Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (17)

Четиринадесета глава

От различни източници, като например полицая Тофел и пияницата Бош от „Остфазер“ (текстилен доставчик за СС), Оскар чу слуха, че нещата в гетото се „затягат“. От Люблин в Краков идваха няколко специални отряда, които там бяха свършили особено съвестно работата си по расовото прочистване. Тофел намекна, че ако Оскар не желае срив в производството, трябва да сложи в цеховете по някое и друго походно легло до първата събота на юни.

Така Оскар направи общежития в канцелариите и на горния етаж в склада за муниции. Някои от хората на нощна смяна бяха щастливи, че ще нощуват във фабриката. Други имаха съпруги, деца и родители в гетото. Освен всичко притежаваха благословения син отпечатък върху личните си карти.

На трети юни производственият управител на Оскар, Абрахам Банкиер, не се появи във фабриката. Шиндлер си беше все още вкъщи на улица „Страшевски“ и пиеше кафе, когато му позвъни едно момиче от канцеларията. Видяла как водят Банкиер покрай „Оптима“, право към гара Прокоцим. В групата имало и други работници от „Емалия“ — Райх, Лезер и още поне дузина.

Оскар се обади да изкарат колата му от гаража. Прекоси реката и се отправи по „Лвовска“ към Прокоцим Показа паспорта си на охраната на главния вход. На коловозите чакаха вагоните за животни, а на пероните — ненужните граждани. Бяха в редица и изглеждаха все още убедени — и може би с право, — че най-правилният отговор е пасивното кротко мълчание. За пръв път Оскар виждаше това странно противопоставяне: хора — вагони за животни. Шокът от гледката бе по-голям — това вече не беше безличен слух. Шиндлер направо закова на място. После видя един бижутер, когото познаваше.

— Виждал ли си Банкиер? — попита той.

— Вече е вътре във вагона, хер Шиндлер — отвърна бижутерът.

— Къде ви карат?

— Казват в трудов лагер. Близо до Люблин. Сигурно не е по-лошо, отколкото в… — мъжът махна по посока на Краков.

Шиндлер извади пакет цигари и няколко банкноти по десет злоти и ги даде на бижутера. Човекът поблагодари. Този път ги бяха отвели, без да им разрешат да вземат някакъв багаж от къщи. Казаха им, че по-късно ще го изпратят.

Към края на предната година Шиндлер бе видял в бюлетина на СС по бюджета и капиталното строителство обяви за предложения за строителство на няколко крематориума в лагер на югоизток от Люблин: Белзец. Шиндлер огледа бижутера, който бе на около шейсет и три-четири години. Слабичък, защото сигурно бе прекарал пневмония през миналата зима. Носеше раиран костюм, твърде дебел за сезона. В очите му личеше способността да понася безкрайно страдание. Дори през лятото на 1942 година бе невъзможно човек да направи връзката между мъж като този и пещи с такава голяма кубатура. Да не би да искаха да заразят затворниците с някаква болест? Това ли бе методът им?

Шиндлер тръгна от локомотива и мина покрай двадесет малки вагона за добитък, крещейки името на Банкиер на лицата, които надничаха от малките отвори с решетки. За късмет на Абрахам Оскар не се запита защо вика точно името на Банкиер, не се спря и не реши, че Банкиер има също такова право на живот както и другите, натоварени в товарен влак на Източната жп линия. Един философ екзистенциалист би бил шокиран от броя на хората на гара Прокоцим, от хаоса от имена и гласове. Но хер Шиндлер беше „философски девствен“. Познаваше хората, които му бяха близки. Познаваше Банкиер, затова продължи да крещи: „Банкиер! Банкиер!“

Внезапно го спря млад есесовец, обершарфюрер, който явно бе специалист по изпращането на товара към Люблин. Поиска да види паспорта на Шиндлер. Оскар видя в лявата ръка на полицая огромен списък с имена.

— Мой служител — каза Шиндлер. — Стратегически производства. Моят директор по производството. Това е идиотщина. Аз имам договори с Оръжейния инспекторат, а пък вие ми вземате работници, с които изпълнявам тези договори.

