Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (11)

Осма глава

Коледа беше хубав празник тази година, но наоколо витаеше тъга и снегът падаше като малки въпросителни знаци над парка срещу апартамента на Шиндлер, сякаш беше нещо бдително, притаило дъх, и вечно, което се стелеше на покрива на Вавел по-нагоре по пътя и по старинните къщи на улица „Канонична“. Никой вече не вярваше в бързата развръзка на проблема: нито войниците, нито поляците, нито евреите по двата бряга на реката.

Шиндлер купи куче, една глуповата на вид френска болонка, доставка от Пфеферберг, за коледен подарък на секретарката Клоновска. За Ингрид купи бижу и изпрати скъпоценности за милата Емили в Цвикау. Според Леополд Пфеферберг пуделчета трудно се намираха. С бижутата нямаше никакви проблеми. Поради несигурните времена скъпоценностите често сменяха притежателите си.

Оскар поддържаше едновременно връзки с три жени и случайните си „игрички“ с много други, без да изпита на гърба си тревогите, които обикновено сполетяват един женкар. Гостите в апартамента не могат да си спомнят нито веднъж Ингрид да е била кисела. Тя изглеждаше любвеобилна и благосклонна жена. Емили, която имаше още по-големи основания да се бунтува, притежаваше достойнство и не правеше скандали, които иначе Оскар си заслужаваше. Ако Клоновска изпитваше неприязън, не влияеше на поведението й в канцеларията на ГЕФ, нито пък намаляваше лоялността й към господин директора. При живот като Оскаровия не би било изненада публичните кавги между ядосани жени да са нещо съвсем обичайно. Но никой сред приятелите и служителите на Оскар — хора, които биха искали да видят нещо подобно и някой път се надсмиваха над плътските му прегрешения, — никой не си спомня такива скандали, каквито се случваха на много по-дискретни любовчии от Оскар.

Да се предположи, че някоя жена ще е доволна частично да притежава Оскар, би означавало подценяване на замесените дами. Може би проблемът беше там, че винаги когато човек заговореше на Оскар за вярност, в очите му светваше истинска детинска почуда, сякаш някой му обясняваше теорията за относителността, която може да бъде асимилирана само ако слушателят има пет часа на разположение да седи и да се концентрира. Оскар нямаше на разположение пет часа и никога не разбра теорията.

Освен в случая с майка му. В тази коледна сутрин заради паметта на майка си Оскар отиде на литургия в „Св. Мария“. Високо над олтара си личеше мястото, където само допреди няколко седмици се намираше резбован триптих от Вит Отовош, който привличаше вниманието на всички богомолци с множеството преплетени религиозни образи. Празнотата и бялото петно на стената, където бе висял триптихът, отвличаха вниманието на хер Шиндлер и го притесняваха. Някой бе откраднал триптиха, вече го бяха изпратили в Нюрнберг. Какъв невъзможен свят!

Въпреки всичко бизнесът вървеше чудесно тази зима. През новата година приятелите му в Инспектората започнаха да говорят за възможността да се отвори и цех за производство на противотанкови патрони. Оскар не се интересуваше от патрони така, както от тенджери и тигани. За съдовете не се искаше кой знае каква технология. Металът се реже, пресова се, потапя се във вани и се загрява до нужната температура. Инструментите не трябва да се калиброват, не се изисква такава точност, каквато е необходима при военно производство. На всичко отгоре нямаше търговия на черно с патрони, Оскар обичаше търговията на черно заради риска, лошата слава, бързата печалба и липсата на всякакви бумаги.

Но понеже беше в тон с благоразумието, той направи и цех за муниции. В една галерия на цех 2 инсталира няколко огромни машини „Хило“ за прецизно пресоване и обработка на гилзи. Цехът за муниции щеше тепърва да се разраства. Щяха да минат няколко месеца за планиране, измервания и тестуване, преди да се появи някаква продукция. Но големите „Хило“ поне създаваха впечатление, че фабриката на Шиндлер е стратегическо предприятие — един вид застраховка за несигурното бъдеще.

