Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (38)

Тридесет и пета глава

Фабриката не произвеждаше нищо. „Нито една гилза!“ — казваха затворници от Бринлиц и клатеха глави. Нито една гилза, калибър четиридесет и пети, не бе стандартна, нито един снаряд не можеше да се използва. Самият Оскар сравнява продукцията на ГЕФ в Краков с тази в Бринлиц. В Заблоче се произвеждаха емайлирани съдове на стойност шестнайсет милиона райхсмарки и в същото време оръжейният цех даваше гилзи за половин милион райхсмарки. Оскар казва, че в Бринлиц „в резултат на намаляването на емайлното производство“ въобще нямало печалба. Военното производство според него се сблъсква с „неочаквани трудности“. Всъщност успя да продаде цял камион „амуниции“ в Бринлиц на стойност тридесет и пет хиляди райхсмарки. „Тези амуниции — след това сподели той — бяха доставени в Бринлиц в полусглобено състояние. Нямаше начин да се произведе още по-малко от това за Великата кауза и извинението за «трудности в началото» ставаше все по-опасно за мен и моите евреи, защото Шпеер (военният министър) завишаваше изискванията с всеки изминал месец.“

Опасността от политиката на „непродуктивност“ не се състоеше само в това, че Оскар щеше да се компрометира пред Военното министерство. Той засягаше и други институции. Фабричната система бе фрагментарна: един цех произвеждаше гилзите, друг — фитилите, трети зареждаше експлозивите и събираше отделните части. По този начин се считаше, че вражеско въздушно нападение нямаше да може значително да разруши производствената верига. Гилзите на Оскар се разтоварваха в други предприятия и се следяха от инженери, които той не познаваше, а и не можеше да достигне. Продукцията на Бринлиц не издържаше тестовете за качество. Оскар показваше оплакванията на Щерн, Финдер, Пемпер или Гарде. Шиндлер се смееше толкова гръмогласно, като че ли авторите на жалбите бяха комични, надути бюрократи.

По такъв повод един ден Ицхак Щерн и Митек Пемпер се оказаха в кабинета на Оскар. Денят бе двадесет и осми април 1945 година — ден, в който всички затворници се намираха в изключителна опасност, тъй като щурмбанфюрер Хасеброек ги бе осъдил на смърт. Оскар навършваше тридесет и седем години и една бутилка коняк вече бе отворена за случая. На бюрото му имаше телеграма от завода за сглобки в Бърно. В нея се казваше, че поради лошото си качество противотанковите гилзи на Оскар не са минали на нито един тест. Калибърът им не бил точен, а поради факта, че не са били закалени при подходяща температура, са се натрошили при тестването.

Оскар бе въодушевен от телеграмата, бутна я към Щерн и Пемпер, за да я прочетат и те. Пемпер си спомня, че тогава Оскар е произнесъл поредната смела реплика: „Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал. Поне знам, че нито едно глупаво копеле не е загинало от моята продукция.“

Този случай илюстрира две контрастиращи идеи. Има някаква лудост у фабрикант като Оскар, който се радва, че не произвежда нищо. Но има и някаква премерена ненормалност в германския технократ, който след падането на Виена, след срещата на армията на генерал Конев с американците на Елба и така нататък, все още смята, че оръжейната фабрика нейде из планините има време да подобри качеството на продукцията и да допринесе за високите идеали на дисциплината и производителността на труда.

Но главният въпрос, който възниква след получаването на тази „празнична“ телеграма, е: как е прекарал Оскар седемте месеца до рождения си ден?

