Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (32)

Двадесет и девета глава

Оскар седеше в кабинета на Амон, чиито прозорци бяха широко отворени да поемат един задушен летен ден. От самото начало му се струваше, че срещата е доста фалшива. Може би същото си мислеха и Мадрич, и Бош, защото погледите им все се отместваха от Амон и се рееха над вагонетките с варовик, над някой преминаващ камион или вагон навън.

Амон ги предупреди, че ще е среща по въпросите на сигурността. Въпреки че нещата на фронта се стабилизираха, каза им той, настъплението на русите към предградията на Варшава бе засилило подривната дейност на партизаните из цялото генералгубернаторство. Евреите получаваха информация за това и се опитваха да бягат.

— Разбира се — посочи Амон, — те не знаят, че са на по-сигурно място зад мрежите, отколкото ако се сблъскат с полските партизани — тези убийци на евреи! Във всеки случай, трябва да сме готови за евентуално нападение на партизаните отвън и, което е по-лошо, от сблъсък между партизаните и затворниците.

Оскар се опита да си представи как партизаните нахлуват в „Плашув“, освобождават всички поляци и евреи и те се превръщат моментално в армия. Беше си чисто и просто блян — кой би повярвал въобще? Но Амон се мъчеше да ги убеди, че той вярва. Малкото представление си имаше цел, Оскар беше повече от сигурен.

Бош рече:

— Ако партизаните атакуват лагера ти, Амон, надявам се, че това няма да стане, когато съм поканен на вечеря у вас.

— Амин, амин! — промърмори Шиндлер.

След срещата — каквато и да беше целта й — Оскар отведе Амон до колата си, която бе паркирал при административния блок. Отвори багажника. Вътре имаше богато украсено седло, изработено със специфичните особености за района на Закопане в планините на юг от Краков. Оскар трябваше да продължава да глези Амон с подобни малки подаръци и сега, след като таксите за работна ръка в Германската емайлна фабрика вече не отиваха при хауптщурмфюрер Гьот, а се изпращаха директно в Краков при представителя на Главната канцелария на генерал Пол в Ораниенбург.

Оскар предложи да откара Амон и новичкото му седло до вкъщи.

При такъв жесток пек някои от затворниците бутаха вагонетки без подобаващото усърдие. Но седлото бе размекнало Амон, а и вече не му се разрешаваше да скочи от колата и да застреля някого просто ей така. Минаха покрай казармите и стигнаха до отклонението на жп линията, където имаше няколко охранявани вагони за добитък. От маранята над тях, която се смесваше с топлината и парата, Оскар позна, че са страшно претъпкани. Дори шумът от моторите се заглушаваше от жалните викове и молби за вода.

Спря колата и се заслуша. Беше му позволено, като се вземе предвид скъпото седло в багажника. Амон се усмихна снизходително на сантименталния си приятел.

— Това са хора от „Плашув“ и от трудовия лагер в Шебнея. Има и поляци и евреи от „Монтелупих“. Отиват в Маутхаузен — рече той, произнасяйки името закачливо. — Оплакват ли се? Май все още не знаят какво е мъка…

Горните части на вагоните изглеждаха като бронзови от жегата.

— Имаш ли нещо против — попита Оскар, — ако извикам пожарната команда?

Амон се засмя, като че ли искаше да каже „Какво си намислил пак?“ От смеха му се разбираше, че на друг човек не би разрешил да извика пожарникарите, но на Оскар това бе позволено, защото бе голям „образ“ и можеше да се получи чудесен виц, който да се разказва на вечеря.