— Не можем да ви го върнем — каза младият полицай. — Той е в списъка.

Есесовецът знаеше, че всички хора от списъка отиват на едно и също място. Знаеше го от опит, разбира се.

Гласът на Оскар премина в ръмжене, предупреждение на разумен човек с много връзки, който не демонстрираше цялата си мощ.

— Господин обершарфюрерът знае ли колко време ще е необходимо, за да дойдат тук експерти, които да извадят необходимите хора от списъка? Във фабриката имам цех за муниции, който е под специалната протекция на съименника ми, генерал Шиндлер. Колегите на обершарфюрера на руския фронт не само ще усетят, че тази продукция не е качествена, но и Оръжейният инспекторат ще потърси обяснения за това.

Младият човек поклати глава, сякаш казваше, че той е само един объркан служител.

— Чувал съм тези неща и преди, господине — каза той разтревожен.

Оскар усети това и продължи да го притиска едновременно кротко и заплашително.

— Не ми е работа да споря със списъка — каза Оскар. — Къде е началникът ви?

Младокът кимна към един офицер на около тридесет години, който се мръщеше над очилата си.

— Как се казвате, хер унтерщурмфюрер? — попита Оскар и вече вадеше тефтерче от джоба си.

Офицерът също започна да обяснява, че списъкът е недосегаем. За този човек списъкът осигуряваше единствената сигурна и разумна причина за тъпченето на евреи по товарни вагони и за движението на локомотивите. Но сега Шиндлер стана още по-рязък. Щеше да се обърне директно към оберфюрер Шернер и към генерал Шиндлер от Оръжейния инспекторат.

— Шиндлер? — попита офицерът.

За пръв път огледа внимателно Оскар. Срещу себе си имаше човек, облечен като милионер, с нужната значка на ревера, а излизаше, че има и генерали в семейството му.

— Мисля, че мога да ви гарантирам, хер унтерщурмфюрер — каза Шиндлер през зъби, — че след седмица ще сте в Южна Русия.

Полицаят вървеше напред, хер Шиндлер и офицерът вървяха редом между редиците от затворници и вагоните. Коминът на локомотива вече пушеше и машинистът надничаше от прозореца на кабината си, оглеждаше целия влак и чакаше знак за тръгване. Офицерът извика на жп работниците да почакат малко. Най-накрая стигнаха последните вагони. Заедно с десетина работници вътре бе затворен и Банкиер. Бяха се качили заедно, сякаш очакваха да ги освободят също така заедно. Отвориха вратата и те скочиха — Банкиер, Франкел от канцеларията, Райх, Лезер и други от цеховете. Бяха объркани, но не искаха никой да види в очите им удоволствието, че ги пускат на свобода, че им спестяват „екскурзията“. Онези, които останаха вътре във вагона, започнаха оживено да си приказват, като че ли бяха доволни, че ще пътуват по-нашироко. През това време офицерът отбелязваше имената едно по едно на списъка и накрая поиска Оскар да се подпише върху листа.

Когато Шиндлер поблагодари на офицера и се обърна да последва своите работници, мъжът го задържа още секунда, хващайки го леко за лакътя.

— Господине — каза той, — разберете, че нас това не ни засяга. Дали ще бъдат тези или някои други…

При срещата им отначало офицерът се мръщеше, а сега бе спокоен, сякаш бе открил теоремата, която обяснява положението. Смяташ, че твоите тринадесет малки тенекеджии са важни? Ние ще ги заменим с други тринадесет и така ще се преборим със сантименталността ти спрямо онези, предишните.

— Само дето списъците се объркват. Това е — обясни накрая офицерът.

Набитият дребен Банкиер спомена, че не са отишли навреме да си сложат сините лепенки на личните карти. Внезапно раздразнен, Шиндлер им каза да го направят веднага. Ядът му всъщност прикриваше разочарованието и недоволството от гледката на тези тълпи на Прокоцим, които стояха и чакаха новия, съдбоносен символ на тяхното социално положение — вагон за добитък. Тежки локомотиви щяха да изтеглят тези вагони отвъд линията на хоризонта. „Ние сме само едни животни“ — сякаш казваха влаковите композиции.