Преди машините „Хило“ да бъдат калибровани както трябва, Оскар започна да се досеща от многото си контакти със СС на улица „Поморска“, че ще се направи еврейско гето. Спомена го пред Щерн, без да иска да безпокои някого. Щерн потвърди, че наистина такъв слух се носи из града. Някои хора дори очакваха това с нетърпение. Ние ще сме вътре, врагът ще бъде отвън. Ще можем да си гледаме работата. Никой няма да ни завижда, никой няма да ни замеря с камъни по улиците. Стените щяха да бъдат последният „солиден“ намек за наближаващата катастрофа.

Заповедта, наречена „Генералгубернаторска 44/91“ от трети март 1941 година, бе публикувана в краковските ежедневници и шумно разгласена по високоговорители от камиони из Казимеж. Разхождайки се из цеха за муниции, Оскар чу един свой техник германец да коментира: „Ще са по-добре там, нали? Поляците ги мразят и без това.“

Заповедта се базираше точно на такова обяснение. За да се намалят расовите конфликти в генералгубернаторството, се създаваше еврейски квартал. Преместването в гетото е задължително, но ония евреи, които имат редовни трудови карти, могат да пътуват до работните си места ежедневно и да се прибират вечер. Гетото щеше да бъде в предградието Подгурже на другия бряг на реката. Крайният срок за преместване бе двадесети март. Жилищата в гетото щяха да се разпределят от еврейския съвет, а поляците, живеещи по тези места, трябваше да се преместят другаде из града и подаваха молби до съответните жилищни комисии.

Към заповедта бе приложена и карта на гетото. От север граница бе реката, на изток — жп линията за Лвов, на юг — хълмовете отвъд Рекавка, а на запад — централно Подгурже. Доста щяха да се притеснят на такава малка територия.

Но имаше надежда, че репресиите ще се ограничат и вече хората ще имат основа за планиране на скромното си бъдеще. За човек като Юда Дреснер, търговец на текстил от улица „Страдом“, който познаваше Оскар, последната година и половина бе истинска главоблъсканица от закони, вмешателство и конфискации. Икономическият тръст контролираше търговията му, взеха му колата и апартамента. Замразиха и банковата му сметка. Затвориха училищата, които посещаваха децата му, но и да не ги бяха затворили, просто щяха да изгонят от тях еврейчетата. Взеха семейните скъпоценности и радиото. Забраниха на семейството да ходи до центъра на Краков и да пътува с влак. Можеха да ползват само „белязани“ тролеи. Жена му, дъщеря му и синовете му постоянно бяха заставяни да ринат сняг или да вършат друга принудителна работа. Човек никога не знаеше, когато го натикваха в камион, дали ще отсъства за дълго или не, дали няма някой луд любител на стрелбите да надзирава работата, която насила те карат да вършиш. При такъв режим разбираш, че в живота няма нищо, за което да се хванеш, че се плъзгаш към бездънна яма. Но може би гетото беше това дъно, мястото, където човек можеше поне малко да планира живота си.

По някакъв генетично заложен начин краковските евреи бяха свикнали с идеята за отделяне в гето. Сега, след като всичко бе решено, думите имаха някакъв успокояващ ефект и напомняха за миналото. Прадедите им бяха получили разрешение да излязат от гетото в Казимеж едва през 1867 година, когато Франц Йосиф подписва декрет, дал им правото да живеят в която част на града пожелаят. Циниците казваха, че австрийците е трябвало да отворят Казимеж, притиснат до реката, ала близо до Краков, за да могат полските работници да намерят жилища по-близо до работните си места. Въпреки всичко старите хора от Казимеж се прекланяха пред Франц Йосиф така, както семейството на Оскар Шиндлер се бе прекланяло в детските му спомени.