Амон истински се развесели, когато Оскар изпрати украинския полицай да удари камбаната за пожарната команда евреи. Гьот знаеше, че Оскар е наясно какво означава Маутхаузен. Ако облееш вагоните с вода, това значи, че обещаваш живот на хората вътре. А такива обещания, според всяка морална система, не са ли истинска жестокост? Така неверието се преплиташе с толерантно веселие у Амон, а маркучите се опъваха и струите съскаха по нагорещените покриви. Нойшел също излезе от кабинета си и слезе долу, за да поклати глава и се посмее, докато хората вътре във вагоните стенеха и крещяха от благодарност. Телохранителят на Амон, Грюн, стоеше и бъбреше с унтерщурмфюрер Джон, плесна се по бедрата и подсвирна, когато водата започна да пръска. Издърпани и пуснати докрай, маркучите стигаха едва до средата на влаковата композиция. След това Оскар поиска Амон да му даде на заем камион или кола и няколко украинци, за да докарат от Заблоче шланговете от ГЕФ. Оскар каза, че са дълги по двеста метра. Това се стори на Амон дяволски смешно.

— Разбира се, че съм склонен да изпратя камион — каза той.

Амон бе склонен да направи всичко, за да види подобна житейска комедия.

Оскар даде на украинците бележка за Банкиер и Гарде. Докато чакаха да се върнат полицаите, Амон така се вживя в събитието, че разреши да отворят вратите на вагоните, да плискат кофи с вода върху затворниците и дори да изнесат мъртвите с подпухнали зачервени лица. Наоколо все още стояха развеселени офицери и полицаи. „От какво си мисли, че ги е спасил?“

Когато дългите маркучи пристигнаха от ГЕФ и всички вагони бяха обилно залети с вода, шегата пое нова насока. В бележката си до Банкиер Оскар нареждаше освен това да се качи в апартамента му на най-горния етаж във фабриката и да напълни голяма кошница с алкохол, цигари, хубаво сирене и наденици, и така нататък. Оскар даде кошницата на полицая в края на влака. Това си бе съвсем очевидна сделка и човекът изглеждаше малко притеснен от подобна щедрост. Бързо пъхна кошницата във вагона, в случай че някой от офицерите от „Плашув“ го види и реши да докладва. Но Оскар, изглежда, се ползваше с необичайното благоволение на коменданта и затова охраната го изслуша с уважение.

— Когато спирате близо до някоя гара — рече Оскар, — нали ще отваряте за малко вратите?

Години по-късно двама оцелели от този ешелон, докторите Рубинщайн и Фелдщайн, казаха на Оскар, че охраната често отваряла вратите на вагоните и разрешавала да се пълнят кофите с вода по време на еднообразното пътуване до Маутхаузен. Разбира се, за повечето от пътуващите това било само едно последно удоволствие преди смъртта.

Докато Оскар се движеше покрай ешелона, съпровождан от смеховете на есесовците, понесъл безсмисленото спасение за момента, се забелязваше, че не е толкова безразсъден, колкото обладан от фиксидея. Дори Амон виждаше, че приятелят му е сменил курса. Цялата тази лудост — прекарването на маркуч до най-далечния вагон, подкупването на човек от СС пред очите на служители на СС — можеше да предизвика промяна в смеховете на Шайд, Джон или Худжар, а оттук масово изобличение на Оскар и малък доклад, който Гестапо нямаше да може да пренебрегне. Така Оскар ще отиде в „Монтелупих“ и след това, имайки предвид предишни негови прегрешения според закона за расите, ще замине към Аушвиц. Затова Амон бе ужасен, че Оскар настоява да се отнесе с тези потенциални мъртъвци, като че ли са бедни роднини, пътуващи в трета класа, но на път към едно прекрасно място.

Около два часа един локомотив затегли ужасната върволица товарни вагони към главната линия и всички маркучи бяха прибрани. Шиндлер откара Амон и безценното седло до вилата. Гьот видя, че Оскар все още мисли за станалото и за пръв път от началото на приятелството им си позволи да му даде съвет.

— Трябва да се успокоиш — каза Амон. — Не можеш да тичаш след всеки влак, натоварен оттук.

 

 

Инженер Адам Гарде също видя симптомите на промяната у Оскар. През нощта на двадесети юли един есесовец го събуди в бараката. Хер директорът извика охраната и каза, че спешно трябва да говори с инженер Гарде в кабинета си. По професионални въпроси!