Затворниците от Бринлиц си спомнят множество проверки и огледи. Хора от отдел „Д“ се мотаеха из фабриката с формуляри в ръце. Същото правеха и инженерите от Оръжейния инспекторат. Оскар винаги канеше на вечери или обеди тези чиновници и ги размекваше с коняк и бекон. В империята вече не се срещаха така често богати гощавки. Затворниците до струговете, пещите, металните преси ще потвърдят, че инспекторите воняха на алкохол и залитаха из цеховете. Всички обитатели на лагера си спомнят историята за един чиновник, който се хвалел при инспекция към края на войната, че Шиндлер няма да успее да го подкупи с дружелюбно поведение, с пиене и с ядене. Според легендата Оскар повел човека към стълбището от жилищните помещения към цеховете и той се търкулнал надолу, като разбил главата си и си счупил краката. Хората от Бринлиц не си спомнят точно с кой есесовец се е случило. Според някои бил оберщурмбанфюрер Раш, шеф на полицията в Моравия. Оскар лично никога не спомена за такъв инцидент. В такъв анекдот се криеше хорската представа за него като за изобретателен водач и закрилник при всякакви случаи. Дали някакъв есесовец наистина се е търкулнал по стълбите на ГЕФ и е натрошил пищяла си, не е важен факт сам по себе си. И човек трябва да признае, че право на затворниците бе да измислят такива поучителни истории. Те бяха най-застрашените. Ако притчите не им помогнеха, щяха лошо да си изпатят.

Другата причина за успешните проверки в Бринлиц се криеше в неизтощимата изобретателност на квалифицираните работници на Оскар. Техниците нагласяха измервателните уреди на пещите. Стрелката уж показваше необходимата температура, а вътрешността на пещта бе стотина градуса по-студена. „Писах за това на производителите“ — казваше Оскар на инспекторите. Той играеше ролята на мрачен, объркан фабрикант, чиито интереси са накърнени. Оправдаваше се дори с дребните надзиратели германци. Споменаваше, разбира се, и „трудностите в началото“ и обещаваше за в бъдеще тонове продукция, щом отминат проблемите.

В инструменталните цехове, както и при пещите всичко изглеждаше на пръв поглед нормално. Машините уж бяха перфектно калибровани, а всъщност даваха разлика. Повечето инспектори като че ли си тръгваха не само със солидни подаръци от цигари и коняк, но и с лека симпатия към всички тези примерни люде, които се сблъскват с такива ужасни проблеми.

Щерн винаги казваше, че Оскар купувал кутии с гилзи от други чешки производители и ги показвал като своя продукция при инспекции. Пфеферберг потвърждава това. Каквито и шмекерии да използваше Оскар, те спасиха Бринлиц.

Понякога, за да впечатли местните враждебно настроени чиновници, той канеше големи риби на оглед на фабриката и разкошна вечеря. Но винаги се намираха хора, чиято експертна оценка не засягаше производството на муниции и инженерната обезпеченост. След пребиваването на хер директора на улица „Поморска“, Леополд, Хофман и местният партиен лидер пишеха до всяка институция, която им дойдеше на ум — местна, регионална, берлинска, — и се оплакваха от него, от морала му, от връзките му, от нарушаването на расовия и гражданския закон. Зюсмут му съобщи за потока писма, заливащ Тропау. Оскар покани Ернст Хан в Бринлиц. Хан беше вторият човек по важност в берлинската канцелария по гражданско състояние, която се занимаваше със семействата на СС. „Той беше прословут пияница“ — казваше Оскар с превзетостта на събрат по чаша. Хан доведе и приятеля си от детските години, Франц Бош, онзи същия, с когото Оскар се запозна чрез Амон.

Бош, според думите на Оскар, бе „непроницаем пияница“, а също и убиецът на семейство Гутер. Въпреки всичко Оскар преглътна отново отвращението си и го посрещна както подобава заради връзките му в обществото.

Когато Хан се появи в града, бе облечен в същата прекрасна, неопетнена униформа, която си представяше Оскар. Цялата бе в еполети и ордени, защото Хан беше стар кадър на СС, още от рождените дни на партията. С този блестящ щандартенфюрер пристигна също толкова блестящ адютант.

Леополд бе поканен на вечеря заедно с гостите. Още от самото начало на пиршеството той се оказа не в свои води. А Хан хареса Оскар, така както пиячите се харесват един друг. По-късно Оскар казваше, че тези хора с техните униформи са били „надути“. Но поне срещата показа на Леополд, че ако продължава да пише оплаквания до далечни инстанции, те най-вероятно ще стигнат до бюрата на стари приятели по чашка на Оскар. А това можеше да се окаже заплаха за унтерщурмфюрер Леополд!