Въпреки че бяха получили свободата си толкова късно, сред старите краковски евреи все още се усещаше носталгията по гетото в Казимеж. В едно гето имаше мизерия, тъпчене в тесни квартири, комунално ползване на чешми и тоалетни, караници за място на простора за сушене на дрехи. Ала въпреки това гетото бе и знак за специфичната съдба на евреите, за богатството на научния им мироглед, за песните и разговорите на иврит в препълнени кафенета, в които имаше безброй идеи, макар да липсваше сметана. Носеха се лоши слухове за гетата в Лодз и Варшава, но гетото в Подгурже по план бе по-просторно. Ако се наложеше картата на гетото върху картата на стария Краков, се виждаше, че гетото се намира върху територия, равна на половината стар град. Не че бе кой знае какво, но поне ограниченията бяха по-малки.

В закона имаше и една успокояваща точка, в която се обещаваше защита на евреите от полските им сънародници. Още от трийсетте години се наблюдаваше целенасочено съперничество между етническите общности в Полша. Когато настъпи Депресията и цените на селскостопанските продукти паднаха, полското правителство санкционира множество антисемитски политически групировки, които приписваха на евреите всичките си икономически неудачи. „Санация“, партия на маршал Пилсудски за морално пречистване, се обедини след смъртта на водача си със Сбора за национално единство, който беше дясно антисемитско формирование. Министър-председателят Складовски бе декларирал от трибуната на парламента във Варшава: „Да обявим икономическа война на евреите. Е, добре!“ Вместо да предложи на селяните поземлена реформа, „Санация“ ги подстрекаваше да гледат на еврейските сергии на пазара като на символ и пълно обяснение на бедността в полското село. В редица градове, като започнем от Гродно през 1935, имаше нападения над евреи. В борбата се включиха и полските съдебни власти и еврейският бизнес бе ударен от нови закони за банковите кредити. Сдруженията затваряха вратите си за евреите занаятчии; в университетите се въведе квота, която, тъй като учебните заведения бяха силни в класическите езици, бе наречена „numerus clausus aut nullus“, т.е. „малък брой или нищо“ за еврейски студенти. Във факултетите, под напора на Сговора, се въведе правило да се отделят банки в аудиториите, отляво на катедрите. Беше нещо обичайно в полските университети след лекции от залите да излизат красиви и умни еврейки с лица, обезобразени от светкавично порязване с бръснач от някой строен, сериозен младеж от Сговора за национално единство.

През първите дни на германската окупация завоевателят бе учуден от готовността на поляците да посочат еврейски домове, да държат неподвижни евреи с ритуални къдрици, докато някой германец режеше с ножици свещената брада или пък нараняваше и кожата с щика на пушка. Така че през март 1941 обещанието за защита от полски нападения прозвуча почти достоверно.

Макар че нямаше изблици на радост, когато краковските евреи започнаха да се приготвят за преместване в Подгурже, създаде се впечатление, че те сякаш се завръщат у дома, и най-накрая са достигнали онзи предел, отвъд който (с малко щастие) няма да бъдат повече разкарвани и тормозени. Дори някои от селата около Краков, от Величка, Неполомиче, Липница Мурована и Тинец побързаха да отидат до града, за да не би да пропуснат срока и да останат в изолация из провинцията. Защото гетото в същността си бе като че по дефиниция „обитаемо“ място, па макар и понякога нападано. Гетото представляваше нещо установено, а не нетрайно.

Гетото предизвика някои малки неудобства в живота на Оскар Шиндлер. Обикновено той излизаше от апартамента си на улица „Страшевски“, минаваше покрай внушителната варовикова крепост Вавел, която изглеждаше като тапа, заседнала в гърлото на града, после през Казимеж, прекосяваше моста „Косцюшко“ и се упътваше към фабриката в Заблоче. Сега този обичаен път щеше да бъде преграден от стените на гетото. Проблемът беше малък, но поради него идеята за обзавеждане на апартамента на най-горния етаж в административната сграда стана още по-привлекателна. Мястото не беше толкова лошо. Беше построено в стил „Валтер Гропиус“. Много стъкло и светлина, модерни четвъртити тухли около входа.