Гарде намери Оскар да слуша радио. Лицето му гореше, а пред него на масата имаше бутилка и две чаши. През тези дни зад бюрото му висеше релефна карта на Европа. По време на германската окупация я нямаше, но Оскар, изглежда, страшно се интересуваше от свалянето на Райха. Тази вечер каналът бе „Дойчландгендър“, а не както обикновено ББС. Звучеше вдъхновяваща музика, както винаги преди важно съобщение.

Изглежда, Оскар слушаше много внимателно. Когато Гарде влезе, стана и бързо настани младия инженер на един стол. Сипа му коняк и припряно подаде чашата през бюрото.

— Някой се е опитал да извърши покушение над Хитлер — рече Оскар.

Бяха го обявили по-рано вечерта и според сводката Хитлер успял да се спаси. Обещаха, че ще се обърне към германския народ. Но все още радиото мълчеше. Минаха часове и речта се бавеше. Все пускаха музика от Бетховен, също както при Сталинградския разгром.

Оскар и Гарде чакаха часове наред. Противодържавно престъпление: евреин и германец седят заедно (ако се наложи, ще седят и цяла нощ), за да чуят дали фюрерът е мъртъв. Разбира се, и Адам Гарде изпита същата задушаваща вълна надежда. Забеляза, че жестовете на Оскар са някак отпуснати, като че ли възможността лидерът да е мъртъв освобождаваше напрегнатите му мускули. Пиеше си коняка съвсем съвестно и караше Гарде да пие своя.

— Ако е вярно — каза по едно време Оскар, — германците, обикновените германци като мене ще могат да започнат да изкупват вината си. И то само някой близо до Хитлер е имал куража да го изтрие от лицето на света. Това е краят на СС. Утре сутрин Химлер ще се намира в затвора.

Оскар изпускаше облаци дим.

— Боже — каза той, — какво успокоение е да видиш края на режима!

В новините в 22 часа се повтори предишното съобщение. Имало е опит за покушение върху фюрера, но той е бил неуспешен. Фюрерът ще говори след няколко минути. Когато мина час, а Хитлер все не се обаждаше, Оскар се отдаде на фантазия, която щеше да се разпространи широко сред германците към края на войната.

— Грижите ни свършиха — каза той. — Светът отново е нормален. Германия може да се съюзи със Запада срещу Русия.

Надеждите на Гарде бяха по-скромни. В най-лошия случай се надяваше на гето по стария модел от епохата на Франц Йосиф.

Както си пиеха и слушаха музиката, им се струваше все повече и повече, че е нормално Европа да ги дари с тази смърт, която бе жизненоважна за възстановяването на здравия разум. Отново бяха граждани на континента, вече не бяха затворникът и хер директорът. Обещанията по радиото за скорошна реч на фюрера не преставаха и всеки път Оскар се смееше с все по-силен смях.

Настъпи полунощ и двамата вече не обръщаха внимание на обещанията. Дишаха някак по-леко в този „постфюреров“ Краков. Предполагаха, че на сутринта ще има танци по площадите и никой няма да бъде наказан за това. Вермахтът ще арестува Франк в замъка Вавел и ще обгради управлението на СС на улица „Поморска“.

Малко преди един часа чуха Хитлер да говори от Растенберг. Оскар бе толкова убеден, че никога вече няма да чуе този глас, че няколко секунди не успя да различи звука въпреки познатите нотки. Мислеше си, че това е поредният партиен оратор, който печели време. Но инженер Гарде чу речта от самото й начало и позна чий е гласът.

„Скъпи мои германски приятели — започна речта. — Ако сега се обръщам към вас, то е, първо, за да чуете гласа ми и да знаете, че съм добре и, второ, за да научите за едно безпрецедентно престъпление в германската история.“

Речта завърши четири минути по-късно с реплика за конспираторите: „Този път ще си уредим сметките с тях така, както ние, националсоциалистите, умеем.“

Адам Гарде не се бе поддал всецяло на фантазията, която Оскар внушаваше цяла вечер. Защото Хитлер не бе само човек: той беше система с безброй разклонения. Дори и да умреше, нямаше гаранции, че системата ще промени същността си. А и не бе в природата на нещата исторически феномен като Хитлер да загине безславно в една нощ.