На сутринта всички видяха Оскар и лъскавите господа от Берлин да се смеят в колата по време на обиколката из Цвикау. Местните нацисти стояха на тротоара и отдаваха чест на целия този имперски блясък.

Хофман обаче не се укроти така лесно като другите. Тристате жени в Бринлиц, според думите на Оскар, „нямаха шанс за производствена ангажираност“. Вече споменахме, че повечето от тях прекарваха дните си в плетене. През зимата на 1944 година за хора, чието единствено облекло бе затворническата униформа, плетенето не бе приятно хоби. Разбира се, Хофман се оплака писмено, че жените от фабриката на Шиндлер крадат вълна от кошовете в пристройката. Пишеше, че това е направо скандално и разкрива истинското лице на оръжейната фабрика.

Когато Оскар посети Хофман, намери възрастния мъж в прекрасно настроение.

— Подадохме молба в Берлин да ви преместят от тук — каза Хофман. — Този път приложихме и клетвени декларации, че фабриката ви работи в разрез с всички икономически и расови закони. Избрахме един военен, инженер — инвалид от Бърно, да поеме фабриката и да въдвори ред.

Оскар изслуша Хофман, извини му се и се опита да се престори на разкаян. После позвъни на полковник Ерих Ланге в Берлин и го помоли да потули петицията на кликата на Хофман в Цвикау. Освобождаването от ареста струваше на Оскар осем хиляди райхсмарки, а цяла зима шефове от Цвикау — общински и партийни — го нападаха и привикваха в града, за да го запознаят с оплаквания на различни граждани от затворниците му или пък от състоянието на канализацията във фабриката му.

Луся преживя една лична драма с инспекторите от СС и си заслужава да разкажем за нея, защото добре илюстрира как работи методът „Шиндлер“.

Тя все още лежеше в мазето — всъщност щеше да изкара цялата зима в него. Другите момичета се бяха пооправили и ги преместиха за възстановяване горе. На Луся й се струваше, че е заразена с отровата на Биркенау. Треската й се проявяваше отново и отново. Имаше възпаление на ставите, а под мишниците й излизаха бучки. Щом едната бучка се спукаше и оздравяваше, на нейно място веднага излизаше нова. Противно на препоръките на доктор Биберщайн, веднъж доктор Хандлер изряза една от тях с кухненски нож. Луся си остана в мазето — добре нахранена, бяла като смъртник и заразена. Из цялата голяма Европа това бе единственото място, където можеше да живее. Още тогава осъзнаваше този факт и се надяваше, че световният конфликт ще отшуми над главата й.

Нощта и денят нямаха значение в топлата хралупа под лагера Бринлиц. Шумът от вратите горе на стълбите можеше да се чуе и денем, и нощем. Луся бе свикнала на тихите посещения на Емили Шиндлер. Чу шум от ботуши по стълбите и се стегна. Звукът й напомняше отколешните Акции.

Оказа се хер директорът с двама офицери от Грьос-Розен. Ботушите им потропваха по стълбите, сякаш щяха да я отнесат като вълна! Оскар стоеше, докато есесовците се оглеждат в тъмнината: парните котли и тя. На Луся й мина през ума, че може би днес е неин ред; тя трябваше да бъде изкупителната жертва, която щеше да ги задоволи, за да си тръгнат. Един котел я закриваше донякъде, но пък Оскар не направи никакъв опит да я скрие, дори се приближи до леглото й. Тъй като офицерите изглеждаха малко зачервени и неустойчиви, Оскар успя да й каже няколко банални и прекрасни думи:

— Не се тревожи. Всичко е наред!

Стоеше близо до нея, сякаш за да покаже на инспекторите, че пациентът не е заразен.

— Това е еврейско момиче — каза той. — Не искам да я настанявам в лазарета. Възпаление на ставите. И без това е почти заминала. Не й остават повече от тридесет и шест часа.

После продължи да бъбри за горещата вода, откъде идва и как отива до сектора за обеззаразяване. Показваше измерителните уреди, канализацията, цистерните. Мина покрай леглото й, сякаш то бе неутрален елемент в целия механизъм. Луся не знаеше накъде да погледне, дали да отвори или да затвори очи. Опита се да се престори, че е в кома. Може да изглежда пресилено, но Луся не мислеше така в момента, когато Оскар поведе офицерите обратно към стълбите и преди да излезе, и хвърли предупредителна усмивка.