Винаги когато пътуваше между града и Заблоче през тези мартенски дни, Оскар виждаше евреи, които пренасят багаж. По улица „Страдом“ отначало преминаваха цели семейства, бутащи колички, натоварени със столове, матраци, часовници. Техните предци бяха живели в Казимеж още по времето, когато бе остров, отделен от Стария град от потока Стара Висла. Всъщност още от годината, когато Казимеж Велики ги бе поканил да се заселят в града, те бяха обвинявани за разпространението на „Черната смърт“. Оскар си представяше как техните предци са пристигнали в Краков точно по този начин — бутащи колички с мебели — преди повече от петстотин години. Сега, изглежда, напускаха със също толкова багаж. Поканата на Казимеж бе отменена.

По време на тези утринни разходки из града Оскар забеляза, че по план трамваите трябваше да се спускат по улица „Лвовска“ през средата на гетото. Всички сгради към трамвайната линия бяха заградени с тухлена стена, построена от полски работници, а там, където имаше отворени пространства, издигнаха бетонни стени. Трамваи щяха да преминават през гетото със затворени врати и нямаше да спират, докато не достигнат „същинския свят“, германската територия на ъгъла между „Лвовска“ и „Св. Кинги“. Оскар бе сигурен, че хората ще се качват на трамваите въпреки всичко. Затворени врати, никакви спирки, картечници по стените — нищо не можеше да ги спре. Хората бяха изобретателни същества при подобни случаи. Ще има слизащи, като например нечия слугиня полякиня с пакет салам в ръце. Някой ще се качи, някой бърз атлетичен младеж като Леополд Пфеферберг, с джоб пълен с диаманти или окупационни злоти, или пък с шифровано съобщение за партизаните. Хората се възползваха и от най-малката възможност, дори ако някой друг им я предоставяше; движеха се бързо между неми стени, между заключени врати.

Оскар знаеше, че от двадесети март нататък евреите няма да получават никакви заплати, а ще живеят изцяло от дажбите си. Вместо това той щеше да плаща такса на управлението на СС. И Оскар, и Мадрич се чувстваха неловко, защото знаеха, че войната рано или късно ще свърши и „робовладелците“, точно както в Америка, ще се срамуват от делата си и ще бъдат лишени от всичко. Таксите, които той плащаше на полицейските шефове, бяха стандартните „СС административни и икономически такси“ — седем и половина райхсмарки на ден за квалифициран работник, пет — за неквалифициран и за жени. Това бяха значително по-ниски такси от тези, които действуваха на свободния пазар на работна ръка. Но за Оскар и за Юлиус Мадрич моралното неудобство надделяваше над икономическата изгода. Най-малкото притеснение на Оскар през тази година бе каква печалба ще изкара. В класическия смисъл на думата той не беше пример за капиталист. Баща му често го бе упреквал в миналото, че е твърде безразсъден с парите. Докато бе само директор на маркетинга, той имаше две коли и се надяваше, че Ханс ще чуе това и ще бъде шокиран. Сега в Краков можеше да си позволи истински гараж — белгийска „Минерва“, „Майбах“, „Адлер кабриолет“ и „БМВ“.

Да бъде разпуснат и въпреки това по-богат от много по-разумния си баща, бе един от триумфите, които очакваше от живота Шиндлер. По време на икономически разцвет цената на работната ръка бе без значение.

Същото важеше и за Мадрич. Фабриката му за военни униформи се намираше в западната част на гетото, на два-три километра от фабриката на Оскар. Бизнесът му просперираше дотолкова, че той водеше преговори за откриване на подобна фабрика в Тарнов. Беше любимец на Оръжейния инспекторат и репутацията му помогна да получи заем от един милион злоти от Емисионната банка.

Каквото и морално неудобство да изпитваха двамата предприемачи, нито единият, нито другият чувстваха някакво морално задължение да не наемат евреи. Щеше да е фалшива поза, а те като прагматици изключваха позите от стила си. Във всеки случай Ицхак Щерн и Роман Гинтер от еврейския съвет, отговарящ за трудовата заетост, посещаваха Оскар и Юлиус и ги молеха да наемат колкото може повече евреи. Целта беше гетото да има икономическа значимост. За Щерн и Гинтер бе станала аксиома идеята, че евреин с икономическо значение в една империя, която е гладна за работна ръка, поне е защитен от най-сигурна смърт. Оскар и Мадрич бяха съгласни с това.