Но Оскар трескаво бе вярвал в смъртта му часове наред и когато надеждата се оказа илюзорна, младият Гарде изпадна в ролята на успокоител, а Оскар говореше с почти оперетна мъка.

— Всичките ни надежди за спасение са безплодни — каза той.

Наля по още една чаша коняк, бутна шишето настрана и отвори табакерата си.

— Вземи коняка и цигарите и върви да поспиш — рече накрая Шиндлер. — Още малко ще трябва да почакаме за свободата си.

В смесицата на коняк, новини и внезапната развръзка в ранните часове на деня Гарде не си помисли, че е невероятно Оскар да говори за „нашата“ свобода, сякаш и двамата имаха нужда от едно и също нещо, сякаш и двамата бяха затворници, които чакат спасение. Когато отново легна на нара, Гарде си помисли: „Странно е, че хер директорът говори по този начин… като някой фанатик. Обикновено е толкова прагматичен…“

 

 

Из „Поморска“ и лагерите около Краков се носеха слухове, че през това лято предстои неизбежно преразпределение на затворници. Слуховете тревожеха Оскар в Заблоче, а в „Плашув“ Амон получи неофициални вести, че лагерът ще бъде разформирован.

Всъщност разговорът за сигурността не бе свързан с предпазването на „Плашув“ от партизански нападения, а с предстоящото му затваряне. Амон повика Мадрич, Бош и Оскар в „Плашув“ само за да се престори на заинтересован. Тогава за него бе благопристойно да отиде до Краков и да посети Вилхелм Копе, новия шеф на полицията на генерал-губернатора. Амон седна срещу бюрото с престорено смръщено лице, а пръстите на ръцете му конвулсивно се свиваха и отпущаха като от постоянен стрес от нападение над „Плашув“. Разказа на Копе същата история, която бе сервирал на Оскар и на другите. Че партизанската организация има свои хора в лагера, че ционистите имат връзки с радикалното крило от Полската народна армия и с Еврейската съпротива. Както разбира самият обергрупенфюрер, такива връзки трудно се проследяват — съобщенията могат да се пренасят в тайно внесен самун хляб. Но при първата проява на бунт той — Амон Гьот — като комендант ще има нужда от пълномощия за наказателна акция. Въпросът, който поставяше, бе: ако първо стреля, а после изпрати писмени доклади до Ораниенбург, многоуважаемият обергрупенфюрер Копе ще го защити ли?

— Разбира се, няма проблеми — каза Копе.

Той не одобряваше бюрократите. В миналото като полицейски шеф на Вартеланд бе командвал бригада камиони, които откарваха затворниците „низша класа“ насред полето, форсираха двигателите и свързваха ауспусите с херметически затворените каросерии. Твърде деликатна операция, която не можеше да се бави с изрядна документация.

— Разбира се, разчитайте на собствената си преценка — каза той на Амон. — Ако постъпите така, аз ще ви подкрепя.

Оскар бе усетил по време на срещата, че в действителност Амон не се притеснява от партизаните. Ако тогава знаеше, че „Плашув“ ще бъде ликвидиран, щеше да проумее дълбокия замисъл на цялото представление, разиграно от Амон. Защото Амон се тревожеше за Вилек Хилович, шефа на еврейската лагерна полиция, когото освен всичко често ползваше като подставено лице на черния пазар. Хилович познаваше Краков. Знаеше къде може да продаде брашното, ориза и маслото, които комендантът заделяше от лагерните доставки. Познаваше търговци, които биха се заинтересували от скъпоценности от складовете за конфискувани вещи, зареждани от хора като Вулкан. Амон се безпокоеше за цялата тайфа „Хилович“: госпожа Маризия Хилович, която ползваше семейни привилегии, Митек Финкелщайн (заместник на Хилович), сестрата на Хилович — госпожа Фербер и господин Фербер. Ако в „Плашув“ съществуваше аристокрация, фамилията Хилович бяха нейни представители. Разполагаха с власт над затворниците, но това, което знаеха, бе нож с две остриета: знаеха толкова за делата на Амон, колкото за всяка мизерна шивачка от фабриката на Мадрич. Амон бе сигурен, че след затварянето на „Плашув“, ако ги откарат в друг лагер, ще опитат да се спасят от трудното положение там, разменяйки важна информация за неговите спекулации. Или, което бе по-вероятно, ще го сторят, щом огладнеят.

