Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Някои хора от големите градове, като Варшава, Лодз и Краков, след намеренията на Франк да ги очисти, отиваха в провинцията, за да се смесят със селяните. Братята Рознер се установиха в старото село Тинец, разположено на красив завой на река Висла, а на високото, върху варовикови скали, се намираше старо бенедиктинско абатство. Мястото бе достатъчно анонимно за Рознер. Няколкото магазинери евреи и православни занаятчии нямаше за какво да разговарят с музиканти от нощен бар. Но селяните, заети с монотонността на жътвата, бяха така сърдечни; както Рознер се надяваха, че ще бъде, когато открият, че сред тях има артисти.

Те дойдоха в Тинец не от Краков, не от онази кръстопътна точка извън ботаническите градини на улица „Могилска“, където млади есесовци блъскаха хората в камиони и крещяха безочливи лъжи, че по-късно след тях ще тръгне багажът, ако е надлежно надписан. Всъщност дойдоха от Варшава, където имаха ангажимент в „Базилиск“. Тръгнаха ден преди германците да затворят Варшавското гето. Хенри, Леополд и жената на Хенри, Манчи, с петгодишния Олек.

Идеята за южно полско селце като Тинец, недалеч от родния Краков, се хареса на братята Рознер. Даваше се възможност, ако условията се подобрят, да хванат автобус за Краков и да си намерят работа. Манчи Рознер, австрийка по произход, взе шевната си машина и така Рознер завъртяха малък бизнес с облекло в Тинец. Вечер свиреха из кръчмите и представляваха истинско събитие за такова селище. Селата посрещаха и помагаха на случайни скитници, дори да бяха евреи. А в Полша цигулката беше най-уважаваният музикален инструмент.

Една вечер пътуващ немскоговорящ поляк от Познан чу братя Рознер да свирят пред странноприемницата. Този човек бе общински чиновник в Краков, един от онези полски германци, заради които Хитлер бе завладял Полша. Той каза на Хенри, че кметът на Краков, оберщурмбанфюрер Павлу и неговият заместник, известният скиор Зеп Рьол, ще посетят провинцията по жътва и би искал те да чуят как свирят такива чудесни музиканти като Рознер.

Един следобед, когато овързаните снопи лежаха на полето така, сякаш бе неделя, колона лимузини премина по неравните чакълести улици на Тинец, изкачи се по височината и спря пред вилата на някакъв местен полски аристократ. Братята Рознер чакаха на терасата и когато дамите и господата се настаниха в зала, някога може би използвана за балове, бяха поканени да свирят. Хенри и Леополд изпитваха едновременно превъзбуда и уплаха от сериозността, с която гостите на оберщурмбанфюрер Павлу се бяха подготвили за изпълнението им. Дамите бяха с бели рокли и ръкавици, военните — в парадни униформи, а цивилните — с фракове. Когато някой си е направил такъв труд, лесно е да го разочароваш. За един евреин беше сериозно престъпление да предизвика дори културно разочарование у представителите на режима.

Но публиката ги хареса. Бяха любезни, обичаха Щраус, леките мелодии на Офенбах и Лехар, Андре Месажер и Лео Фал. Когато дойде време Рознер да свирят по техни желания, станаха дори сантиментални.

Докато Хенри и Леополд свиреха, дамите и господата пиха шампанско от високи чаши, донесени в кошници за пикник.

Когато официалният концерт завърши, откараха братята обратно в селото, където се бяха събрали селяните и войниците от охраната. Ако би станала някаква отявлена расистка гадост, тук бе удобното място. Но щом братята отново се качиха на платформата и се вгледаха в тълпата, Хенри разбра, че са в безопасност. Гордостта на селяните — донейде въпрос на национална чест, Рознер, които тази вечер бяха блестящи представители на полската култура — всичко това ги предпазваше. Нещата бяха както постарому и Хенри неволно се усмихна на Олек и Манчи, засвири и сякаш забрави за другите. Поне в тези мигове изглеждаше, че земята е умиротворена от музиката.

Когато свършиха, един офицер от СС, ротенфюрер може би — Хенри не бе все още добре запознат с чиновете, както по-късно щеше да стане, — се приближи към двамата, които стояха до платформата и приемаха поздравления. Той им кимна и леко се усмихна.

— Вярвам, че ще прекарате добре празниците по жътва — каза той, поклони се и отмина.

Двамата братя се взираха един в друг. Щом офицерът се отдалечи достатъчно, те не издържаха и започнаха да правят догадки какво означават неговите думи. Леополд беше напълно убеден.

— Това е заплаха — рече той.

