Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Тридесет и трета глава

Този лагер, както и „Емалия“, бе оборудван изцяло с парите на Оскар. Според бюрократичната практика всички лагери към фабриките се изграждаха за сметка на собствениците. Смяташе се, че всеки индустриалец печели достатъчно от евтината работна ръка на затворниците, за да може да задели известна сума за дървен материал и бодлива тел. Всъщност най-преуспяващите любимци на Германия, като Круп и Фарбен например, строяха лагерите си с безплатни материали от предприятията на СС и с голямото богатство, наречено „безплатен труд“. Оскар не бе любимец на Германия и не получи никаква помощ. Успя да изкопчи само няколко вагона с цимент от Бош на цена, която Бош би определил като „подбита цена на черно“. От него получи и два-три тона нефт и мазут за производството и пласирането на стоките си. Част от бодливата мрежа дойде от „Емалия“.

Но покрай голите помещения на пристройката трябваше да осигури мрежи с високо напрежение, тоалетни, казарми за сто полицаи, за офицери от СС, лазарет и кухни. Щурмбанфюрер Хасеброек вече бе посетил лагера за рутинна проверка и си тръгна с доста коняк, много порцеланови съдове и, както сам Оскар казваше, с „килограми чай“. Плюс това Хасеброек отнесе и таксите за инспекция и задължителните вноски към фонд „Зимно обезпечаване“, които налагаше отдел „Д“, но не даде разписки на Оскар. По-късно Шиндлер казваше: „Колата му имаше неограничен капацитет.“ Без съмнение още от октомври 1944 Хасеброек вече наглеждаше счетоводните книги на „Бринлиц“.

А трябваше да бъдат глезени и инспекторите, изпратени директно от Ораниенбург. Що се отнасяше до продукцията и оборудването на Германска емайлна фабрика, повечето машини все още пътуваха към новото си местоположение, а бяха необходими още двеста и петдесет вагона. Според Оскар бе направо изумително как чиновниците от Източната линия се справят в трудното положение и намират необходимите вагони, ако са достатъчно добре стимулирани.

Най-странното в цялата работа и за самия Оскар бе, че за разлика от Круп, от Фарбен и от другите предприемачи, които използваха евреи-роби, той не преследваше икономически цели. Не се надяваше да произвежда, въобще не се интересуваше от сериозната икономика с нейните печалби и загуби. Макар преди четири години да бе дошъл в Краков с идеята да забогатее, сега нямаше никакви меркантилни амбиции.

От производствена гледна точка положението в Бринлиц бе доста объркано. Много от пресите, бормашините и струговете още не бяха пристигнали и трябваше да се излее нов циментов под, за да понесе тежестта им. Все още наоколо се мотаеха и старите машини на Хофман. Но дори при това положение, само защото осемстотин предполагаеми работници във военно производство бяха преминали през главния вход, Оскар трябваше да плаща ежедневно по седем марки и петдесет за квалифициран работник и по шест за обикновен. Общо взето за седмица това правеше по четиринадесет хиляди долара за мъжки труд. Щом пристигнеха и жените, сумата щеше да скочи до осемнадесет хиляди. Значи Оскар вършеше велика бизнес глупост, но пък я посрещаше с тиролска шапка на главата.

Някои от близките на Оскар също се преместиха. Госпожа Емили Шиндлер пристигна от Цвикау и се нанесе в неговия апартамент на първия етаж на пристройката. За разлика от Краков, Бринлиц бе твърде близо до дома, за да може да оправдават раздялата си с големите разстояния. За католичка като нея въпросът бе дали да узаконят раздялата, или отново да се съберат заедно. Изглежда, помежду им поне имаше толерантност и пълно взаимно уважение. На пръв поглед тя може би изглеждаше кръгла нула като съпруга, онеправдана жена, която не знае как да се измъкне. Някои хора се чудеха как ще реагира, като разбере що за фабрика има Оскар, и най-вече що за лагер поддържа той. Тези хора не знаеха, че Емили тайничко ще дава своя принос към делото не поради съпружеско подчинение, а заради собствените си идеи.

Ингрид също бе дошла в Бринлиц, за да работи във фабриката на Оскар, но квартирата й бе извън селото и се появяваше само в работно време. В отношенията им съвсем ясно личеше студенина и тя никога не би живяла отново с Оскар. Но не проявяваше и явна враждебност и през следващите месеци Оскар често посещаваше апартамента й. Колоритната госпожица Клоновска — една елегантна полска патриотка — остана в Краков, но и между нея и Шиндлер нямаше лоши чувства. Оскар й се обаждаше при посещенията си в Краков и тя пак щеше да му помогне, когато СС създаваше неприятности. Истината, да кажем направо, бе, че макар връзките му с Клоновска и Ингрид да приключваха така тихо и кротко, без взаимна омраза, той ни най-малко не се поддаваше на чисто семейния живот.

 

 

Оскар каза на мъжете при пристигането им, че без съмнение трябва да очакват жените всеки момент. Той се надяваше, че те няма да се забавят много. Но пътуването на жените бе по-различно. След време влакът им ги отведе заедно с още неколкостотин жени от „Плашув“ право в Аушвиц-Биркенау. Когато отключиха вратите на вагоните, жените се оказаха на огромна алея, която разделяше лагера на две части. Добре обучени жени и мъже от СС започнаха да ги разделят на групи. Техният тон бе неутрален. Когато някоя жена затворничка вървеше по-бавно, я удряха с палка, но в самия удар не се влагаха лични чувства. Цялата работа беше да вкарат човешката маса вътре в отделенията. За персонала от СС, който работеше на важния жп възел Биркенау, това си бе просто професионална досада. Бяха чували вече какви ли не молби и истории. Знаеха всеки номер, който някой можеше да им скрои.

Объркани от мощната светлина на прожекторите, жените някак сковано се питаха една друга какво ли означава всичко това. Но дори и в объркването си ясно осъзнаваха, че надзирателките ги сочат с пръст и казват на униформените лекари: „Групата на Шиндлер!“ Те се обръщаха и ги оставяха за малко.

Едва вървяха в калта, но стигнаха до помещенията за обезпаразитяване. По заповед на яки млади полицайки с палки в ръцете се съблякоха чисто голи. Мила Пфеферберг се притесняваше от един слух, познат на повечето затворници в Райха — че някои от душовете вместо вода изпускат отровен газ. Но с удоволствие откри, че от душовете на това място тече просто леденостудена вода.

След банята някои очакваха, че ще бъдат татуирани. И това бяха чували за Аушвиц. Ако СС имаше намерение да използва някой затворник — татуираха му номер на ръката, а ако смятаха да го пратят веднага в газовата камера, не си правеха такъв труд. Със същия влак, в който пътуваха жените от списъка, пристигнаха и близо две хиляди други затворнички. Понеже не влизаха в групата на Шиндлер, те бяха подложени на обичайните процедури за подбор. Ребека Бау, нефигурираща в списъка на Шиндлер, получи номер на ръката. Майката на Йозеф Бау, доста яка жена, също получи номер в тази абсурдна лотария. Едно петнадесетгодишно момиче от „Плашув“ погледна номера си и остана възхитено, че се състои от две петици, тройка и две седмици — цифри, които се почитат в „Ташлак“, еврейския календар. Щом човек имаше татуировка, можеше да напусне Биркенау и да иде да работи в някой от трудовите лагери на Аушвиц. Така имаше поне още един шанс.

На жените от групата на Шиндлер не поставиха татуировки, а им казаха да се облекат и ги отведоха в барака без прозорци в женския лагер. На пода в центъра на бараката имаше ламаринена печка, изолирана с тухли. Това бе единственото удобство. Нямаше нарове. Затворничките трябваше да лежат по две, по три на тънки сламеници. Глинестият под бе мокър и водата така избиваше, че наводняваше сламениците и окъсаните одеяла. Бараката беше истинска морга в самия център на Биркенау. Лежаха премръзнали и неспокойни в това огромно кално блато и мечтаеха.