Разбира се, че и Хилович бе твърде неспокоен и Амон усещаше съмнението му, че ще се измъкне жив от „Плашув“. Амон реши да използва страха на Хилович като подходящ лост. Повика на съвещание в кабинета си Совински — запасняк на СС, извикан на служба от високите Татри на Чехословакия. Совински трябваше да влезе във връзка с Хилович и да се престори, че му предлага сделка да се спаси. Амон беше сигурен, че Хилович ще преговаря с голямо нетърпение.

Совински се справи със задачата много добре. Предложи на Хилович да измъкне цялото му семейство с някой от големите камиони-цистерни. Шест-седем човека можеха да се крият в сектора за дърва, когато там нямаше материал.

Хилович се заинтересува от предложението. Разбира се, Совински трябва преди това да изпрати бележка на приятели отвън, за да докарат камиона. Совински щеше да заведе семейството до мястото на срещата. Хилович искаше да плати с диаманти. Но, бе добавил той, като знак за взаимно доверие Совински ще достави и оръжие.

Совински докладва за срещата си на коменданта и Амон му даде един тридесет и осемкалибров пистолет, чийто ударник бе смъкнат. Совински предаде оръжието на Хилович, който по понятни причини не можеше да го изпробва. А Амон щеше да се закълне и пред Копе, и пред шефовете в Ораниенбург, че е открил оръжие в затворника.

Беше неделя в средата на август, когато Совински се срещна със семейство Хилович при навеса за строителни материали и ги скри в камиона. После подкара по „Йерусалимска“ към портата. Тук сигурно щеше да има рутинна проверка и после камионът щеше да изчезне в полето. В празния сектор за дървен материал във вените на петимата бегълци туптеше крехката, почти невероятна надежда, че ще оставят Амон зад гърба си.

Но на портата бяха Амон, Амтор и Худжар и украинецът Иван Шаруев. Проверката бе страшно бавна. Господата от СС с полуусмивчици се мотаеха около камиона, като оставяха дървената секция за накрая. Направиха се на изненадани, когато откриха жалката фамилия, набутана като сардини в дупката. Веднага щом измъкнаха навън Хилович, Амон „откри“ незаконното оръжие затъкнато в ботушите му. Джобовете на Хилович бяха натъпкани с диаманти — подкупи, дадени му от отчаяните му събратя в лагера.

Затворниците, които имаха ден за почивка, чуха, че Хилович е осъден на портата. Новината предизвика същия ужас, както екзекуцията на Симхе Шпира и неговата ЕП през миналата година. Самите затворници не можеха да преценят какво вещаят тези случаи за собствените им шансове за оцеляване.

Фамилията Хилович бяха екзекутирани един по един с пистолети. Амон, много прежълтял поради болния си чер дроб и застрашаващия го диабет, по-дебел от всякога, се задъхваше като възрастен чичо, ала все пак лично опря пистолета си във врата на Хилович. После труповете бяха изложени за назидание на плаца, а върху тях бе сложен плакат: „Онези, които нарушават справедливия закон, ги чака подобна смърт.“

Е, разбира се, затворниците от концентрационен лагер „Плашув“ не си извлякоха точно тази поука.

 

 

Амон прекара целия следобед, пишейки чернови на два дълги доклада: един до Копе, един за отдел „Д“ (Концентрационни лагери) на генерал Глюк. В тях обясняваше как е спасил лагера „Плашув“ от заговор още в първия му етап — групата ключови фигури сред конспираторите се опитала да избяга и той екзекутирал ръководителите. До единадесет часа вечерта още не бе успял да редактира нито един от докладите. Фрау Кохман беше твърде бавна за такава нощна работа и комендантът заповяда да събудят Митек Пемпер и да му го доведат във вилата. Още в коридора Амон заяви с безизразен глас, че според него младият човек е знаел за плана за бягство на Хилович. Пемпер бе направо изумен и не знаеше какво да каже. Огледа се наоколо, за да му дойде нещо на ум, и видя разпрания крачол на панталона си.