Доказваше, че са били прави, когато са се уплашили до смърт при първия разговор с полския чиновник; в такива времена не е хубаво да се набиваш на очи, да изпъкваш сред другите.

Но празникът на жътвата дойде и отмина, а Рознер все така спокойно си живееха в Тинец.

Такъв бе животът на село през 1940. Намаляването на поръчки, досадата от селския живот, липсата на работа, страхът, примамливата светлина на Краков. Рознер знаеха, че все някога щяха да се завърнат там.

 

 

Емили се прибра вкъщи през есента и когато Щерн отиде по работа пак в апартамента на Шиндлер, Ингрид поднесе кафето. Оскар не криеше слабостите си, нито мислеше, че има нужда от извинения пред аскета Щерн за присъствието на Ингрид в апартамента на улица „Страшевски“. Когато приключиха с кафето, Оскар отиде до бюфета, извади нова бутилка ракия и я постави на масичката между двамата, сякаш евреинът щеше да му помогне да я изпият.

Тази вечер Ицхак Щерн бе дошъл да каже на Оскар, че едно семейство, което ще наречем „К“, разправят истории за него. Старият Давид и младият Леон К. Разказват по улиците на Казимеж, да не говорим за кафенетата, че Оскар е германски гангстер, престъпник. Когато Щерн предаваше тези слухове на Оскар, не използваше толкова цветисти думи.

Оскар знаеше, че Щерн не иска отговор, а просто информира. Но почувства, че трябва да отговори.

— Аз също мога да приказвам за тях — каза Оскар. — Те направо ме обират. Попитай Ингрид, ако искаш.

Ингрид работеше като надзирател на техни складове за железария на улица „Страдом“. Тя бе около трийсетгодишна, благосклонен надзирател и не особено обиграна в бизнеса. Чуваха се слухове, че самият Шиндлер е помогнал да назначат момичето на тази работа, за да има сигурен канал за пласиране на своята продукция. Семейство К. все още доста успешно се разпореждаха с фирмата си. Ако не им се нравеше идеята, че окупаторът упражнява надзор над нея, никой не им беше виновен.

Щерн махна с ръка. Не беше той човекът, който ще разпитва Ингрид. Във всеки случай нямаше смисъл да се допитва до нея.

— Затягат обръча около Ингрид — продължи Оскар.

Те се появяваха на улица „Липова“, за да получат стоката по заявките си, променяха фактурите на място и взимаха повече, отколкото бяха заплатили. „Тя е съгласна. Той е говорил с Ингрид“ — казваха те на служителите на Шиндлер.

Синът всъщност приказваше пред хората, ме Шиндлер е накарал СС да го пребият. Но в историята имаше някои промени: побоят „ставаше“ понякога във фабриката на Шиндлер в един склад, от който младият К. излизаше с разбити зъби и насинено лице. Друг път казваше, че се е случило на улица „Лимановски“ пред свидетели. Един мъж на име Х., подчинен на Оскар и приятел на семейство К., казал, че е чул как Оскар крачи нагоре-надолу из кабинета си на улица „Липова“ и заплашва, че ще убие стария Давид К. Най-накрая излезе, че Оскар отишъл с колата си до „Страдом“ и разбил касата им, напълнил джобовете си с пари и им казал, че в Европа има нов ред, а после пребил стария Давид в собствения му кабинет.

Оскар нямаше да спечели кой знае колко, ако обяснеше, че плаща на семейство К. месечна заплата от седемстотин и петдесет злоти. И според Оскар, и според Щерн търговията се дължеше главно на семейство К.

Възможно ли беше Оскар да нападне стария Давид и да го запрати в леглото със синини? Възможно ли бе да се обади на приятели в полицията, за да нападнат Леон? От една страна, Оскар и К. бяха гангстери, които търгуваха незаконно с тонове кухненски съдове, без да пращат фактури на данъчните служби, без да използват необходимите документи и формулярите за поръчки. На черния пазар деловите контакти бяха примитивни, а нравите — необуздани. Оскар си призна, че веднъж е беснял из търговската зала на К. и е нарекъл баща и син „престъпници“, поради това, че не е бил уведомен за допълнителни количества кухненски съдове. Призна си, че е ударил и младия Леон. Но признанията му бяха до тук.

А фамилията К. Щерн познаваше от детските си години и още тогава те имаха лошо име. Не че бяха престъпници, но се държаха безобразно при сделките. И най-вече, което важеше и в този случай, винаги увъртаха, когато ги уличаха в нещо.