Тя прекара в мазето шест месеца и накуцвайки, се качи горе през пролетта, за да се върне към живот в един променен свят.

През зимата Оскар създаде свой арсенал. Отново се разпространиха най-различни легенди. Някои казват, че оръжието било купено от чешките партизани в края на зимата. Но Оскар бе отявлен националист през 1938 и 1939 година и сигурно вече бе уморен от сделки с чехите. Във всеки случай по-голямата част от оръжието дойде по безупречен канал — от оберщурмбанфюрер Раш, полицейски началник на Моравия. Малката оръжейна включваше карабини и автомати, няколко пистолета и ръчни гранати. След време Оскар описваше сделката доста безцеремонно: „Получих оръжието, преструвайки се, че искам да защитя фабриката си, и платих за това с пръстен с диаманти за неговата (на Раш) съпруга.“

Оскар не дава повече подробност за посещението си в канцеларията на Раш в замъка Шпилберк в Бърно. Обаче не е особено трудно да си представим какво се е случило. Хер директорът е загрижен за евентуален бунт на робите към края на войната и иска да умре достойно с автомат в ръка, като преди това е застрелял жена си, за да я спаси от нещо по-лошо. Хер директорът отбелязва също и възможността да се появят руснаци. „Цивилните ми инженери Фукс и Шоенбрун, моите честни техници, секретарката ми германка също заслужават да имат оръжие за самозащита. Темата наистина не е много приятна, затова ще говоря за близки до сърцето неща. Хер оберщурмфюрер, знам, че обичате много бижутата. Може ли да ви покажа какво открих миналата седмица?“

Така пръстенът се появява до ръбчето на попивателната върху бюрото. Оскар продължава да мърмори: „Веднага щом го видях, си помислих за фрау Раш…“

Веднага след като Оскар получи оръжието, назначи Ури Бейски, брат на майстора на печати, за пазач на арсенала. Ури бе дребен, симпатичен и жизнен. Хората го виждаха да влиза и излиза от апартамента на Шиндлерови, като че ли им беше син. Беше любимец на Емили, която му даваше ключовете от къщата. Фрау Шиндлер изпитваше подобни майчински чувства и към оцелялото момче от фамилията Шпира. Често го водеше в кухнята си и го тъпчеше с филийки с маргарин.

Един по един Ури водеше малката група избрани затворници за обучение в склада на Салпетер, където им показваше устройството на „Гевер 41 Ws.“ Три отряда за бързо реагиране, всеки от по пет души, се формираха сред обучаваните. Някои от участниците бяха момчета на възраст колкото Лутек Файгенбаум. Други бяха полски ветерани като Полдек Пфеферберг и онези, които хората на Шиндлер наричаха „Будзинци“.

Будзинците бяха офицери — евреи от полската армия. Те бяха оцелели след ликвидацията на трудовия лагер „Будзин“, който някога бе управляван от унтерщурмфюрер Леополд. Той ги доведе със себе си в Бринлиц. Бяха петдесетина души и работеха в кухните. Другите затворници си спомнят будзинците като много политизирани. По време на престоя в Будзин възприели марксизма и очакваха да видят една комунистическа Полша. По ирония на съдбата в Бринлиц живееха в топлите кухни на най-аполитичния капиталист на света — хер Оскар Шиндлер.

Отношенията им с по-голямата част от затворниците, които — с изключение на ционистите — следваха единствено политиката на оцеляването, не бяха лоши. Доста от будзинците ходеха на частни уроци при Ури Бейски, защото през трийсетте години в полската армия никога не бяха виждали такива модерни оръжия.

Ако госпожа Раш бе погледнала през последните дни от управлението на мъжа си в Бърно (да кажем, по време на прием или концерт в замъка) към сърцевината на скъпоценния камък, подарен от Оскар Шиндлер, щеше да види отражение на най-ужасното видение от нейните сънища и от сънищата на фюрера: въоръжен евреин марксист.