Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (15)

Дванадесета глава

Детето пристигна в квартирата на Дреснер в източната част на гетото през един следобед. В Краков я връщаше полското семейство, което се бе грижило за нея в провинцията. Бяха успели да убедят полските полицаи на портата, че отиват в гетото по работа и така момиченцето мина като тяхно дете.

Бяха много възпитани хора и се срамуваха, че трябва да я доведат в гетото в Краков. Детето бе кротко и те се бяха привързали към него. Но в провинцията не можеше повече да се отглеждат еврейчета. Общинските власти и най-вече СС даваха награда от петстотин злоти, че и повече за всеки предаден евреин. Правеха го съседи. Човек не можеше да има доверие дори на тях. А после не само детето ще бъде в опасност, но и семейството, което го е прибрало. Господи, на някои места селяните излизаха да „ловят“ евреи с коси и сърпове.

Момиченцето, изглежда, не страдаше особено от мизерията в гетото. Седеше на малка масичка сред сушилници с мокри дрехи и внимателно ядеше коричката хляб, която й даваше госпожа Дреснер. Приемаше всички ласкави обръщения, които жените, ползващи кухнята, употребяваха. Госпожа Дреснер забеляза колко е сдържано в отговорите си детето. Имаше своите малки капризи и като повечето тригодишни деца любим цвят. Червеното. Носеше червена шапка, червено палтенце и малки червени ботушки. Селяните явно й бяха угодили.

Госпожа Дреснер се опитваше да разговаря с момиченцето за истинските му родители. Те също живееха, по-точно криеха се, на село. Но госпожа Дреснер я уверяваше, че скоро ще дойдат при тях в Краков. Детето само кимаше, но, изглеждаме мълчеше единствено поради срамежливостта си.

През януари родителите й попаднаха в списъците на Шпира и есесовците ги поведоха към гара „Прокоцим“ под виковете на въодушевена тълпа поляци. „Сбогом, евреи!“ Те се отделиха от колоната, като че ли бяха двама обикновени полски граждани, които пресичат улицата, за да погледат депортирането на социалния враг, смесиха се с тълпата, сами повикаха малко, а после изчезнаха към селата отвъд северното предградие.

Сега разбираха, че животът в селата е много опасен, и планираха да се промъкнат в Краков през лятото. Майката на „Червената шапчица“, както момчетата на семейство Дреснер веднага нарекоха детето, щом се прибраха с новини от града, бе първа братовчедка на госпожа Дреснер.

Скоро се прибра и дъщерята на госпожа Дреснер, Данка, която работеше като прислужничка във въздушната база на Луфтвафе. Данка скоро навършваше четиринайсет и бе достатъчно висока, за да има работна карта, която й даваше право да се труди извън гетото. Тя страшно се зарадва на малката мълчаливка.

— Женя, аз познавам майка ти Ева. Ходех с нея по магазините за рокли и тя ми купуваше пасти в сладкарницата на улица „Брак“.

Момиченцето не помръдна, не се усмихна дори, а само гледаше пред себе си.

— Грешите, госпожо. Майка ми не се казва Ева, а Яша.

Тя продължи да казва измислените имена от полски произход, на които я бяха научили родителите й и селяните в случай, че „Синята полиция“ или СС започнат да я разпитват. Членовете на семейство се намръщиха един на друг, внезапно шокирани от неуместното лукавство на момиченцето, казаха си, че това е грозно, но не го упрекнаха, защото много скоро тази тактика можеше да се окаже спасителна.

За вечеря пристигна и Идек Шиндел, чичо на момиченцето, който бе млад лекар в болницата на гетото. Той беше онзи изобретателен, весел и добър чичо, от който всяко дете се нуждае. Като го видя, Женя най-накрая стана обикновено дете, скочи от стола си и се затича към него. Щом той наричаше тези хора тук „братовчеди“, значи те наистина бяха братовчеди. Сега човек можеше да си признае, че майка му се казва Ева и че дядо му и баба му не се казват Людовик и София.

Най-накрая пристигна и господин Юда Дреснер, Директор по продажбите във фабрика „Бош“, и така компанията бе в пълен състав.

 

 

Двадесет и осми април бе рожденият ден на хер Шиндлер и през 1942 година той го отпразнува като истинско дете на пролетта — шумно, весело и разточително. Това бе велик ден за ГЕФ. Хер директорът нареди да докарат скъп бял хляб независимо от разходите и да го раздадат заедно със супата. Празничното настроение обхвана канцелариите и цеховете. Индустриалецът Оскар Шиндлер сякаш честваше самия Живот.