Във фантазиите си виждаха малко приятно селище в Моравия. А тук бяха в голям, макар и не вечен, град. В определени моменти затворниците — поляци, цигани и евреи — достигаха до четвърт милион. Имаше още хиляди в Аушвиц I, първия и по-малък лагер, където царуваше комендант Рудолф Хьос. В голямата индустриална зона, наречена Аушвиц III, работеха до изнемога други десетина хиляди души. Затворничките на Шиндлер не бяха информирани специално за броя на обитателите в Биркенау или в „херцогство“ Аушвиц. Но пък виждаха отвъд брезовата горичка в западния край на огромния комплекс непрекъснати облаци дим, които се вдигаха над четирите крематориума и многобройните клади. Мислеха си, че съвсем сигурно се носят по течението към това място. Но цялото им въображение и вярата, която повечето затворници имат в слухове, нямаше да им помогне да се досетят по колко хора загиват на ден в газовите камери, ако системата работи добре. Според самия Хьос, бройката бе девет хиляди души.

 

 

Жените не знаеха, че пристигат в Аушвиц, когато ходът на войната взима нов обрат поради някои тайни преговори между Химлер и шведския граф Фолке Бернадот. Тайната на мелниците за смърт не бе опазена, защото русите бяха разкопали лагера край Люблин и откриха в неговите пещи останки от човешки тела и повече от петстотин бутилки от смъртоносния газ „Циклон Б“. Новината се разнесе из целия свят и Химлер, който се надяваше да бъде възприет като сериозен следовник на фюрера, трябваше да обещае на съюзниците, че изтреблението на евреите ще спре. Но, разбира се, изчака с тази заповед до октомври — конкретната дата е неизвестна. Едно копие от заповедта замина при генерал Освалд Пол в Ораниенбург, а друг — при шефа на службата за сигурност на Райха, Калтенбрунер. И двамата не обърнаха особено внимание на документа. По същия начин постъпи и Адолф Айхман. До средата на ноември евреите от „Плашув“, Терезиенщат и Италия продължиха да умират в газовите камери. Смята се, че последните групи, определени за камерите, са били селекционирани на тридесети октомври.

През първите осем дни от престоя си в Аушвиц затворничките от групата на Шиндлер бяха под постоянната заплаха от екзекуция в газовите камери. Но дори и след това, когато последните жертви на камерите се отправиха по последния си път към западната част на Биркенау и когато пещите и кладите намаляваха работния си капацитет за трупове, малцина можеха да усетят съществена промяна в естеството на лагера. Притесненията на хората бяха напълно оправдани: останалите живи след забраната върху газовите камери щяха да бъдат застреляни (както това се случи с работещите в крематориумите) или пък щяха да загинат от болести.

Така или иначе затворничките на Шиндлер минаваха редовно на медицински прегледи през октомври и ноември. Някои от тях бяха отделени през първите дни и изпратени в бараките за безнадеждно болни. Лекарите на Аушвиц — Йозеф Менгеле, Фриц Клайн, д-р Кониг и д-р Тило — работеха не само в лазарета, но и обикаляха из лагера, появяваха се при проверки, влизаха в умивалните и питаха с мила усмивка: „На колко години си, майко?“ Госпожа Клара Щернберг попадна в барака за възрастни жени. Госпожа Лола Крумхолц, шестдесетгодишна, но до този момент минаваща за далеч по-млада, също бе отделена от групата на Шиндлер и попадна в бараката за старци, където трябваше да умре, без това да струва нещо на лагерната администрация. Госпожа Хоровиц знаеше, че дребничката й единадесетгодишна дъщеря Нюся няма да премине проверката в банята и бързо я скри в празен бойлер. Една от надзирателките, хубава и руса, видя това, но не я издаде. Бе избухлива, често ги биеше и по-късно щеше да поиска подкуп от госпожа Хоровиц. Режина й даде брошка, която до този момент успешно бе крила. Госпожа Хоровиц прие нещата философски. Другата надзирателка бе по-едра и по-внимателна, но пък постоянно ги обсипваше с лесбийски нежности и сигурно щеше да поиска доста по-интимно заплащане за благоволението си.

Понякога при проверките един-двама лекари се появяваха пред бараките. Щом ги видеха, жените започваха да търкат бузите си с глина, за да им придадат малко по-матов цвят. При една подобна проверка Режина успя незабелязано да качи дъщеря си Нюся върху два камъка. Менгеле, млад, но с посребрени коси, се приближи към нея и с кротък глас я попита на колко години е дъщеря й. Когато тя се опита да излъже, я удари с юмрук. Повалените при проверка жени трябваше да бъдат отнасяни от охраната, докато още бяха в несвяст. Завличаха ги до мрежата с ток и ги хвърляха върху нея. С Режина почти бяха стигнали до мрежата, но тя се свести и започна да ги моли да не я пекат жива, а да я оставят да се върне в строя. Пуснаха я и когато пропълзя до мястото си в редицата, видя дребничкото си момиченце да стои като вцепенено върху купчината камъни.

Подобни проверки можеха да стават по всяко време. Една нощ изкараха жените от групата на Шиндлер навън в калта, докато претърсят бараката им. Госпожа Дреснер, която веднъж бе спасена от младо момче от еврейската полиция, излезе с високата си дъщеричка Данка. Стояха в ужасната кал на Аушвиц, която, както прословутата кал във Фландрия, никога не замръзваше, дори всичко друго да е замръзнало — пътища, покриви, пътници…

И Данка, и госпожа Дреснер бяха тръгнали от „Плашув“, облечени в летните си дрехи. Това бе всичко, което имаха. Данка бе с блуза, светъл жакет и кафява пола. Понеже започна да вали сняг по-рано вечерта, госпожа Дреснер й предложи да скъса част от одеялото си и да го омотае под полата. Надзирателите обаче откриха скъсаното одеяло.

Офицерът, който стоеше пред затворничките на Шиндлер, извика при себе си красавицата на бараката — холандка, довчера непозната на групата — и каза, че тя ще бъде застреляна заедно с онази затворничка, под чиято пола открият парче от одеялото.

Госпожа Дреснер прошепна на Данка:

— Свали го, аз ще го пъхна скришом в бараката.

Идеята не беше лоша. Бараките се намираха върху самата земя, а не на платформа. Всяка жена от последните редици можеше тайничко да се мушне вътре. След като веднъж Данка се бе подчинила на майка си да се скрие в стената на улица „Дабровски“, подчини се и сега. Внимателно извади изпод полата си парче от може би най-мизерното одеяло в Европа. Докато госпожа Дреснер беше все още в бараката, офицерът обходи редиците и избра една жена на възрастта й — може би госпожа Щернберг. Заповяда да отведат нейде тази жена: сигурно в някоя по-лоша част на лагера, където илюзията „Моравия“ не съществуваше.

Като че ли останалите жени в редицата не искаха да разберат какво означава този избор. Всъщност това си бе потвърждение, че в Аушвиц няма специални групи от така наречени „индустриални затворници“. Фразата „групата на Шиндлер“ не можеше да ги предпазва завинаги.

Имаше и други групи „индустриални затворници“, които бяха изчезнали в огромната паст на Аушвиц. Отдел „В“ от управлението на генерал Пол бе изпратило през предишната година цял влак квалифицирани евреи от Берлин. В „И. Г. Фарбен“ се нуждаеха от работна ръка и от отдел „В“ им казаха да си изберат работници от този ешелон. Всъщност отдел „В“ бе предложил на комендант Хьос да разтоварват влаковете в заводите на „И. Г. Фарбен“, а не близо до крематориумите на Аушвиц-Биркенау. От седемнадесет хиляди и петдесет мъже в първия влак хиляда веднага бяха изпратени в газовите камери. От четири хиляди в следващия влак две хиляди и петстотин веднага заминаха „на баня“. Щом администрацията на Аушвиц не се бе поколебала да се опъне на „И. Г. Фарбен“ и на отдел „В“, нямаше да се церемони особено и със затворниците на някакъв си германски производител на канчета!