Две седмици трополяха количките из Казимеж и по моста към Подгурже. Бяха семейства средна ръка, а тяхната полска прислуга бе дошла да им помогне при прекарването на багажа. На дъното на количките бяха скътани останалите брошки и кожени палта; криеха ги под матраци, чайници и тигани. Тълпи поляци по улиците „Страдом“ и „Стара Висла“ ги освиркваха и замеряха с буци пръст. „Евреите си отиват! Евреите си отиват! Довиждане, евреи!“ — крещяха те.

Оттатък моста странна дървена порта посрещаше новите граждани на гетото. Беше бяла, с раковиноподобни бойници, които й придаваха ориенталски вид, с две големи арки за преминаващите трамваи от и към Краков, а отстрани имаше къщичка за мостовия. Като че за успокоение над арките имаше надпис на иврит, който означаваше „еврейски град“. Пред гетото, в посока към реката, бе опъната бодлива тел, а отворите бяха запушени със заоблени циментови блокове високи около два метра и половина. Приличаха на надгробни камъни в памет на анонимните жертви.

При портата на гетото евреите биваха посрещани от представител на комисията по настаняванията в Еврейския съвет. Ако човек имаше жена и голямо семейство, можеше да му дадат две стаи при ползване на кухня. Дори и при тези обстоятелства, след благоденствието през двадесетте години, бе много трудно да споделяш личния си живот със семейства с различни навици и традиции. Жените крещяха, а мъжете казваха, че нещата могат да бъдат и по-зле, стискаха зъби и клатеха глави. Затворени в една стая, религиозните считаха атеистите за истинско проклятие.

На двадесети март движението секна. Всеки извън гетото бе гонен и заплашван. За момента ония вътре бяха оставени на спокойствие.

Двадесет и три годишната Едит Лийбголд бе настанена в стая на първия етаж заедно с бебето и майка си. След падането на Краков преди осемнадесет месеца мъжът й бе обхванат от отчаяние. Той скиташе, сякаш търсеше някакъв път пред себе си. Имаше идеи да избяга в планината и да намери безопасно място. Така и никога не се върна.

От своя прозорец Едит Лийбголд виждаше Висла отвъд опасаните с бодлива тел барикади, но по пътя й към други части на гетото, особено към болницата на улица „Вегерска“, тя минаваше през единствения площад тук — „Площада на мира“. На този площад, само два дни след пристигането й в гетото, едва не я бяха натикали в един камион, за да рине сняг или въглища нейде в града. Според слуховете, по-късно хората от камионите се връщаха с един-двама по-малко, отколкото бяха откарвани. Едит повече се притесняваше да не я натикат в камион точно когато отива към аптеката на Панкевич, защото бебето трябваше да бъде нахранено след двадесет минути.

Затова тя отиде с други приятелки в комисията по заетостта. Ако можеше да работи някъде на смени, майка й щеше да се грижи за бебето през нощта.

През тези първи дни канцеларията на комисията бе претъпкана. Еврейският съвет вече бе създал своя полиция, която трябваше да следи по-късно за реда в гетото. Едно момче с кепе и лента на ръкава подреждаше хората на опашка пред канцеларията.

Групата, в която бе и Едит Лийбголд, тъкмо влезе в преддверието и вдигаше шум, за да убива времето, когато един дребен мъж на средна възраст, в кафяв костюм и с вратовръзка, се приближи към нея. Личеше си, че шумът го е привлякъл. Отначало си помислиха, че идва да ухажва Едит.

— Вижте — каза той, — вместо да чакате, вървете в емайлната фабрика. Има една в Заблоче.

Замълча, за да види какъв ефект ще имат думите му. Заблоче бе извън гетото.

— Може да се размените с полски работници. Нуждаят се от десет здрави жени за нощната смяна.