Тържеството по случай тридесет и четвъртия му рожден ден започна отрано в „Емалия“. Шиндлер обяви началото на празника още с влизането си в общата канцелария. Носеше три бутилки коняк под мишница да почерпи инженерите, счетоводителите и сменните майстори. На всички чиновници и служители даде пакети цигари. С наближаване на обеда подаръците достигнаха до цеховете. Донесоха торта от една сладкарница и той я разряза върху бюрото на Клоновска. Започнаха да пристигат делегации от еврейски и полски работници, за да го поздравят, и той твърде сърдечно целуна едно момиче на име Кухарска, чийто баща преди войната бе член на полския сенат. После приближиха еврейските момичета и мъжете. Ръкуваха се. Дори Щерн се появи от заводите „Прогрес“, където работеше в момента, ръкува се съвсем официално с Оскар и внезапно се озова в прегръдката му, подобна на стискане с клещи.

Същия следобед някой — може би предишният доносник — се обади на улица „Поморска“ и докладва за свободното, неарийско поведение на Шиндлер спрямо „онази раса“. Счетоводните му книги можеше да издържат на щателно проучване, но никой нямаше да отрече, че той целува еврейки.

Този път арестът бе по-сериозен от първия път. Сутринта на двадесет и девети април един мерцедес отново препречи входа на фабриката и двама гестаповци, някак по-самоуверени от предишните, го пресрещнаха на двора. Казаха му, че е обвинен в нарушаване Закона за расите и изселванията. Трябвало да отиде с тях, но нямало нужда първо да се отбива в кабинета си.

— Имате ли заповед за арест? — попита ги той.

— Не е необходима такава — отговориха те.

Той се усмихна широко. Господата трябваше да разберат, че ако го отведат без заповед за арест, ще съжаляват за това по-късно.

Той каза това весело, но от поведението им ставаше ясно, че сега са много по-твърди и опасни в сравнение с миналогодишното му комично задържане. На „Поморска“ тогава го разпитваха за нарушаване на икономически закони. Този път обаче законът бе гротесков, изсмукан сякаш от пръстите, написан сякаш в момент на умопомрачение. Доста сериозна работа.

— Ще рискуваме да съжаляваме по-късно — рече единият.

Оскар прецени самоувереността им, страшното им безразличие към него — един новобогаташ, скоро навършил тридесет и четири.

— В такова пролетно утро — каза им той — мога да отидели няколко часа за разходка с кола.

Той се самоуспокояваше, че отново ще го затворят в някоя цивилизована стая на „Поморска“. Но когато завиха надясно по „Колейова“, разбра, че този път отива в затвора „Монтелупих“.

— Бих искал да разговарям с адвокат — обади се Оскар.

— И това ще стане — отвърна шофьорът.

Оскар бе чул в моментен проблясък на разум от един свой другар по чашка, че „Монтелупих“ снабдява с трупове Ягелонския институт по анатомия.

Затворът бе с много дълга външна стена, а от седалката на мерцедеса ясно се виждаха зловещо еднаквите прозорчета на третия и четвъртия етаж. Минаха през портала, после през арката на входа и се отправиха към една канцелария, в която чиновникът от СС шепнеше, сякаш всеки по-шумен разговор би предизвикал страхотен екот в тесните коридори. Прибраха парите му, но казаха, че ще му дават по петдесет злоти на ден, докато е в затвора. Полицаите го предупредиха, че още не е време да се обажда на адвокат.

После си отидоха, а той тръгна по коридора с охраната и се ослушваше за най-далечни викове, които можеха да долетят от тесните прозорчета при подобна манастирска тишина.

Поведоха го по едно стълбище надолу, докато стигнаха до клаустрофобично тесен тунел и преминаха покрай редица заключени килии, едната от които бе с отворена решетка. Вътре седяха шестима затворници по ризи, всеки в своето малко отделение, а телата им бяха обърнати към далечната стена, така че чертите на лицата им не се виждаха. Оскар видя едно разкъсано ухо. „Клоновска, мила моя Клоновска, звъниш ли вече по телефона?“

Отвориха една килия и той влезе вътре. Притесняваше се донякъде, че килията може да е препълнена. Но вътре имаше само един военен, наметнат с шинела си чак до ушите, за да се стопли. Седеше върху едното дървено нарче със сламеник.

— Добре дошли, господине — каза офицерът с лукава усмивка и вдигна ръка за поздрав.

Беше красив мъж, няколко години по-възрастен от Оскар. Шанс беше, че е подставено лице, но чудно защо му бяха оставили униформата на явно висок чин.

Оскар погледна часовника си, седна, стана, погледна към високите прозорчета. Вътре влизаше малко светлина от външния двор, ала прозорецът не бе такъв, че да се облегнеш на него, да се надвесиш и да се порадваш на близките речни брегове, нито пък да провесиш крака и да се взираш в далечината.