Да живееш в бараки, в каквито живееха жените от групата на Шиндлер, бе все едно да живееш навън. Прозорците бяха без стъкла и просто спираха само за момент студените ветрове, които духаха откъм Русия. Повечето жени страдаха от дизентерия. Присвивани от стомашни конвулсии, те потропваха едва-едва с налъмите си и се измъкваха навън, към стоманения казан в калта. Жената, която отговаряше за него, вършеше тази работа за допълнително канче супа. Една вечер Мила Пфеферберг едва достигна до казана със силен пристъп на дизентерия, а дежурната там, жена, която Мила познаваше още като момиче, й нареди да не ползва казана, а да изчака следващата и заедно да го изсипят. Мила се опита да спори, но всичко бе напразно. Да дежуриш при казана под изцъклените звезди, бе станало нещо като професия и като всяка професия и тази си имаше правила. Използвайки казана като претекст, тази жена бе започнала да вярва, че редът, хигиената и здравият разум са възможни и при подобни условия.

Следващото момиче, което излезе, се присвиваше и задъхваше. Но и тя бе твърде млада и си спомняше дежурната от мирните дни в Лодз като достолепна омъжена жена. Накрая двете момичета послушно повлякоха казана на триста метра през калта. Другото момиче попита Мила:

— Къде ли е сега Шиндлер?

Не всички от бараката задаваха този въпрос или поне не с такъв саркастичен тон. Не го задаваше например двадесет и две годишната Луся, вдовица, чието първо запознанство с добротата и щедростта на Шиндлер бе горещата вода от цеховете на „Емалия“. Тя винаги казваше:

— Ще видите, че нещата ще се оправят! Ще ни отведат някъде на топло и ще си похапнем от супата на Шиндлер.

Самата тя не знаеше защо все повтаря тези думи. В „Емалия“ не беше от хората, които крояха планове. Свършваше си смяната, изяждаше си супата и заспиваше. Никога не бе пророкувала велики събития. За Луся беше важно да оцелее. Сега бе болна и пак нямаше причина да пророкува. Студът и гладът я стопяваха, страдаше от кошмари и все пак повтаряше непрестанно обещанията на Шиндлер и сама се чудеше на себе си.

По-късно, когато ги преместиха в друга барака още по-близо до крематориумите и ги строяваха в редици по пет души пред бараките, без да знаят дали ще ги поведат към душовете или към газовите камери, Луся продължаваше да ги окуражава с думите си. Въпреки че бяха стигнали чак до тези географски ширини, където човещината свършваше, до този полюс, до тази яма, не бе в стила на жените от групата на Шиндлер да се поддават на отчаянието. Човек все още можеше да срещне сред тях някои, които обменяха готварски рецепти и, сгушени, бленуваха за довоенни кухни.

 

 

Когато мъжете пристигнаха в Бринлиц, посрещнаха ги само голи стени. Нямаше нарове, а само разхвърляна слама в помещенията на втория етаж. Но беше топло и от радиаторите изскачаше пара. През първия ден нямаше и готвачи. Чували с ряпа лежаха на земята около мястото, където щеше да бъде кухнята, и мъжете преглъщаха зеленчука суров. По-късно свариха супа и опекоха хляб. Инженер Финдер започна да разпределя задачите. Отначало, особено пък ако и есесовците не ги наблюдаваха, всички бяха много бавни. Странно е как такава маса от затворници усети, че хер директорът вече не работеше за Великата кауза. Темпото на работа в Бринлиц стана абсолютно мудно. Понеже Оскар не се интересуваше от производителността, затворниците заработиха бавно като един вид отмъщение и декларация за негласна съпротива.

Беше доста напредничаво да се бунтуват по такъв начин. Навсякъде другаде в Европа робите работеха до изчерпването на шестстотинте си калории на ден, надявайки се да впечатлят някой майстор и да забавят заминаването си към лагерите-убийци. Тук, в Бринлиц бе направо опияняващо да можеш да въртиш лопатата бавно и пак да си сигурен, че ще оцелееш.

През първите дни тази подсъзнателна политика не се прояви особено. Много от затворниците все още се притесняваха за съпругите си. Например Долек Хоровиц, чиято съпруга и дъщеря бяха в Аушвиц. Братята Рознер — за техните жени, Пфеферберг знаеше какъв шок ще предизвика у Мила нещо толкова голямо и ужасяващо като Аушвиц. Якоб Щернберг и малкият му син — за госпожа Клара Щернберг. Пфеферберг си спомня как мъжете се скупчвали около Шиндлер в цеховете и отново и отново го питали къде са жените.

— Опитвам се да ги измъкна — прогърмява гласът на Шиндлер.

Не им дава други обяснения. Не казва и пред всички, че властите в Аушвиц ще трябва да бъдат подкупени. Не им казва, че е изпратил списъка с имената на жените до полковник Ерих Ланге, нито че той и Ланге са твърдо решени да спасят всички от списъка. Не им казва нищо друго, освен простото: „Опитвам се да ги измъкна.“

 

 

Полицаите от СС, които се преместиха в Бринлиц, обнадеждиха донякъде Оскар. Бяха предимно запасняци на средна възраст, изпратени в тила, за да отстъпят местата си на фронта на по-младите от тях. Сред полицаите нямаше толкова откачени, колкото в „Плашув“, и Оскар се стараеше да поддържа настроението им с чудесната кухня — предлагаха им прости, но питателни ястия, и то в големи количества. При първото си посещение в казармите той им говори за способностите на работниците му и за важността на производството, което ще надзирават: противотанкови снаряди и миномети, все още в списъка на тайните оръжия. Помоли ги да не се месят в работите на фабриката, защото иначе ще обезпокоят персонала.

По очите им си личеше, че това напълно ги устройва. Устройваше ги и това тихо селище, в което си представяха, че могат да дочакат края на големите катаклизми. Не им се искаше да вилнеят из цеховете като Гьот и Худжар. Не искаха хер директорът да се оплаква от тях.

Техният командир все още не беше пристигнал. Щеше да дойде от трудов лагер край Будзин, където до настъплението на руснаците се произвеждаха части за бомбардировача „Хайнкел“. Оскар знаеше, че той ще бъде по-млад, по-рязък и по-енергичен. Може би нямаше да се съгласи така лесно да не се меси в лагера.

Сред цялата тази каша от изливане на нов циментов под, пробиване на дупки в покрива, за да се вместят огромните „Хило“, и укротяването на полицейската охрана, след личното неудобство при адаптирането отново към семеен живот, за трети път арестуваха Оскар.

Хората от Гестапо се появиха по обяд. Оскар не беше в кабинета си. Рано сутринта бе заминал по работа в Бърно. Един камион от Краков тъкмо бе пристигнал в лагера. В него бяха натоварени част от преносимите богатства на хер директора — цигари, касетки с водка, коняк и шампанско. Някои после твърдяха, че товарът бил собственост на Гьот, която Оскар се съгласил да откара до Моравия в замяна на подкрепата за плана „Бринлиц“. Понеже Гьот от месец бе затворник, а и нямаше повече власт, можеше да се счита, че целият камион скъпи удоволствия принадлежи на Оскар.

Така си мислеха мъжете, които разтоварваха камиона, и страшно се притесниха, когато видяха гестаповците в двора. Като монтьори ползваха някои привилегии и успяха да откарат камиона до потока близо до хълма, където изхвърлиха бутилките заедно с касетките. Двеста хиляди цигари от товара успяха да скрият на по-достъпно място — в трансформатор от подстанцията.

