Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (39)

Тридесет и шеста глава

Старите другари по чашка на Оскар, в това число Амон и Бош, смятаха, че е жертва на еврейския вирус. Тезата им не бе гола метафора. Вярваха в буквалния смисъл на израза и не обвиняваха в нищо пострадалия. Бяха виждали тази участ да постига и други добри хора. Някаква част на мозъка, изглежда, се увреждаше или от бактерия, или от магия. Ако някой ги попиташе дали според тях това е заразно, те щяха да кажат: „Да, много!“ Щяха да дадат като пример странния случай на зараза при оберлейтенант Зюсмут.

През зимата на 1944–45 година Оскар и Зюсмут постигнаха негласно споразумение да измъкнат още три хиляди жени от Аушвиц на групи от триста до петстотин наведнъж и да ги настанят в малки лагери в Моравия. Оскар осигуряваше връзките, преговорите и подкупите за тези операции. Зюсмут се занимаваше с бумагите. В текстилните фабрики на Моравия не достигаха работнички и не всички индустриалци се ужасяваха да наемат еврейки, както братята Хофман. Поне пет германски фабрики — във Фройдентал, Ягерндарф, Либау, Грулих и Траутенау — наемаха такива работнички и поддържаха лагер във фабриката. Подобни лагери не бяха райски кътчета и в управлението им СС имаше ръководна роля, на каквато Леополд не можеше да се надява. Оскар определи жените в малките лагери като „живеещи при поносим режим“. Малките размери на лагерите в текстилните фабрики помагаха за оцеляването им. Тук охраната бе по-възрастна, по-либерална, не така фанатична. Трябваше да се опазят от тифни епидемии и да понасят глада като тежест под ребрата. Но такива малки лагери, подобни на селски общности, можеха да се спасят в по-голямата си част от изтреблението, което се поде през пролетта в концентрационните лагери.

Но ако еврейският бацил само бе заразил Зюсмут, то при Оскар болестта вече се беше развила. Чрез Зюсмут той поиска още тридесет работници железари. Очевидно бе, че е загубил интерес към производството. Но колкото и да бе отнесен, Шиндлер разбираше, че ако иска да затвърди правото на съществуване на лагера си пред отдел „Д“, трябва да наеме повече квалифицирани работници. Когато човек погледнеше към събитията от онази ужасна зима, виждаше, че Оскар искаше още тридесет души не защото бяха много добри на струговете и останалите машини, а просто защото бяха тридесет излишни души. Едва ли ще прозвучи необичайно, ако кажем, че той искаше тези работници с кристалночистата страст, която характеризира огненото сърце на Исус, който висеше като картина на стената в дома им с Емили. Понеже в целия разказ се опитваме да избегнем канонизирането на хер директора като светец, ще трябва да докажем идеята за чувствения Оскар като ловец на души.

Един от тези тридесет работника на име Моше Хенигман разказва за невероятното им спасение. Скоро след Коледа десет хиляди затворници от каменоломните на Аушвиц III, от места като военен завод „Круп Вешел — Юнион“, от Германска въгледобивна, от нефтопреработвателната „Фарбен“ и от завода за рециклиране на самолети бяха строени и поведени към Грьос-Розен. Може би някой стратег се е надявал, че щом пристигнат в Долна Силезия, ще ги разквартируват из малките лагери по местните фабрики. Ако е имало такъв план, той е убягнал от вниманието на офицерите и полицаите, охраняващи колоната. Планът не отчитал и пронизващия студ в навечерието на новата година, а също и дребния въпрос по изхранването на затворниците. В началото на всеки преход отделяли и екзекутирали кашлящите и куцащите. Хенигман казва, че от десет хиляди мъже след десет дни останали само хиляда и двеста. По на север армията на генерал Конев форсирала река Висла южно от Варшава и завладяла всички пътища на северозапад от маршрута на колоната затворници. Поради тази причина затворили и бездруго намалената група в лагер край Ополе. Комендантът разпитал затворниците и направил списък на квалифицираните работници. Подборът продължавал дни наред, а излишните хора били разстрелвани. Онзи, който си чуел името, не знаел какво го чака: комат хляб или куршум. Когато прочели името на Хенигман, натоварили го в товарен влак с още тридесет други мъже и под охраната на есесовец и обикновен надзирател ги изпратили на юг. Хенигман си спомня: „Дадоха ни и храна за из път — нещо нечувано!“