Накрая заговориха. Оскар бе много унил, но щандартенфюрерът говореше безспирно. Каза, че се казва Филип, но не мислеше, че възпитаните хора трябва да казват и фамилиите си в затвора. Освен това е време хората да свикнат само със собствените имена. Ако бяха свикнали по-рано със собствените имена, сега щяха да са по-щастлив народ.

Оскар реши, че ако мъжът не е подставено лице, то сигурно е пострадал от шок или бомбардировка. Беше воювал в Южна Русия, а батальонът му цяла зима обсаждал Новгород. После получил отпуск, за да посети една полякиня в Краков и се бяха „забравили“ (според неговите собствени думи), а на третия ден от изтичането на отпуска му дошли в нейната квартира и го арестували.

— Сигурно съм си помислил — каза Филип, — че не трябва да съм чак толкова стриктен за датата, когато съм виждал как ония копелета си живеят. — Той махна с ръка нагоре, имайки предвид цялата структура, СС, стратезите, бюрократите. — Не че съм се отлъчил умишлено. Но ми се струваше, че ми дължат малко свобода.

Оскар го попита дали предпочита да е на улица „Поморска“. Филип отговори, че предпочита да е тук. „Поморска“ изглеждала като хотел, но копелетата имат и там килия за изтезания, пълна с опасни лъскави играчки. Но все пак в какво се е провинил самият той, хер Оскар?

— Че целунах една еврейка — каза Оскар. — Моя работничка. Такова поне е обвинението.

Филип подсвирна:

— О-о… И да не би да ти е окапала оная работа от това?

Цял следобед щандартенфюрер Филип не престана да проклина СС. Крадци и хаймани, наричаше ги той; не можеше да си представи колко пари са натрупали някои от онези копелета. А пък в началото всички се представяха за неподкупни и чисти като вода ненапита. Биха убили някой проклет полски бедняк, че е откраднал кило сланина, а самите те живееха като барони.

Оскар се държеше така, сякаш за пръв път чуваше всичко това. Като че ли самата идея за корупция сред партийните лидери бе болезнен удар за неговата търговска невинна душа, а също и за провинциалната му невинност, която го бе накарала да се самозабрави и да целуне еврейка. Най-накрая Филип заспа, изтощен от гнева си.

На Оскар му се пиеше. С малко алкохол времето минаваше по-бързо, а пък щандартенфюрерът ставаше по-приятна компания, ако не бе шпионин. Ако пък беше шпионин, щеше да се издаде. Оскар извади десет злоти и написа върху банкнотата имена и телефони. Този път обаче имената бяха повече, отколкото първия път — цяла дузина. Извади още четири банкноти, стисна ги в шепа, отиде до вратата и потропа на прозорчето на надзирателя. Появи се охраната, тоест едно сериозно лице на човек на средна възраст. Не изглеждаше като човек, който изтезава поляци до смърт, рита ги в бъбреците с ботуши, но, разбира се, точно тук се криеше емоцията от насилието — не очакваш от човек, който така прилича на чичо ти от село, че е способен на жестокости.

Оскар попита дали може да поръча пет бутилки водка. Охраната недоумяваше защо са му пет. Помисли си, че насреща има млад пияч, който не дооценява количеството. Освен това се замисли дали да не докладва на началниците си за поведението на новия. Оскар обаче му каза, че с полковника биха искали по една бутилка, за да си поприказват сладко. Другите бутилки са за охраната и неговите колеги. Освен това Оскар предположи, че човек с авторитет като този на пазача има право да се обади по телефона от името на някой затворник. Телефонните номера са на банкнотата, да… точно ей тук. Трябва само да предаде номерата на секретарката му. Точно така, нейният телефон е записан на първо място.

Охраната мърмореше, че това са много влиятелни хора.

— Ти си глупак — каза Филип на Оскар. — Ще те застрелят, задето опитваш да подкупиш охраната.

Оскар се настани в привидно спокоен вид.

— Глупаво е, както да целунеш еврейка.

— Ще видим — отговори Оскар, но беше изплашен.

Накрая охраната се появи отново, носейки освен двете бутилки и пакет с чисти ризи и бельо, малко книги и бутилка вино. Пакетът бе опакован от Ингрид и донесен до портала на „Монтелупих“. Филип и Оскар прекараха приятно вечерта, макар че по едно време часовоят почука на вратата да престанат да пеят. И макар от пиенето килията да изглеждаше по-просторна, а пък гневът на щандартенфюрера — по-мощен, Шиндлер все така се ослушваше за далечни викове или за неясен сигнал от потропване на стената от съседна килия. Само веднъж истинската същност на това злокобно място успя да отслаби въздействието на водката. На стената до одъра му, леко прикрит от сламеника, се виждаше надпис с червен молив, който Филип се опита да разчете. Полският му обаче бе по-лош от този на Оскар. Най-после успя да преведе:

— „Господи, колко ме биха!“ — прочете Филип. — Чудесно местенце, приятелю Оскар. А?