Важното обстоятелство, че в камиона има толкова много цигари и алкохол, беше знак, че Оскар — голям любител на търговията по принцип — смяташе да се прехранва с търговия на черно.

Откараха камиона обратно в гаража, тъкмо когато сирената изсвири за обедната супа. В предишните дни хер директорът бе обядвал сред затворниците и механиците се надяваха така да стане и днес. Може би щяха да успеят да му обяснят какво се случило с толкова ценен товар.

Той наистина се върна скоро от Бърно, но още на втория вход го спря един гестаповец с вдигната ръка. Полицаят му заповяда веднага да слезе от колата.

— Това е моята фабрика — един затворник чу как Оскар се тросна в отговор. — Ако искате да говорите с мен, може да заповядате вътре в колата ми. В противен случай трябва да дойдете до канцеларията.

Той подкара през двора, а двамата гестаповци го последваха бързо пеша.

В канцеларията го разпитваха за връзките му с Гьот и с неговото обкръжение.

— Наистина — каза им той, — тук имам няколко куфара. Те са на хер Гьот. Помоли ме да ги съхранявам, докато излезе от затвора.

Гестаповците поискаха да видят куфарите и Оскар ги поведе към апартамента си. Представи ги доста официално и студено на фрау Шиндлер. После донесе куфарите и ги отвори пред господата от отдел В. Вътре имаше само цивилни дрехи и стари униформи от времето, когато Амон бе млад и строен полицай. Арестуваха Оскар, след като преровиха вещите и не откриха нищо. Сега пък Емили стана агресивна.

— Нямате право да отвеждате съпруга ми, ако не можете да кажете в какво го обвинявате. Някои хора в Берлин няма да са доволни от поведението ви.

Оскар я посъветва да мълчи, но накрая рече:

— Трябва да се обадиш на приятелката ми Клоновска и да отмениш срещите ми.

Емили знаеше какво означава това. Клоновска щеше да изпълни традиционния номер с телефонните обаждания — до Мартин Платхе в Бреслау, до канцеларията на генерал Шиндлер, до всички важни хора. Един от гестаповците извади белезници и ги сложи на ръцете на Оскар. Отведоха го до колата, откараха го до гарата в Цвикау и го съпроводиха във влака до Краков.

Изглежда, този арест уплаши Оскар повече от предишните два. При него в килията нямаше влюбен, красив полковник от СС, с когото да пият водка. Но все пак по-късно Оскар спомена някои детайли за престоя си там. Когато с хората от отдел „В“ преминаваха през достолепното неокласическо фоайе на Централната гара в Краков, към тях се приближи един човек на име Хут. Той бе цивилен инженер в „Плашув“. Пред Амон винаги сервилничеше, но за него се чуваше, че тайничко е вършил доста добрини. Може срещата да е била и случайна, но по-вероятно е да е работил с Клоновска. Хут настоя да се здрависа с окования в белезници Оскар. Това е хер директорът Шиндлер, много уважаван човек в Краков и важен индустриалец.

— Не мога да си го представя като затворник — каза той.

Независимо от значението на тази среща настаниха Оскар в кола и го разведоха през познатия град към улица „Поморска“. Затвориха го в стая, подобна на онази, която бе обитавал при първия си арест — имаше легло, стол, умивалник, но и решетки на прозореца. Беше разтревожен, въпреки че външно излъчваше мечешко спокойствие. През 1942 година, когато го арестуваха на сутринта след тридесет и четвъртия му рожден ден, слуховете, че на „Поморска“ има зали за изтезание, бяха ужасяващи, но все още неопределени. Вече не беше така. Знаеше, че отдел „В“ ще го измъчва, ако много искат да измъкнат информация за Амон.

Същата вечер хер Хут се появи с вечеря и бутилка вино на поднос. Хут бе разговарял с Клоновска. Оскар никога нямаше да може да изясни дали Клоновска предварително бе уредила „случайната“ среща.

Както и да е! Хут му каза, че Клоновска е ангажирала всичките му стари приятели.

На следния ден го разпита състав от дванадесет следователи от СС, единият от които бе съдия във Военния съд. Оскар отрече да е давал някакви пари, за да бъде Амон — според цитат от протоколите при разпита — „по-мек с евреите“.

— Може и да съм му давал пари на заем — по едно време спомена Шиндлер.

— И за какво му дадохте заем?

— Производството на фабриката ми е от стратегическо значение — започна той старата песен. — Имам много квалифицирани работници. Ако някой ги безпокои, загубите са за моя сметка, накърняват се освен това интересите на Оръжейния инспекторат, а с това се пречи и на Великата кауза. Ако разбера, че в „Плашув“ има някой квалифициран работник, от когото имам нужда, разбира се, че ще помоля хер коменданта да ми го даде. Искам да го получа бързо и без много попълване на бумаги. Интересувам се единствено от производството и неговата стойност за мен и за Оръжейния инспекторат. Отчитайки помощта, която хер комендантът ми оказва в подобни случаи, аз мога да му дам пари на заем.

Тази защита неминуемо водеше до известна нелоялност към стария му домакин и компаньон Амон. Но Оскар не можеше да се колебае. Очите му блестяха от прозрачна прямота, гласът му бе тих, с дискретно акцентирана нотка. Без да го формулира с думи, той даде да се разбере, че е бил изнудван. Това не впечатли обаче следователите. Те пак заповядаха да бъде затворен.

Разпитът продължи ден, два, три, четири. Никой не го нарани, но пък и всички бяха непоклатими. Накрая трябваше въобще да отрече, че са приятели с Амон. Задачата в случая не беше особено трудна — и без това ненавиждаше достатъчно коменданта.

— Аз не съм светец — изръмжа той на полицаите от отдел „В“ и сподели с тях слухове, които бе чувал за Гьот и младите му подчинени.

Самият Амон никога нямаше да разбере, че Оскар го презира и че бе готов да помогне на отдел „В“ да разследват случая. Амон винаги се лъжеше за истинската природа на приятелството. Когато биваше сантиментално настроен, вярваше, че Митек Пемпер и Хелен Хирш са му любимци, верни слуги. Следователите не му бяха казали, че Оскар се намира на улица „Поморска“ и слушаха как Амон се моли: „Извикайте стария ми приятел Шиндлер! Той ще гарантира за мен!“

Онова, което помогна на Оскар при срещата със следователите, бе, че всъщност с Амон имаха много малко делови контакти. Макар че често бе съветвал Гьот за различни сделки, той никога не получи процент от тях, не изкара дори и една злота от препродажбата на затворническите дажби, нито от пръстените от бижутерската работилница, нито от дрехите от шивалните или от мебелите на дърводелския цех. Помогнаха му и лъжите, които обезоръжаваха дори полицията, а пък когато казваше истината, беше направо изкусителен. Никога обаче не създаде впечатлението, че е благодарен, задето му вярват. Например, когато господата от отдел „В“ се направиха, че могат да повярват на тезата, че осемдесетте хиляди райхсмарки са само „заем“, тоест резултат от изнудване, Оскар ги попита дали накрая сумата ще му бъде върната — на него, хер директора Шиндлер, безупречния индустриалец.

Третият фактор, който работеше в полза на Оскар, бе, че провериха препоръките му. Когато хората от отдел „В“ се обадиха на полковник Ерих Ланге, той подчерта значимостта на производството на хер Шиндлер. Обадиха се и на Зюсмут в Тропау и той потвърди, че фабриката на Оскар произвежда „секретни оръжия“. Тази фраза бе страшно привлекателна и сега защити и Оскар. Срещу фраза като „секретни оръжия“ протестите на дребните жители на Цвикау бяха просто незначителни.