Момичетата останаха учудени, сякаш можеха да избират къде да работят и да му откажат. Той ги увери, че работата не е тежка. Щяха да ги приучат бързо към изискванията. Каза, че името му е Абрахам Банкиер и е управител в тази фабрика. Разбира се, собственикът е германец. Попитаха го що за германец е собственикът. Банкиер се усмихна широко, сякаш искаше да възнагради надеждите им. Кратко им обясни, че е добър човек.

Същата вечер Едит Лийбголд се запозна с другите работници от нощната смяна на емайлната фабрика и прекоси гетото на път към Заблоче, под охраната на полицай евреин от службата по сигурност в гетото. По пътя тя задаваше въпроси за ГЕФ. Дават им супа с месо, говореха хората. А бой? Казаха й, че онова място не е „такова“. Не е като фабриката за бръснарски ножчета на Бекман. По-скоро е нещо подобно на фабриката на Мадрич. Да работиш при Мадрич и при Шиндлер е добре.

На входа на фабриката Банкиер извика новите работници от нощната смяна и ги отведе към празните канцеларии, минаха покрай бюрата и спряха пред врата с табелка „Хер директор“. Хер директорът седеше върху ъгълчето на бюрото си и пушеше цигара. Косата му, нещо средно между русо и светлокестеняво, изглеждаше току-що сресана. Носеше двуредно сако и копринена вратовръзка. Изглеждаше като човек, който трябва да ходи на официална вечеря, но бе изчакал малко, за да поговори с тях. Беше внушителен и все още млад. От подобен образец на „чистата арийска раса“ Едит очакваше лекция за армейските изисквания по време на война и производствените норми.

— Искам да ви кажа „Добре дошли“ — каза им той на полски. — Вие сте част от план за разрастването на това предприятие.

После отмести погледа си от тях и може би дори си мислеше: „Не им говори това, те нямат място в този план.“

Без да мигне, без увертюри, без да повдигне двусмислено рамене, той им каза:

— Ще бъдете на сигурно място тук. Ако работите във фабриката, ще оцелеете по време на войната.

Накрая им пожела лека нощ, излезе от кабинета и остави Банкиер с работниците, а сам вече мислено се настаняваше зад волана на колата си.

Всички останаха зашеметени от обещанието му. Беше сякаш от Бога пратено обещание. Как може човек да даде подобно обещание? Но Едит Лийбголд моментално повярва в него. Не защото искаше да повярва, не защото бе частица истински кураж. Повярва, защото в мига, в който хер Шиндлер изрече обещанието, не остана нищо друго, освен да се повярва.

Новите работнички в ГЕФ слушаха инструкциите приятно замаяни. Сякаш някаква луда стара циганка им бе казала, че ще се омъжат за граф, без да им взима пари за това. Обещанието промени завинаги очакванията на Едит Лийбголд от този живот. Ако някога решаха да я застрелят, тя щеше да протестира: „Но хер директорът каза, че това няма да се случи!“

Работата не изискваше умствени усилия. Едит носеше на куки вече потопените в емайла тенджери до пещите. През цялото време размисляше върху обещанието на хер Шиндлер. Само луди даваха такива категорични обещания, без да им мигне окото. И все пак той не беше луд. Беше бизнесмен, който отива на вечеря. Следователно знаеше какво говори. Това значеше, че има провидение, някаква неведома връзка с Бога или с дявола, или просто с нещата от живота. И отново външността му, ръката му със златен пръстен с монограм не бе ръка на ясновидец. Това бе ръка, която посяга към вино, ръка, в която сякаш се криеха прегръдки. Така тя отново се спря на идеята си за лудостта, за опиянението, за мистичните обяснения, за начина, по който хер директорът я зарази с вяра.

Подобни сложни разсъждения щяха да вълнуват през тази и през следващите години всички, на които Оскар Шиндлер обещаваше нещо. Някои сякаш осъзнаха връзката. Ако човек не е прав, ако лековато използва силата си да внушава, значи няма Бог и няма човещина, няма хляб и няма помощ. Имаше, разбира се, съдба, а съдбата не беше благосклонна.