Хенигман разказва за невероятното чувство при пристигането в Бринлиц. „Не можехме да повярваме, че е останал лагер, където мъже и жени работят заедно, където няма бой и охрана.“ Неговата реакция е малко пресилена, защото в Бринлиц имаше разделение. Освен това понякога русокосата приятелка на Оскар отпускаше десницата си и раздаваше плесници, а веднъж, когато едно момченце открадна картофи от кухнята и го докладваха на Леополд, комендантът нареди да стъпи върху стол на двора; напъхаха му картоф в устата, слюнката му се стичаше по брадичката, а около врата му висеше надпис: „Аз съм крадец на картофи!“

Но за Хенигман това дори не си заслужаваше да се споменава. „Как може човек да опише разликата между ада и рая?“ — питаше той.

Когато се срещнал с Оскар, хер директорът му казал да се стегне. „Щом си готов за работа, кажи на майсторите.“ И Хенигман усетил, след странното проявление на новия ред, че не само е намерил тих пристан, но е минал и през огледалото.

Понеже тридесет железари са малка частица от общо десет хиляди, трябва пак да кажем, че Оскар действа като малък бог на спасението. Но като всеки дух-пазител той спаси и Голдберг, и Хелен Хирш, а по същия начин се опита да спаси д-р Леон Грос и Олек Рознер. Със същото еднакво отношение подходи и към скъпата сделка с Гестапо от Моравския регион. Знаем, че сделката е била сключена, не знаем колко е струвала. Определено се говори за цяло състояние.

Един затворник на име Бенджамин Врославски също „бе част от сделката“. Преди това Врославски бе живял в лагера Гливице. За разлика от лагера на Хенигман Гливице не се намираше в района на Аушвиц, но бе достатъчно наблизо, за да е помощен лагер. Към дванадесети януари (офанзивата на армиите на Конев и Жуков) ужасното царство на Хьос бе застрашено от внезапно нападение. Натовариха затворниците от Гливице във вагони на Източната линия и ги изпратиха към Фернвалд. Врославски и приятелят му Роман Вилнер някак успяха да скочат от влака. Бягството през вентилационните отвори на таваните бе широко разпространено, но затворниците, които опитваха този начин, често биваха застрелвани от охраната по покрива на влака. Вилнер бе ранен по време на бягството, но все пак можеше да се движи. Заедно с Врославски избягаха през тихите градчета на моравската граница. Накрая ги арестуваха и ги откараха в управлението на Гестапо в Тропау.

След като пристигнаха, ги обискираха и настаниха в килия, а скоро се появи гестаповец, който каза, че нищо лошо няма да им се случи. Двамата нямаха особен повод да му вярват. Офицерът каза, че няма да изпрати Вилнер в лазарет въпреки раната, защото просто ще го върнат обратно по каналния ред в лагера.

Врославски и Вилнер стояха заключени почти две седмици. Трябваше да се говори с Оскар и да се определи цена. През това време офицерът разговаряше с тях, сякаш животът им е в безопасност, а затворниците продължиха да считат идеята за абсурдна. Когато отключиха вратата и ги изведоха, и двамата решиха, че ще ги разстрелят. Вместо това ги поведоха към жп гарата и един полицай ги охраняваше по пътя в посока югоизток към Бърно.

За двамата пристигането им в Бринлиц имаше същия нереален, приказен и страшен привкус, както и за Хенигман. Вилнер бе настанен в лазарета под грижите на Хандлер, Левкович, Хилфщайн и Биберщайн. Врославски бе настанен в нещо като сектор за възстановяване, който поради странни причини (скоро ще обясним и тях) се намираше в един ъгъл на първия етаж на фабриката. Хер директорът ги посети и ги попита как се чувстват. Абсурдният въпрос уплаши Врославски, уплаши го и обстановката. Както каза след години, уплашил се „да не би от болницата да бъде изпратен на екзекуция, което често ставало в другите лагери“. Хранеха го с хубавата овесена каша на Бринлиц, често виждаше Шиндлер. Но както си призна, намираше за непонятен феномена „Бринлиц“. Все още беше объркан.

Според сделката между Оскар и провинциалното Гестапо, на претъпкания перон на лагера се появиха още единадесет бегълци. Всеки от тях се бе отлъчил от колона или скочил от вагон. Бяха се опитали да се движат свободно, макар и с вонящите си униформи на райета. Според закона всички трябваше да бъдат разстреляни.