— Как мога да избягам в подобно облекло? — попита той.

Отговорът му с добре балансирани искреност и отчаяние задоволи Амон. Каза му да сяда зад пишещата машина и му даде наставления как да оформи и номерира документите. Амон потупа документите с подобните си на лопатки пръсти и каза:

— Искам отлично свършена работа.

Пемпер си помисли: „Ето, това е! Мога да умра сега, защото съм съучастник в бягство, или по-късно, защото съм прочел оправданията на Амон!“

Когато Пемпер си тръгваше от вилата с черновите в ръка, Амон го последва до верандата и даде последна заповед:

— Когато напечаташ списъка на заговорниците, искам да оставиш място над подписа ми, за да бъде добавено още едно име — извика дружелюбно Амон.

Пемпер кимна дискретно като всеки добър професионален машинописец. Постоя неподвижен само за част от секундата, опитвайки се да намери бърз отговор, който би отменил заповедта на Амон за празното място. Място за неговото име Митек Пемпер. В тази ужасна тишина на „Йерусалимска“ в неделя вечерта нищо остроумно не му дойде на ум.

— Да, хер комендант — каза Пемпер.

Докато Пемпер се препъваше по пътя към административния блок, си припомни едно писмо, което Амон го бе накарал да напечата в началото на лятото. Получателят бе бащата на Амон, виенският издател, и целият текст изразяваше синовна загриженост за някаква алергия, която мъчеше стареца през пролетта. Амон изказваше надежди, че вече е изчезнала. А половин час преди да повикат Пемпер да го напечата, комендантът бе повлякъл за косите чиновничка от архива и я застреля навън. Противопоставянето на писмото и на екзекуцията показваше на Пемпер, че за Амон убийството и заповедта бяха с еднаква тежест. И ако кажеше на един изпълнителен стенограф да остави място за името си, подразбираше се от само себе си, че ще го направи.

Пемпер седя зад пишещата машина повече от час, но накрая остави място за името си. Ако не го направеше, смъртта беше съвсем сигурна. Сред приятелите на Щерн се говореше, че Шиндлер е намислил нещо, някакво спасение може би. Но тази вечер слуховете от Заблоче нямаха стойност. Митек остави и в двата доклада място за името си. Изведнъж всичко, което бе разчел с огледало и запомнил от престъпните индига и документите на Амон, се обезсмисли в малкото място, оставено над подписа на коменданта.

Когато педантично провери и двата доклада за правописни грешки, реши да отиде пак до вилата. Амон го остави да чака до високите френски прозорци, докато самият той четеше в трапезарията документите. Пемпер се чудеше дали и върху неговото тяло ще има някой поучителен надпис. Това чака всички еврейски болшевики!

Накрая Амон се появи на прозореца.

— Можеш да си лягаш — рече той.

— Хер комендант?

— Казах, можеш да си лягаш!

Пемпер тръгна. Сега походката му бе още по-неустойчива. След това, което бе видял, Амон нямаше да го остави жив. Но може би комендантът си мислеше, че ще има достатъчно време да го стори по-късно. Междувременно и един ден живот си беше все пак живот.

Както се оказа после, мястото беше за името на затворник, който неблагоразумно бе правил сделки с Джон и Худжар и им бе казвал, че има скрити диаманти някъде извън лагера. Докато Пемпер се ужасяваше в съня си от отложената присъда, Амон заповяда да докарат този човек във вилата. Предложи му в замяна на живота да посочи къде се намират диамантите. Когато евреинът показа мястото, разбира се, го застреля и добави името му в докладите за Копе и за Ораниенбург. Добави го към скромното си твърдение, че е потушил заговор.