Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (28)

Двадесет и пета глава

На някои хора вече им се струваше, че Оскар харчи с някаква хазартна лудост. Дори от малкото, което знаеха за него, затворниците усещаха, че би се разорил заради тях, ако тази е исканата цена. По-късно, не сега — сега те приемаха помощта му, както децата приемат подаръците от родителите си по случай Коледа, но по-късно щяха да кажат: „Слава богу, че беше по-верен на нас, отколкото на жена си.“ Както затворниците, така и някои важни клечки щяха да надушат заниманията на Оскар.

Такъв важен човек бе д-р Зоп, лекар на затворите в Краков и на улица „Поморска“. Чрез полски посредник съобщи на хер Шиндлер, че би искал да направят сделка. В затвора „Монтелупих“ имаше жена на име Хелене Шиндлер. Д-р Зоп знаеше, че не е родственица на Оскар, но съпругът й бе вложил малко пари в „Емалия“. Имаше подозрителни германски документи. Д-р Зоп нямаше защо да споменава, че това осигурява за госпожа Шиндлер пътуване с камион до Чуйова Гурка. Ако Оскар би дал известно количество пари, той ще издаде медицинско, според което, поради здравословното си състояние, госпожата трябва да бъде изпратена на лечение в Мариенбад, Бохемия, за неопределено време.

На срещата Оскар разбра, че той иска петдесет хиляди злоти за медицинското. Нямаше смисъл да се спори. След три години практика човек като Зоп можеше с точност до няколко злоти да определи цената на всяка услуга. Оскар намери парите още същия следобед. Зоп знаеше, че Шиндлер ще се справи, защото боравеше с пари от черния пазар, а те нямаха история, нито ясно определен произход.

Преди да плати, Оскар постави няколко условия. Искаше да отидат заедно с д-р Зоп до „Монтелупих“, За да отведат жената. После той сам щеше да я остави при приятели в Краков. Зоп нямаше нищо против. Под светлината на една гола крушка в леденостудения „Монтелупих“ госпожа Шиндлер получи скъпоценните документи.

Един по-пресметлив човек със сарафско мислене можеше съвсем справедливо да си възстанови сумата от парите, които бе оставил Седлачек. На Оскар бе дал около сто и петдесет хиляди райхсмарки, поставени в двойното дъно на куфара и в подплатата на различни дрехи. Донякъде поради отношението си към парите (които му дължаха или пък дължеше), иначе твърде мъгляво, донякъде поради чувството за чест той предаде цялата сума на евреите, освен изхарчените за коняка на Гьот.

Работата невинаги се уреждаше толкова просто. Когато през лятото на 1943 Седлачек пристигна в Краков с петдесет хиляди райхсмарки, ционистите от „Плашув“, на които Оскар предложи парите, решиха, че е някаква клопка.

Оскар се обърна първо към Хенри Мандел, оксиженист в гаража на „Плашув“, член на „Хитах Дут“, еврейско младежко трудово движение. Мандел не искаше да докосне парите.

— Виж — рече Оскар, — имам писмо, написано на иврит за тези пари. Те са от Палестина.

Когато нямаш достатъчно хляб за закуска и ти предложат такава сума — петдесет хиляди райхсмарки! — напълно си объркан. Да я употребиш по свое виждане! Не беше само невероятно, но и…

След това Шиндлер се опита да предаде парите, които кротко си лежаха в багажника на колата му, тук в „Плашув“, на друг член на „Хитах Дут“ — една жена на име Алта Рубнер. Тя имаше някои връзки със съпротивителното движение в Сосновец, поддържани чрез работниците, които всеки ден ходеха до фабриката за кабели, и чрез някои от затворниците в полския затвор.

— Може би — каза тя на Мандел — ще е най-добре с цялата тази работа да се занимават хората от съпротивата и нека те решат какъв е произходът на парите, които хер Оскар Шиндлер ни предлага.

Оскар се опитваше да я убеди, надвиквайки шума от тракащите шевни машини във фабриката на Мадрич.

— Най-сърдечно ви казвам, че това не е капан!

— Най-сърдечно! Човек очаква точно това чувство от един агент-провокатор!

Но все пак, след като Оскар си отиде и Мандел говори с Щерн, който потвърди, че писмото е истинско, и после отново разговаря с момичето, решиха да приемат парите. Ала разбраха, че Оскар няма да се върне отново със сумата. Мандел отиде при Марсел Голдберг в административния блок. Голдберг също бе член на „Хитах Дут“, но след като стана чиновник и отговаряше за пътните листове и трудовите отчети, за списъците на живите и мъртвите, започна да взема подкупи. Въпреки това Мандел можеше да го попритисне. Един от списъците, които Голдберг можеше да манипулира, като поне изважда или прибавя към него, бе на онези, които отиват до „Емалия“ да събират метални отпадъци за цеховете в „Плашув“. Заради старото приятелство, но без да разкрива причините за отиване до „Емалия“, Мандел бе включен в този списък.

Когато обаче стигна в Заблоче и успешно се промъкна покрай охраната, в главната канцелария го спря Банкиер.

— Хер Шиндлер е много зает — рече той.

Седмица по-късно Мандел дойде пак. И пак Банкиер не му разреши да говори с Оскар. На третия път Банкиер бе по-точен.

— Искате ционистките пари? Преди не ги искахте, а сега ги искате. Е, не можете да ги получите. Такъв е животът, господин Мандел!

Мандел кимна и тръгна. Реши, че Банкиер е присвоил вече поне част от парите. Всъщност Банкиер бе просто много предпазлив. Парите все пак стигнаха до затворниците ционисти в „Плашув“ — разписката, подписана от Алта Рубнер, бе предадена на Шпрингман от Седлачек. Изглежда, част от сумата е била употребена за подпомагане на затворници от други градове, които нямаха родственици в Краков.

Дали сумите, които Оскар получаваше и предаваше, се харчат за храна (както предпочиташе Щерн), или пък изцяло за подривна дейност, за оръжие и фалшиви документи, бе въпрос, който не интересуваше Шиндлер. Така или иначе от тези пари не бе взета и една марка за освобождаването на госпожа Шиндлер от „Монтелупих“, нито пък за спасяването на хора като братята Данцигер. Парите на Седлачек не бяха изразходвани и за покриването на трийсетте хиляди килограма емайлирани съдове, които Оскар раздаде като подаръци на повече или по-малко важни клечки от СС през 1943, за да попречи на намерението им да закрият лагера в „Емалия“.

Нито марка не бе изразходвана за покриване на сумата от шестнадесет хиляди злоти, които Оскар трябваше да даде за закупуването на гинекологичен инструментариум на черно, когато едно от момичетата от „Емалия“ забременя. Бременността, разбира се, бе билет за Аушвиц. Не изхарчиха сумата и за закупуването на разнебитения мерцедес на унтерщурмфюрер Джон. Джон предложи колата за продан на Оскар едновременно с молбата за преместването на тридесет души от „Плашув“ в „Емалия“. Колата, купена за дванадесет хиляди злоти, на следващия ден бе конфискувана от приятеля на Лео Джон, унтерщурмфюрер Шайд, който щял да я използва за строежите из лагера. „Сигурно ще карат пръст в багажника й“ — беснееше една вечер Оскар пред Ингрид на масата. При по-късен разговор той спомена по същия повод, че бил доволен да услужи на двамата господа.