Доктор Щайнберг от Тел Авив свидетелства през 1963 година и даде за пример друг случай, илюстриращ заразителната, необуздана и вездесъща щедрост на Оскар. Щайнберг беше лекар в един от малките лагери сред судетските хълмове. Партийният ръководител в Либерец вече не можеше да се съпротивлява на строежите на лагери в неговата спретната Моравия, особено след падането на Силезия в ръцете на руснаците. Контролираше се от Луфтвафе, защото в него се произвеждаше някаква самолетна част — Щайнберг не спомена каква точно. Тук живееха четиристотин затворници. Храната бе лоша, а нормите — нечовешки.

Следвайки слуховете за лагера „Бринлиц“, Щайнберг успя да се сдобие с разрешително и с един камион от фабриката отиде да поговори с Оскар. Разказа му за безобразните условия, в които работят за Луфтвафе. Оскар доста необмислено се съгласи да му отдели част от складовете на Бринлиц. Един въпрос обаче го притесняваше: под какъв претекст може Щайнберг да идва редовно до Бринлиц и да взима продукти? Решиха, че за прикритие ще използва историята за снабдяване с медикаменти от лекарите в лазарета.

След това два пъти седмично Щайнберг посещаваше Бринлиц и носеше в лагера си хляб, овесено брашно, картофи и цигари. Ако Шиндлер се случеше около складовете, когато Щайнберг товареше, просто му обръщаше гръб и се отдалечаваше.

Освен „откупването“ на жените от Аушвиц другото невероятно спасение бе на хората от „Голешув“. „Голешув“ беше каменоломна и циментов завод в Аушвиц III, родно гнездо на Германска въгледобивна фабрика. Както видяхме от разказа за тридесетте железари, през януари 1945 робските плантации в Аушвиц се разрушаваха. В средата на месеца сто и двадесет работници от „Голешув“ бяха натъпкани в два товарни вагона. Тяхното пътуване се оказа също толкова трудно, както и на другите, но пък завърши доста по-добре. Струва си да припомним, че през този месец почти всички от Аушвиц се раздвижиха като хората от „Голешув“. Долек Хоровиц бе изпратен в Маутхаузен. Малкият Ришард остана с другите деца. Руснаците щяха да ги открият на края на месеца в Аушвиц, изоставени от СС, и децата щяха да потвърдят, че са ги ползували за медицински опити. Хенри Рознер и деветгодишният Олек (явно вече неподходящ за лабораториите) тръгнаха с колона и вървяха четиридесет километра. Онези, които падаха от изтощение, бяха застрелвани на място. В Сосновец ги натъпкаха в товарни вагони. Полицаят, който трябваше да раздели децата от възрастните, в знак на особено благоволение позволи на Хенри и Олек да се качат в един вагон. Вътре бе толкова претъпкано, че всички трябваше да стоят прави. Понеже хората умираха от студ и жажда, един господин, наречен от Хенри „хитър евреин“, измисли да провисват от куките на тавана труповете, увити в одеялата им. По такъв начин за живите се отваряше повече място. На Хенри му дойде на ум идеята да провеси Олек по същия начин, за да пътува по-удобно. Това не само направи пътуването на детето по-удобно, но допринесе и още нещо. Когато влакът спираше на гари и в глухи линии, Олек викаше на германците отвън да хвърлят снежни топки по решетките на вагона. Снегът се пръсваше и оросяваше вътрешността, а мъжете се бореха да съберат по няколко ледени кристалчета.

След седем дни стигнаха до Дахау и половината пътници от вагона на Рознер загинаха веднага. Когато отвориха вратата на вагона, един мъртвец се изтърколи, а след него Олек. Детето се изправи в снега, счупи шушулка от колелата на вагона и започна ожесточено да я ближе. Така се пътуваше през януари 1945 из Европа.

За хората от „Голешув“ пътуването бе още по-лошо. Товарителниците за техните два вагона се пазят в архивите на Йад Вашем и показват, ме затворниците са пътували повече от десет дни без храна и със замръзнали врати. Р., момче на шестнадесет години тогава, си спомня, че са остъргвали скрежа от стените, за да утоляват някак жаждата си. Не ги разтоварили дори в Биркенау. Геноцидът бил в последния си жесток етап. За тях просто няма време. Вагоните им оставали в глухи линии, прикачвали ги към локомотиви, пътували петдесетина километра и отново ги откачвали. Водели ги до портите на лагери, където комендантите отказвали да ги пускат, понеже вече нямали икономическа стойност и наровете и дажбите не стигали.