Но дори и Оскар не мислеше, че работите вървят добре. На четвъртия ден един от следователите го посети не за да го разпитва, а за да го заплюе. Плюнката се стече по лявата предница на костюма на Шиндлер. Полицаят го нарече „любител на евреи“, „чукач на еврейки“. Това бе отклонение от странно праволинейния стил на съдебното дирене. Но Оскар не беше абсолютно сигурен, че това не е предварително подготвено и че не представлява истинския мотив в основата на арестуването му.

След седмица в затвора Оскар изпрати съобщение до оберфюрер Шернер чрез Хут и Клоновска. В него се казваше, че отдел „В“ така го притиска, че повече едва ли ще може да прикрива бившия полицейски шеф. Шернер остави работата си при борбата с подривни елементи (скоро тя щеше да му струва живота) и след ден само се появи в килията на Оскар.

— Направо е скандално това, което вършат — каза Шернер.

— Ами Амон? — попита Оскар, очаквайки Шернер да каже, че то също е скандално.

— Заслужава си го — каза Шернер.

Изглежда, всички изоставяха Амон в този момент.

— Не се тревожи — каза Шернер, преди да си тръгне. — Ще те измъкнем оттук.

Сутринта на осмия ден го пуснаха и Оскар нито за миг не забави тръгването си. За пръв път не поиска да го закарат с кола. Стигаше му, че го пускат да върви по студения паваж. Пресече цял Краков с трамвай и повървя до старата постройка на фабриката си в Заблоче. Няколко полски работници по поддръжката все още бяха в сградата. От канцеларията на втория етаж той позвъни до Бринлиц и съобщи на Емили, че вече е на свобода.

Моше Бейски, шлосер в Бринлиц, си спомня объркването, което е настъпило при отсъствието на Оскар, слуховете, въпросителните около смисъла на всичко това. Но Щерн и Морис Финдер, Адам Гарде и останалите се консултираха с Емили за храната, за организирането на производството, за приготвянето на наровете. Те първи откриха, че Емили не е просто фигурантка. Тя не бе щастлива жена, но арестуването на Оскар от отдел „В“ още повече увеличи мъката й. Може би й се е струвало направо жестоко, че СС се намесва в личния им живот, преди той да се е заздравил достатъчно. Но на Щерн и на другите им стана ясно, че тя не поддържа малкия апартамент на първия етаж на фабриката единствено заради съпружеския дълг. Имаше и нещо, което можем да наречем политическа съпричастност. На стената в дома им висеше картина, представляваща Христос и сърцето му в пламъци. Щерн бе виждал същата картина в къщите на поляци католици. Но такава украса нямаше нито в единия, нито в другия апартамент на Оскар в Краков. Когато Исус се намира в нечия полска кухня, невинаги окуражава, но когато се намира в апартамента на Емили, той е надвиснал като обещание към всеки един.

В началото на ноември съпругът й се прибра с влак. Беше неизбръснат и миришеше след престоя си в затвора. Оскар направо бе изумен, че жените са все още в Аушвиц-Биркенау.

На планетата Аушвиц, където жените от групата на Шиндлер се движеха така изнурени и уплашени, все още комендант бе Рудолф Хьос. Той бе основал и построил лагера, а сега го управляваше. Читателите на романа на Уилям Стайрън „Изборът на Софи“ са го разпознали като господаря на Софи — един много по-различен господар от онова, което бе Амон в отношението си към Хелен Хирш. Хьос беше много по-извисен, възпитан и здраво мислещ мъж, но все пак беше злият гений на тази канибалска общност. Въпреки че през двадесетте години уби един учител от Рур за това, че е издал германски партиен активист, а и бе лежал в затвора след присъда, Хьос никога не убиваше затворници в Аушвиц със собствената си ръка. Изявяваше се като човек на техниката. Предпочиташе „Циклон Б“ — циановодородните топчици, които изпускаха смъртоносен газ при съприкосновение с въздуха — и водеше дълъг личен и научен спор със съперника си от лагера „Белзец“, криминален комисар Кристиан Вирт, който бе лидер на „школата на въглеродния окис“. Особено ужасен беше един ден в Белзец, чийто свидетел стана и офицерът от химическите части на СС Курт Герщайн, когато методът на комисар Вирт отне цели три часа за унищожаването на група евреи, натъпкани в газовите камери. Това, че Хьос подкрепяше по-напредничавата технология, се доказваше донякъде и от факта, че Аушвиц постоянно нарастваше, а Белзец западаше.

Докъм 1943 година, когато Рудолф Хьос напусна Аушвиц, за да направи йерархичен скок като заместник-шеф на сектор „Д“ в Ораниенбург, мястото се беше превърнало в нещо повече от лагер, повече от чудо на организационната система. Беше феномен. Светът на етиката не беше напълно загинал тук. Беше се превърнал на черна дупка под натиска на цялата земна омраза. Място, където племена и история биваха всмуквани и се изпаряваха, а езиците излизаха отвътре навън. Подземните сектори се наричаха „килии за дезинфекция“, надземните — „бани“. Обершарфюрер Мол отговаряше за поставянето на сините кристали „Циклон Б“ по таваните на килиите и по стените на баните и обичаше да казва на асистентите си: „Е, добре, да им дадем да похапнат нещо!“

Хьос се върна в Аушвиц през май 1944 и продължи да ръководи лагера по времето, когато жените от групата на Шиндлер обитаваха барака в Биркенау — съвсем близо до капризите на обершарфюрера Мол. Според легендата за Шиндлер, Оскар се е борил именно с Хьос за спасяването на триста жени от списъка. Със сигурност Оскар водеше разговори по телефона с Хьос и имаха някои общи сделки. Но Шиндлер трябваше да се справи и с щурмбанфюрер Фриц Хартенщайн, комендант на Аушвиц II, т.е. на Аушвиц-Биркенау, а също и с унтерщурмфюрер Франц Хьослер, млад човек, който отговаряше за женското предградие на този голям град.

Със сигурност се знае, че Оскар изпрати една млада жена с куфар, пълен с пиене, бекон и диаманти, за да направи сделка с горепосочените господа. Някои казват, че след това Оскар е отишъл лично, взимайки със себе си приятел, влиятелен офицер от корпуса за бързо реагиране (СА), щандартенфюрер Пелтце. Според разказваното по-късно от Оскар, Пелтце бил британски агент. Други твърдят, че Оскар стоял настрана от Аушвиц според стратегическия си план, а вместо това отишъл в Ораниенбург и в Оръжейния инспекторат в Берлин, за да притисне отдалеч комендант Хьос.

Историята, както я разказа Щерн години по-късно в публична реч в Тел Авив, е следната. След като Оскар излязъл от затвора, Щерн го заговорил, оправдавайки се с „натиска на някои негови приятели“, и го помолил да предприеме по-решителни стъпки за измъкване на жените от капана на Аушвиц. По време на разговора влязла една от секретарките на Оскар (Щерн не каза коя). Шиндлер огледал момичето и посочил диамантен пръстен на ръката си. Попитал я дали й харесва това доста тежичко бижу. Според Щерн момичето много се развълнувало. Щерн цитира Оскар, който казал: „Вземи списъка на жените и приготви куфар с най-хубавата храна и пиене от моята кухня. После върви в Аушвиц. Знаеш, че комендантът има слабост към красиви жени. Ако свършиш работата, получаваш пръстена. И още много неща.“

Сцената и речта напомнят за някоя от онези случки в Стария завет, при които на завоевателя предлагали жена за доброто на цялото племе. Освен това е типична и за Централна Европа — с нейните големи, блестящи диаманти и търговията с жива плът.

Според Щерн секретарката отишла. Като не се върнала цели два дни, самият Шиндлер, в компанията на странния Пелтце, уредил нещата.