Сутринта Шиндлер се събуди с бистра глава. Никога не бе го мъчил махмурлук и не можеше да разбере защо другите се оплакват толкова. Но Филип бе депресиран и направо смачкан. По-късно го отведоха, после отново се върна, за да си прибере вещите. Същия следобед щеше да се изправи пред военен съд, но преди това щяха да го преместят в наказателен отряд в Щутхоф, така че може би все пак нямаше да го разстрелят. Той си взе шинела и замина да обяснява за полската си забежка. Останал сам, Оскар прекара деня в четене на роман на Карл Май, който Ингрид му бе изпратила, а след обяд говори с адвоката си. Той също бе южняк, който имаше кантора по гражданско право в Краков. Оскар се успокои след разговора. Явно причината за ареста бе наистина целувката. Не използваха междурасовите отношения като претекст, за да се ровят в бизнеса му.

— Но сигурно ще се стигне до военен съд и ще те питат защо не си в армията.

— Причината е очевидна — отговори Оскар. — Аз съм важен производител на военна продукция. И генерал Шиндлер ще го потвърди.

Оскар четеше бавно и се наслаждаваше на романа за ловеца и мъдрия индианец в американската пустош. Каква достойна дружба! Но не пропускаше по страниците въпреки всичко. Може би щеше да мине цяла седмица, преди да го изправят пред съда. Адвокатът предполагаше, че председателят на съда ще направи реч за поведението, което не подобава на германец, и после ще го глобят доста стабилно. И така той ще излезе от съда по-съвестен от всякога.

На петата сутрин тъкмо бе изпил половин литър течност, подобна на кафе, която му даваха на закуска, когато пристигна часовой и двама полицаи. Отново минаха покрай заключените врати и се качиха на горния етаж. Влязоха в един кабинет и тук Оскар видя човек, с когото се бяха виждали по различни коктейли — оберщурмбанфюрер Ролф Чурда, шеф на краковското СД. В хубавия си костюм Чурда изглеждаше по-скоро като бизнесмен.

— Оскар, Оскар — каза назидателно като стар приятел Чурда, — даваме ти всяка еврейка за пет марки на ден. Нас трябва да целуваш, не тях.

Оскар обясни, ме това се е случило на рождения му ден. Бил е превъзбуден и пиян.

Чурда поклати глава.

— Не знаех, че си такъв връзкар, Оскар. Обаждаха ни се чак от Бреслау. Нашите приятели от Абвера. Наистина ще е глупаво да ти пречим да си вършиш работата само защото си пипнал някаква еврейка.

— Вие сте разбран човек, хер оберщурмбанфюрер — каза Оскар, усещайки как у Чурда вече се заражда искането за подобаваща отплата, — затова ако мога да се отблагодаря за щедрия ви жест…

— Всъщност — каза Чурда — бомбардираха апартамента на една моя леля…

Още една леля. Шиндлер съчувствено поцъка с език и каза, че представител на хер Чурда ще е добре дошъл по всяко време във фабриката на улица „Липова“, за да подбере необходимото от тяхната продукция.

Но не вървеше хора като Чурда да си мислят, че като го освобождават, му правят огромна услуга, а пък кухненските съдове са всичко, с което щастливият свободен човек може да им се отблагодари. Когато Чурда каза, че Оскар може да си ходи, Шиндлер се противопостави. Не можел просто ей така да повика колата си. Все пак бензинът е в ограничено количество.

Чурда попита да не би хер Шиндлер да иска СД да го откара.

Оскар сви рамене. Каза, че живее на другия край на града, а дотам е доста път пеш.

Чурда се засмя.

— Е, Оскар, ще накарам някой от шофьорите ми да те върне вкъщи.

Но когато колата дойде пред главното стълбище, хер Шиндлер погледна към анонимните прозорци над него, като че ли очакваше знак от това царство на мъката и тормоза, на внезапния арест, на ада за тези, които не произвеждат тигани и тенджери. Ролф Чурда лекичко го хвана за лакътя.

— Шегата настрана, Оскар, приятелю, не си струва така глупаво да се забъркваш с една еврейска фуста. Те нямат бъдеще. Това не е просто старомодно, антисемитско дърдорене, уверявам те, Оскар. Това е политика.