Рано призори в края на януари отново ги откачили от локомотива и ги оставили в депото на Цвикау. Оскар казва, че негов приятел от депото се обадил и му казал, че от вагоните се чуват викове и драскане. Жалните викове били на най-различни езици, защото, както се оказало, вътре имало словаци, поляци, чехи, германци, французи, унгарци, холандци и сърби. Приятелят, който се обадил, сигурно е бил зетят на Оскар, който отговарял за товарното депо в Цвикау. Оскар му казал да изпрати двата вагона към Бринлиц.

Тази сутрин студът бил непоносим — минус тридесет градуса по Целзий (минус двадесет и два градуса по Фаренхайт според Щерн). Дори педантичният Биберщайн казва, че е било най-малко минус двадесет. Извикали Полдек Пфеферберг от нара му. Донесъл си електрожена и започнал да реже замръзналите врати на вагоните, които заприличали на железни блокове, и той чул невъобразимите стенания отвътре.

Трудно е да се опише какво са видели при отварянето на вратите. В средата на вагона имало пирамида замръзнали трупове с невероятно изкривени крайници. Стотината живи вонели ужасно и били почернели от студ. Това не били хора, а скелети. Нямало човек по-тежък от тридесет и четири килограма.

Оскар бил във фабриката, където приспособявали един топъл ъгъл на цеха за новопристигналите от „Голешув“. Затворниците разглобили последните машини, изоставени от Хофман, и ги отнесли в гаражите. Донесли слама и я разхвърляли по пода. Шиндлер отишъл при коменданта. Леополд не искал да приеме хората от „Голешув“ — по това си приличал с всички други коменданти от последните седмици. Той многозначително казал, че няма кой да потвърди, че тези хора са оръжейни работници. Оскар се съгласил, но казал, че ще ги впише в картотеката и ще плаща за всеки по шест райхсмарки на ден. „Ще ги използвам, след като се възстановят“ — казал Оскар. Леополд разбрал две неща: първо, че нищо не може да спре Оскар, и второ, че разрастването на Бринлиц и на таксите, плащани от хер директора, може да зарадват Хасеброек. Затова бързо ги записал и отбелязал задна дата на пристигането им, така че Оскар плащал вече за затворниците от „Голешув“ още докато ги пренасяли вътре във фабриката.

В цеха ги увили в одеяла и ги сложили да легнат върху сламата. Емили се появила с двама затворници, които дърпали огромна бака с овесена каша. Лекарите казали, че има много случаи на измръзване и трябват лекарства. Д-р Биберщайн споменал пред Оскар, че хората от „Голешув“ ще имат нужда от витамини, но бил сигурен, че в Моравия няма никъде.

През това време шестнадесетте замръзнали трупа били сложени под един навес. Само като ги погледнал, равин Левартов разбрал, че поради изкривените им крайници няма да могат да бъдат погребани по традиционния начин, който изключвал чупенето на кости. Но Левартов знаел, че ще трябва доста да поспори с комендант Леополд. Леополд имал заповеди от отдел „Д“, в които се казвало, че персоналът на СС трябва да изгаря труповете. При котлите условията били подходящи, в промишлените пещи телата биха се изпарили. Но до момента Шиндлер два пъти се противопоставял на изгарянето на тела.

Първия път това станало, когато Янка Файгенбаум умряла в лазарета на Бринлиц. Леополд веднага заповядал да изгорят тялото. Оскар разбрал от Щерн, че за Файгенбаум и за Левартов това е ужасно. Съпротивата, която оказал, може би се дължала и на католическото му възпитание. През онези години католическата църква твърдо се съпротивяваше на кремациите. Освен че отказал на Леополд ползването на пещите за подобни цели, Оскар наредил на дърводелците да направят ковчег. После сам осигурил кон и каруца и позволил на семейството и на Левартов да отидат под охрана в гората и да погребат детето.

Файгенбаум, баща и син, вървели след каруцата и броели стъпките от портата, за да могат след войната да преместят тялото на Янка.

Свидетели казват, че Леополд побеснявал от подобно глезене на затворниците. Някои смятат, че с поведението си Оскар е проявил към Левартов и семейство Файгенбаум по-голяма толерантност и деликатност, отколкото към Емили.