Според легендата за Шиндлер, Оскар наистина изпратил своя приятелка да спи с коменданта — независимо дали е Хьос, Хартенщайн или Хьослер — и да му остави диаманти на възглавницата. Някои като Щерн твърдят, че това е била „една от секретарките“, други казват, че е била хубава руса дама от СС, без съмнение приятелка на Оскар и служител в гарнизона на Бринлиц. Но русокосата можеше и да си остане в Аушвиц, при другите жени от списъка на Шиндлер.

Според Емили Шиндлер, пратеничката е била между двадесет и две и двадесет и три годишна, родом от Цвикау, а баща й бил стар приятел на семейство Шиндлер. Наскоро тъкмо се върнала от окупирана Русия, където работела в германската администрация. Била добра приятелка на Емили и доброволно поискала да се заеме със задачата. Малко вероятно изглежда Оскар да поиска подобна сексуална услуга от приятел на семейството. Въпреки че бе много разпуснат в това отношение, подобна история звучи доста невероятно. Не знаем нищо за сделката и преговорите между момичето и офицерите от Аушвиц. Знам само, че смело е влязла в царството на ужаса и смело се е справила със задачата.

По-късно Оскар казваше, че при преговорите му с шефовете на свръхграда, наречен Аушвиц, и на него са слагали старата клопка. Жените били в лагера от няколко седмици. Вече не ставали за работа. Защо не забравиш за тези триста жени? Ще ти отделим други триста от това огромно стадо. През 1942 година охраната на гара Прокоцим бе предложила същата идея. Не дръжте толкова на конкретните имена, хер директор!

И сега, както и в Прокоцим, Оскар следваше същата линия на поведение. „Това са незаменими квалифицирани работници във военно производство. Години съм ги обучавал. Не мога така просто да ги сменя с други. Искам имената, на които държа.“

„Я да видим — казва изкусителят. — Тук виждам едно деветгодишно дете; дъщеря на някоя си Фила Рат. Освен това и единадесетгодишната дъщеря на Режина Хоровиц. Да не искате да кажете, че девет-десетгодишни деца могат да бъдат квалифицирани работници?“

„Те полират четиридесет и пет милиметровите гилзи. Избрани са заради дългите си пръсти, които проникват във вътрешността на гилзата, а това възрастните не могат да направят.“

Подобен разговор, подкрепящ мисията на семейната приятелка, Оскар е провел или лично, или по телефона. Той съобщаваше новини за хода на преговорите на един по-тесен кръг от затворници, а чрез тях подробностите стигаха до цеховете. Твърдението на Оскар, че се нуждае от децата, за да полират вътрешността на гилзите, бе направо нагла лъжа. Но пък вече я беше използвал няколко пъти. Едно сираче на име Анита Лампел бе извикано през нощта на плаца (годината беше 1943), за да чуе как Оскар спори с жена на средна възраст, надзирателка в женския лагер на „Плашув“. Тя казваше онова, което в общи линии казваше и Хьос в Аушвиц. Не можете да ме убедите, че ви трябва четиринадесетгодишно момиче за работа в „Емалия“. Не можете и да ме убедите, че комендант Гьот ви е разрешил да включите четиринадесетгодишно дете в списъка си за „Емалия“. (Надзирателката се тревожеше, разбира се, че ако някой прегледа списъка, тя ще си изпати за това.) През онази нощ на 1943 година Анита Лампел слушаше като омагьосана речта на Оскар — човек, който никога не бе виждал ръцете й, а твърдеше, че я бил избрал заради ценните й дълги пръсти и че хер комендантът бил одобрил това.

Сега и Анита Лампел се намираше в Аушвиц, но вече бе израснала достатъчно и не се нуждаеше от прикритието на версията „дълги пръсти“. Версията помагаше на момичетата на госпожа Хоровиц и госпожа Рат.

Опонентите на Шиндлер бяха прави, като казваха, че жените са загубили почти цялата си работоспособност. При проверките млади жени като Мила Пфеферберг, Хелен Хирш и сестра й не можеха да удържат стомашните спазми, предизвикани от дизентерията, които ги прегърбваха и състаряваха. Госпожа Дреснер бе загубила всякакъв апетит дори и за подобието на супа, което им даваха. Данка не можеше и насила да налее хладката течност в устата й. Това означаваше, че тя скоро ще стане „мюсюлманка“. Прякорът беше измислен в лагера, спомен от един кинопреглед за глада в мюсюлманските страни. Слагаха този прякор на затворника, който прекрачеше границата между мизерното съществуване и бавната смърт.

Клара Щернберг, около четиридесетгодишна, бе отделена от групата на Шиндлер в барака за „мюсюлмани“. Тук всяка сутрин подреждаха жените в редици пред вратата и правеха подбор. Понякога лично Менгеле посочваше жертвата. От петстотинте затворнички в новата група на Клара Щернберг можеха да бъдат отделени и по сто на ден. Друг път петдесет. „Намажи се с кал и дръж гърба си изправен, ако можеш. Задави се, но не смей да кашляш.“

След подобна проверка един ден Клара разбра, че няма повече сили да чака и да трепери. Имаше съпруг и малък син в Бринлиц, но сега те й се струваха по-далечни и от каналите на Марс. Не можеше да си представи Бринлиц, нито пък тях. Залиташе из лагера и търсеше електрическата мрежа. Когато пристигнаха, й се струваше, че мрежите са навсякъде. Сега, когато се нуждаеше от тях, не можеше да ги открие. Всеки завой я отвеждаше до нова кална улица, подобна на блато, и тя се объркваше от многобройните еднакви, ужасни бараки. Когато видя позната от „Плашув“, а също и като нея от Краков, попита:

— Къде е електрическата мрежа?

Според объркания й мозък това си беше много разумен въпрос и Клара не се съмняваше, че ако познатата й изпитва някакви приятелски чувства, ще й покаже най-прекия път към мрежата. Отговорът, който даде жената, беше също толкова щур, но имаше определена гледна точка, равновесие, странно разумна същина.

— Не се самоубивай на мрежата, Клара — настоя жената. — Ако направиш това, никога няма да узнаеш какво се е случило с теб!

Това винаги беше най-внушителният отговор на някой, който планира да се самоубие. Самоубиеш ли се, никога няма да разбереш как завършва историята. Клара въобще не се интересуваше как завършва историята. Но някак си отговорът попадна в целта. Тя се обърна. Когато се върна в бараката си, бе по-обезпокоена, отколкото когато тръгна да търси мрежата. Но с отговора си нейната краковска позната бе успяла да я откаже от идеята, че самоубийството е решение.

 

 

В Бринлиц се случи нещо ужасно. Скитникът Оскар отсъстваше. Търгуваше с кухненски съдове, диаманти, алкохол и пури из цялата област. Част от дейността му бе от жизненоважно значение. Биберщайн си спомня колко лекарства и медицински инструменти са постъпвали в лазарета на Бринлиц. Нищо не е получено по легален път. Оскар сигурно е заменял стока за лекарства в някои от складовете на Вермахта или в аптеката на някоя голяма болница в Бърно.

Каквато и да беше причината за отсъствието му, по-важното е, че го нямаше, когато се появи един инспектор от Грьос-Розен и започна обиколка из цеховете заедно с новия комендант, унтерщурмфюрер Йозеф Леополд. Леополд много обичаше да си пъха носа в работата на фабриката. Заповедите, които инспекторът бе получил от Ораниенбург, бяха да се претърси лагерът за деца, необходими за опитите на д-р Менгеле в Аушвиц. Олек Рознер и малкият му братовчед Ришард Хоровиц мислеха, че няма защо да се крият тук. Инспекторът ги видя как си играят на гоненица по стълбите на пристройката и се крият сред неизползваемите предачни машини. Същото важеше и за сина на д-р Леон Грос, който бе открил и лекувал диабета на Амон, бе помагал на д-р Бланке при „Здравословната“ акция, но имаше да отговаря и за куп други престъпления. Инспекторът каза на унтерщурмфюрер Леополд, че това очевидно не са много необходими работници за военното производство. Леополд — нисък, мургав и не толкова луд като Амон — бе все още примерен офицер и не пожела да спори за децата.