Щерн знаеше, че синините на Леон К. са истински. Леон се перчеше и малко преиграваше заради тях. Побоят от есесовците сигурно бе станал някъде, но за него можеше да има дузина причини. Щерн не само не вярваше, но знаеше, че дали вярва или не в приказките, няма никакво значение, щом не се връзваше с големите цели, които си поставяше. Щеше да се „върже“ само ако Шиндлер възприемеше брутален начин на поведение. За целите на Щерн някои грешки бяха без значение. Ако Оскар беше праведен, този апартамент нямаше да съществува в момента, нито пък Ингрид щеше да чака в спалнята.

И има още нещо, което трябва да кажем: Оскар ще спаси всички тях — господин и госпожа К., Леон К., господин Х., госпожица М., секретарка на стария К. Те винаги ще признават това, както винаги ще се придържат към собствената си история за синините.

Тази вечер Ицхак Щерн донесе и новина за присъдата на Марек Биберщайн. Той бе осъден на две години в затвора „Монтелупих“, този същият Марек Биберщайн, който беше председател на Еврейския съвет, преди да го арестуват. В другите градове еврейските съвети бяха вече прокълнати от обикновеното еврейско население, защото работата на съветниците се ограничаваше в съставяне на списъци за принудителен труд и за изпращане в лагери. Германската управа смяташе, че съветите са органи, които изразяват воля, но в Краков Марек Биберщайн и неговите колеги се считаха за буфери между канцелариите на Франк, Вехтер и Павлу и полицейските шефове Шернер и Чурда, от една страна, и еврейското население, от друга. В краковския германски вестник „Краковер Цайтунг“ от тринадесети март 1940 някой си доктор Дитрих Редекер твърдеше, че когато веднъж посетил кабинета на един съветник, останал изненадан от контраста между килима и плюшените кресла вътре и бедността и неугледността на еврейските квартали в Казимеж. Ала оцелелите евреи не си спомнят своите съветници като елитарни фигури. Гладни за печалби, те просто допускаха същата грешка, каквато преди тях сториха еврейските съвети в Лодз и Варшава. Позволиха на богатите да откупят отиването си в трудови лагери, а включиха насила останалите в списъците срещу хляб и супа. Но дори по-късно през 1941 година Биберщайн и колегите му бяха все така уважавани от краковските евреи.

Първият еврейски съвет бе от двадесет и четири души, повечето интелектуалци. Всеки ден на път към Заблоче Оскар минаваше покрай сградата на един ъгъл в Подгурже, където бяха натъпкани множество канцеларии. По модел на правителството всеки член на съвета имаше свой ресор. Господин Шенкер отговаряше за данъците, господин Щайнберг — за сградите — една много важна длъжност в общество, където хората идваха и си отиваха; ту опитваха да намерят временен подслон в малки селца, ту следващата седмица се връщаха обратно в града, изтормозени от ограничеността на селяните. Леон Салпетер, фармацевт по професия, отговаряше за социалните служби. Имаше секретариати за храната, за гробищата, здравето, документите, икономиката, административното обслужване, културата и дори, въпреки забраната върху училищата, за образованието.

Биберщайн и другите съветници вярваха по принцип, че изгонените от Краков евреи ще свършат на ужасни места и затова решиха да се върнат към древната изпитана метода — подкупите. Натрупаното в съкровището на съвета възлизаше на двеста хиляди злоти — все за тази цел. Биберщайн и съветникът по настаняването, Хаюм Голдфлус, потърсиха посредник: в случая един полски германец, Райхерт, човек с връзки в СС и в Бавел. Работата на Райхерт бе да предаде пари на неколцина шефове, като се започне с оберщурмфюрер Зайберт, връзката между еврейския съвет и генерал-губернатора. В замяна администрацията трябваше да разреши още десет хиляди евреи да останат в Краков въпреки заповедите на Франк. Дали Райхерт е засегнал по-висши шефове, задържайки твърде голяма „комисионна“ и предлагайки малко, или пък шефовете са решили, че желанието на Франк да очисти Краков от евреи прави взимането на подкупи рискована работа — никой не можеше да каже в съда. Биберщайн получи две години в затвора „Монтелупих“, Голдфлус — шест месеца в Аушвиц. Самият Райхерт бе осъден на осем години. Но хората знаеха, че той ще изкара по-леко, отколкото другите двама.

Хер Шиндлер поклати глава при мисълта да заложи двеста хиляди злоти за такава несигурна кауза.

— Райхерт е мошеник — измърмори той.

Пет минути преди това бяха обсъждали дали той и двамата К. са мошеници и оставиха въпроса висящ. Но за Райхерт нямаше съмнение.

— Можех да им кажа, че Райхерт е мошеник — настоя той.

Щерн изкоментира от философска гледна точка, че понякога единствените хора, които вършат работа, са мошениците.

Шиндлер се засмя.

— Благодаря ти много, приятелю — каза той на Щерн.