Втория път, когато Леополд поискал да използва пещите, бил след смъртта на старата госпожа Хофщатер. По молба на Щерн Оскар наредил да направят още един ковчег. Позволил да сложат и метална табелка с рождената година и годината на смъртта на госпожа Хофщатер. Позволил на Левартов и на група минян^[1] да напуснат лагера и да извършат ритуала.

Щерн казва, че заради госпожа Хофщатер Оскар организирал еврейски гробища в католическата енория на близкото селце Дойч-Биелау. Според думите му, Оскар отишъл в първата неделя след смъртта на госпожа Хофщатер и предложил идеята на свещеника. Енорийското настоятелство бързо било убедено да му продаде малък парцел отвъд католическите гробища. Със сигурност част от настоятелството се е противопоставило, защото бе ерата, когато каноническият закон се тълкуваше съвсем тесногръдо по отношение на въпроса, кой може и кой не може да бъде погребан на света земя.

Други затворници, запознати със случая, твърдят, че идеята за еврейски гробища дошла на ум на Оскар при пристигането на хората от „Голешув“ с тяхната замръзнала купчина мъртъвци. След години самият Оскар казваше, че именно затворниците от „Голешув“ са му подсказали идеята да купи земята. Според един разказ католическият свещеник посочил земята отвъд оградата на църквата и казал, че там е мястото, където погребват самоубийци, и предложил да погребат и хората от „Голешув“. Оскар се противопоставил и казал, че това не са самоубийци, а жертви на нечувано убийство.

Без съмнение смъртта на госпожа Хофщатер и пристигането на затворниците от „Голешув“ с техните мъртви събратя са се случили едно след друго и по двата повода са се извършили традиционните ритуали в уникалните еврейски гробища на Дойч-Биелау.

От разказите на всички оцелели става ясно, че тази история с гробищата е предизвикала огромен морален подем сред затворниците. Разтоварените изкривени трупове изглеждали нереални. Щом човек ги погледнел, веднага изтръпвал при мисълта за собствената си човешка тленност. Нечовешкото не се нуждаело от хранене, топлене, миене. Единственият начин да се приобщи нечовешкото, както и наблюдателят, към човещината е чрез ритуал. Така че ритуалите на Левартов, екзалтираното четене на „Кадиш“ и други подобни имаха много по-значима тежест за затворниците на Бринлиц, отколкото подобни церемонии можеха да имат в сравнително спокойния довоенен Краков.

За поддръжката на еврейските гробища в случай на други смъртни случаи Оскар нае един унтершарфюрер от СС на средна възраст и му плащаше в аванс.

Емили Шиндлер имаше свои сделки, за които трябваше да се погрижи. Носейки снопче фалшиви документи, приготвени от Бейски, тя накара двама затворници да натоварят с водка и цигари един от камионите на фабриката. Заповяда им после да я откарат до големия миньорски център Острава, който се намираше близо до границата с генералгубернаторство Полша. Във военната болница тук тя се свърза с приятели на Оскар и успя да получи мазила срещу измръзване, сяра и витамините, смятани от Биберщайн за несъществуващи в Моравия. Подобни пътувания вече бяха обичайни за Емили. И тя се превръщаше във вечен пътник като съпруга си.

След първите смъртни случаи не последваха други. Хората от „Голешув“ бяха „мюсюлмани“ и първото правило беше, че състоянието им не може да се подобри. Но нещо у Емили не искаше да се примири с подобно твърдение. Започна да ги храни с пълни кофи овесена каша. „От оцелелите от «Голешув» — казва д-р Биберщайн — никой нямаше да се оправи, ако не бяха грижите й.“ Скоро тези мъже започнаха да опитват да помагат из цеховете. Един ден еврейски майстор накара едно от момчетата да отнесе някаква кутия в цеха.

— Кутията тежи тридесет и пет килограма — каза момчето, — а аз тежа тридесет и два. Как, по дяволите, да я отнеса?

През зимата в тази неефективна фабрика с разсипана по подовете слама се появи хер Амон Гьот, който идваше да изкаже благодарности на семейство Шиндлер веднага след освобождаването му от затвора. Военният съд го освободи от затвора в Бреслау поради диабета му. Беше облечен в стар костюм или може би в стара униформа с откъснати нашивки. И до днес се чуват различни истории за целта на това посещение. Някои смятат, че Гьот е търсил помощ, други — че Оскар е бил прибрал нещо, което е принадлежало на Гьот (пари или нещо подобно) от последните му гешефти в Краков, когато Оскар му е бил посредник. Чиновниците от канцеларията на Оскар даже казват, че Амон е помолил за ръководен пост в Бринлиц. Нямаше човек, който да твърди, че му липсва професионален опит. Всъщност и трите версии за причините за посещението на Амон са възможни, макар че е невероятно Оскар да му е посредничил.