След това откриха деветгодишния син на Роман Гинтер. Гинтер познаваше Оскар от времето, когато се основаваше гетото, и бе снабдявал цеховете на „Плашув“ с железни отпадъци от Германска емайлна фабрика. Но инспекторът и унтерщурмфюрер Леополд не зачитаха никакви връзки. Момченцето бе изпратено под охрана при другите деца на портала. Синът на Франсез Шпира беше на десет години и половина, но на книга се водеше четиринадесетгодишен поради високия си ръст. В този ден се бе качил на дълга стълба и чистеше прозорците по горните етажи. Успя да се спаси от чистката.

Според заповедите трябваше да отведат и родителите на децата, защото така щяха да се предотвратят възможни вълнения на територията на лагера. Затова арестуваха цигуларя Рознер, Хоровиц и Гинтер. Леон Грос изскочи от лазарета, за да се пазари със СС. Беше страшно зачервен. Опита се да покаже на инспектора от Грьос-Розен, че насреща му има наистина съвестен затворник, приятел на режима. Опитът бе неуспешен. Възложиха на един унтершарфюрер с автомат в ръце да ги отведе до Аушвиц.

Групата арестувани бащи и синове пътува с обикновен пътнически влак от Цвикау до Катовице в Горна Силезия. Хенри Рознер мислеше, че другите пътници ще бъдат враждебно настроени. Вместо това една жена доста предизвикателно мина по пътечката между седалките и даде на Олек и останалите крайче хляб и ябълка, като през цялото време гледаше в очите сержанта, сякаш искаше да го накара да реагира. Но унтершарфюрерът бе любезен и само й кимна. По-късно, когато влакът спря на гара Усти, той остави групата под наблюдението на помощника си и отиде до бюфета. Донесе им кафе и бисквити, за които бе платил от джоба си. Заговори с Рознер и Хоровиц. Режина, жената на Хоровиц, бе сестра на Рознер и приятелството бе съвсем нормално в случая. Колкото повече бърбореше унтершарфюрерът, толкова по-малко приличаше на хората от чергата на Амон, Худжар, Джон и всички останали.

— Трябва да ви отведа в Аушвиц — каза им той, — а на връщане да взема група жени за Бринлиц.

Така, по ирония на съдбата, първите хора, открили, че жените напускат Аушвиц, бяха Рознер и Хоровиц — сами пътници към въпросното място.

Рознер и Хоровиц бяха във възторг. Казаха на синовете си: „Тези добри господа ще заведат майка ти в Бринлиц!“ Рознер попита унтершарфюрера дали би предал писмо до Манчи. Хоровиц също помоли да му разрешат да пише на Режина. Двете писма бяха на хартия, която им даде унтершарфюрерът — същата хартия, върху която и той пишеше на жена си. В писмото си Рознер правеше уговорка за среща с Манчи на един адрес в Подгурже… ако и двамата оцелеят.

Когато завършиха писмата, полицаят прибра листовете в куртката си. „Къде си бил през тези години? — чудеше се Рознер. — И ти ли си бил настървен? Ръкопляскал ли си, когато боговете викаха от трибуната: Евреите са нашето проклятие!“

Към края на пътуването Олек мушна лице в ръкава на Хенри и заплака. Отначало не искаше да каже на Рознер защо. Накрая призна, че защото заради него водят баща му в Аушвиц.

— Да умреш заради мене — хълцаше той.

Хенри можеше да опита да го успокои с лъжи, но едва ли щеше да успее. Всички деца знаеха за газовите камери. Ставаха сприхави, щом някой се опитваше да ги лъже.

Унтершафюрерът се наведе. Явно не бе чул за какво си говорят, но в очите му имаше сълзи. Олек изглеждаше учуден от тези сълзи, както друго дете би се учудило от животно на колело в циркова програма. Той се взираше в полицая. Странното беше, че сълзите изглеждаха като сълзите на някой събрат затворник.

— Знам какво ще стане — каза унтершарфюрерът. — Ние загубихме войната. Ще ви татуират номера на ръцете и ще оцелеете.

Хенри остана с впечатлението, че мъжът дава обещания не толкова на детето, колкото на себе си. Сякаш се въоръжаваше с надежда, която — след пет години може би, когато си спомни за това пътуване — ще го окуражи.

 

 

В същия следобед, след опита да намери електрическата мрежа, Клара Щернберг чу, че викат поименно жени, а после и смях откъм бараката, където бяха затворничките на Шиндлер. Изпълзя от влажната си барака и ги видя подредени в редици отвъд вътрешната мрежа на женския лагер. Някои от тях бяха само по блузи и дълги гащи. Жени скелети, без никакъв шанс за оцеляване. Но те бъбреха като момичета. Дори русокосата жена от СС изглеждаше щастлива, защото щяха да пуснат и нея с тях от Аушвиц.

— Вие, от групата на Шиндлер — извика тя, — минавате първо през банята, а после се качвате на влака!

Изглежда, съзнаваше уникалността на случилото се.

Другите обречени жени гледаха с неразбиращи очи през мрежата как ликуват щастливките. Човек не можеше да откъсне очи от тях, жените от списъка, защото те бяха в чудесен дисонанс с огромния град. Но, разбира се, всичко това нямаше значение. Случката бе изключителна и не засягаше общото състояние на живота тук, нито спираше процеса, нито прочистваше задимения въздух.

Ала за Клара Щернберг гледката бе непоносима. Същото се отнасяше и за госпожа Крумхолц, която лежеше полумъртва в бараката за стари жени. Госпожа Крумхолц започна да спори с надзирателката холандка на вратата. Надзирателката изтъкна ред мъгляви аргументи. Накрая рече:

— По-добре да останеш тук. Ако тръгнеш с тях, ще загинеш в товарните вагони. Освен това ще трябва да обяснявам защо отсъстваш.

— Можеш да им кажеш, че ме няма, защото съм в списъка на Шиндлер. Всичко е записано и хартията го доказва. И дума не може да става за грешка.

Спориха пет минути и през това време заговориха за семействата си. Започнаха да се разпитват за произхода си, като че ли търсеха уязвимо място извън суровата логика на спора. Оказа се, че фамилното име на холандката е също Крумхолц. Двете започнаха да говорят за близките си.

— Мисля, че съпругът ми е в Заксенхаузен — каза холандската госпожа Крумхолц.

Краковската госпожа Крумхолц каза:

— Съпругът ми и големият ми син заминаха някъде. Мисля към Маутхаузен. Аз трябваше да съм в лагера на Шиндлер в Моравия. Виждаш ли жените отвъд мрежата? Те отиват там.

— Никъде не отиват — каза холандската госпожа Крумхолц. — Повярвай ми, никой не отива на друго място. Има само една посока.

Краковската госпожа Крумхолц отвърна:

— Те мислят, че отиват някъде. Моля те!

Защото дори и жените от списъка на Шиндлер да се лъжеха в надеждите си, госпожа Крумхолц от Краков искаше да сподели с тях това самозалъгване. Холандката разбираше подобно чувство и накрая отвори вратата на бараката, сякаш забравила какво я очакваше.