Щом Амон прекрачи прага на лагера, се видя, че затворът и страданието са го стопили. Лицето му се бе смалило, чертите му напомняха повече за оня Амон, който бе пристигнал в Краков през новата 1943 година да ликвидира гетото. И все пак имаше известна разлика — сега кожата му бе болнично жълта и затворнически сива. Ако човек можеше да се вгледа или смееше да направи това, щеше да забележи странна пасивност у него. Някои затворници вдигнаха очи от струговете си, погледнаха към фигурата му от ямата на най-ужасните си сънища и го видяха, че минава тихомълком покрай врати и прозорци, през двора на фабриката към кабинета на хер Шиндлер. Хелен Хирш стоеше като омагьосана и не искаше нищо друго, освен видението да изчезне. Другите обаче съскаха срещу него, а мъжете се наведоха през машините си и плюха. По-възрастните жени вдигнаха плетките си към него като предизвикателство. Това беше отмъщение — да му покажат, че въпреки неговия тормоз „Адам си оре, а Ева преде“. Ако Амон е искал работа в Бринлиц (а местата, където един хауптщурмфюрер, пуснат условно, можеше да иде, не бяха много), то Оскар или го е разубедил, или го е подкупил да се маха. В този аспект срещата им бе като всички други. В знак на уважение хер директорът го разходи из фабриката и реакцията в цеховете бе още по-силна. Когато се върнаха в кабинета, някой чу как Амон настоява Оскар да накаже проявилите неуважение, а Оскар гръмогласно се кълне, че ще накаже нахалните евреи, и сам засвидетелства постоянното си уважение към хер Гьот.

Въпреки че го бяха пуснали от затвора, разследванията на СС продължаваха. Един съдия наскоро бе идвал в Бринлиц, за да разпита отново Пемпер за икономическите машинации на Амон. Преди разпита комендант Леополд измърмори на Пемпер да внимава, защото съдията ще го изпрати за екзекуция в Дахау, щом изцеди всичко от него. Пемпер постъпи много разумно, като убеди съдията, че работата му в главната канцелария на „Плашув“ не е била особено важна.

По някакъв начин Амон бе научил, че следователите от СС притискат Митек Пемпер. Скоро след пристигането си в Бринлиц хвана натясно бившия си машинописец във външната канцелария на Оскар и пожела да научи какви въпроси е задавал съдията. Пемпер с пълно право смяташе, че долавя ядни проблясъци в очите на Амон за това, че бившият му служител е все още жив източник на информация за военния съд. Разбира се, тук Амон беше безсилен, беше отслабнал и изглеждаше окаяно в стария костюм. Но човек никога не можеше да е сигурен. Това все още беше Амон, а той имаше излъчване и винаги респектираше. Пемпер каза:

— Съдията каза да не говоря с никого за разпита ми.

Гьот побесня и каза, че ще се оплаче на хер Шиндлер. Може би и това бе мерило за безсилието на новия Гьот. Преди никога не му се бе налагало да ходи да се моли на Оскар за наказанието на някой затворник.

На втората нощ от посещението на Амон жените се чувстваха още по-триумфално. Той не можеше да ги докосне! Успяха дори да убедят Хелен Хирш в това. Но въпреки всичко сънят й бе неспокоен.

За последен път Амон прекоси цеха, когато излизаше, за да се качи на колата за гара Цвикау. Преди това никога не бе стъпвал на едно място три пъти, без да съсипе нечий живот. Беше съвсем очевидно, че сега няма никаква власт. Но все пак не всички можеха да го погледнат в лицето, когато си тръгваше. Тридесет години по-късно в сънищата на оцелелите от „Плашув“, от Буенос Айрес до Сидни, от Ню Йорк до Краков, от Лос Анджелис до Йерусалим, бесният Амон все още ще се явява. „Щом си видял Гьот, казваше Полдек Пфеферберг, ти си видял и Смъртта!“

Така че в това отношение Гьот не можеше да се провали съвсем.