Сега между госпожа Крумхолц, госпожа Щернберг и останалите жени от списъка на Шиндлер имаше само една ограда. За щастие тя не бе с високо напрежение, но все пак, според препоръките на отдел „Д“, се състоеше от осемнадесет реда бодлива тел. Най-гъсто бяха разположени по горния край на оградата. Надолу бяха двойни, на по петнадесет сантиметра един от друг. Между всеки две двойки имаше разстояние не повече от тридесет сантиметра. Според разкази на очевидци, през този ден и госпожа Крумхолц, и госпожа Щернберг успяха да си проправят път през оградата, за да се присъединят към групата на Шиндлер и към нейния блян за спасение. Провряха се през тридесетсантиметрова дупка, дърпаха телената мрежа, раздираха дрехи и плът върху острите бодли, но накрая се присъединиха към останалите. Никой не ги спря, защото никой не вярваше, че ще успеят. Във всеки случай примерът им бе изолирано явление за другите жени в Аушвиц. За някой друг беглец преодоляването на една мрежа ще означава достигане до друга мрежа и после до още една, и още една, и така до най-външната ограда с високо напрежение. А за Щернберг и Крумхолц тази беше първата и последната. Дрехите, които бяха взели със себе си от гетото и поддържаха някак в калния „Плашув“, сега висяха по телената мрежа. Голи и опръскани с кал, те се скриха сред жените от групата на Шиндлер.

Госпожа Рахела Корн, затворена в болничната барака на четиридесет и четири годишна възраст, също бе измъкната от прозореца на постройката от дъщеря си, която сега я поддържаше права в редицата. За нея, както и за другите две по-възрастни жени, денят бе истински празник. Сякаш всички от групата ги поздравяваха за успеха им.

В банята ги обръснаха. Латвийски момичета натриха лосиони против въшки по косите им и избръснаха главите, подмишниците и половите органи. След като минаха под душовете, ги поведоха голи към бараката на отдельонния командир, където им раздадоха дрехи на мъртви. Когато се погледнаха — обръснати и с окъсани подобия на дрехи, — избухнаха в смях, като че ли бяха съвсем млади и жизнени. Гледката, която представляваше малката Мила Пфеферберг, смалила се до тридесет и два килограма и облякла дрехите на някой доста по-едър, караше жените да залитат от смях. Полуживи и облечени с разноцветни парцали, те подскачаха, правеха се на манекенки, жестикулираха и се кикотеха като ученички.

— Какво ли ще прави Шиндлер с всички тези възрастни жени? — попита една надзирателка колежката си и Клара Щернберг чу това.

— Не е наша работа — отвърна другата. — Ако иска, нека отвори старчески дом.

Независимо какви бяха очакванията, пътуването с влак, винаги беше ужасяващо. Дори и в студено време човек сякаш се задушаваше. Задухата се усилваше и от тъмнината. Когато се качваха във вагона, децата винаги се бутаха към най-малкото процепче светлина. Тази сутрин същото стори и Нюся Хоровиц, като се настани в противоположния на вратата ъгъл, където се процеждаше светлина през една леко разхлабена дъска. Щом погледна през нея, видя железопътните линии и бодливите мрежи около мъжкия лагер. Видя как група деца се бутат около тях, взират се във влака на жените и махат. Изглежда, много лични чувства движеха ръчичките на децата. Стори й се странно, че едното прилича на шестгодишния й брат, който бе на сигурно място при Шиндлер. А пък момченцето до него беше двойник на братовчед й Олек Рознер. После обаче разбра. Това бяха Ришард и Олек.

Тя се обърна, откри майка си и започна да дърпа дрехата й. Тогава Режина погледна през дупчицата, премина през същия нечовешки кръг на опознаване на децата и започна да вие. Вратата на вагона вече бе затворена и всички стояха скупчени в полумрака. Всеки жест, всяка струйка надежда или паника бяха заразителни. И другите започнаха да плачат. Манчи Рознер, която стоеше близо до зълва си, я избута от дупчицата, погледна и виждайки сина си да маха, също нададе вой.

Вратата отново се отвори и един свъсен полицай попита с безизразен глас кой вдига шум. Никой друг нямаше причина да излезе напред, затова Манчи и Режина си проправиха път и застанаха пред охраната.

— Детето ми е отвън — казаха двете в един глас.

— Момчето ми — извика Манчи. — Искам да му покажа, че съм жива.

Той нареди да ги пуснат на перона. Когато жените слязоха и се изправиха пред него, зачудиха се, каква е целта му.

— Как се казваш? — попита той Режина.

Тя му отговори и видя, че полицаят търси нещо изпод колана си. Мислеше си, че ще извади пистолет. Но той й подаде писмо от съпруга й. Имаше и писмо от Хенри Рознер. Полицаят им разказа накратко за пътуването от Бринлиц. Манчи попита дали би ги пуснал да се проврат под вагона, уж че отиват до тоалетната от другата страна на влака — понякога им позволяваха, ако има голям престой. Той им разреши.

Веднага щом Манчи се провря под платформата, започна да подсвирва сигнала „Рознер“, с който ориентираше към себе си Хенри и Олек на плаца в „Плашув“. Олек я чу и започна да й маха. Детето обърна главата на Ришард да му покаже мястото, откъдето тъкмо изскачаха майките им.

Олек задържа ръка във въздуха, бързо вдигна ръкавчето си и показа татуировка като морава завъртулка върху рамото си. Жените също махаха, кимаха, ръкопляскаха. Малкият Ришард също вдигна татуираната си ръчичка, за да получи ръкопляскания. „Вижте — сякаш казваха децата с навитите ръкави, — ние сме редовни.“

Но докато стояха между колелата на вагона, жените направо пощуряха. „Какво ли се е случило? — питаха се една друга. — За бога, какво правят тук?“ Знаеха, че в писмата ще намерят повече информация. Бързо ги отвориха, прочетоха ги на един дъх, прибраха ги и продължиха да махат.

После Олек отвори шепа и им показа няколко ситни картофчета.

— Ето! — извика той и Манчи чу съвсем ясно думите му. — Не се тревожете, че ще гладувам.

— Къде е баща ти? — извика Манчи.

— На работа — отвърна Олек. — Скоро ще се върне. За него пазя картофите.

— Боже мой — прошепна Манчи на зълва си.

Ето, значи, за какво е била храната.

— Мамче, мамче, мамче — крещеше малкият Ришард, — много съм гладен.

Но и той държеше няколко картофа. Каза, че ги пази за Долек. Долек и цигуларят Рознер работеха в каменоломната.

Пръв се появи Хенри Рознер. Застана до оградата и вдигна голата си лява ръка.

— Татуировката — извика той триумфално.

Но тя видя, че Хенри трепери, поти се и зъзне едновременно. Животът му не беше особено лек в „Плашув“, но му разрешаваха да си отспи в бояджийницата времето, което прекарваше във вила „Гьот“, свирейки Лехар. Оркестърът, който съпровождаше понякога маршируващите групи към „баните“, не свиреше музиката на Хенри.

Ришард доведе до оградата Долек. Той също видя хубавичките жени с изпити лица да надничат изпод вагона. Двамата с Хенри най-много се страхуваха, че съпругите им ще поискат да бъдат с тях. Те не можеха да останат при синовете си в мъжкия лагер. Бяха в най-доброто за Аушвиц положение — сгушени под вагон, който скоро щеше да замине, най-късно до залез-слънце. Идеята за събиране на семейство бе илюзорна тук, в лагера, но мъжете до телената мрежа на Биркенау се опасяваха, че жените биха рискували правата си заради нея.

Затова Долек и Хенри говореха с престорена веселост като обикновени бащи от довоенните години, които водят децата на Балтийско море, за да могат майките да си починат сами в Карлсбад.

— Грижи се за Нюся — все повтаряше Долек, за да напомни на жена си, че имат още едно дете и то е във вагона над главата й.

Накрая някаква спасителна сирена изсвири в мъжкия лагер. Бащите и синовете трябваше да се махнат от мрежата. Манчи и Режина едва се качиха обратно във вагона и вратата се затръшна зад тях. Вече бяха спокойни. Вече нищо не можеше да ги изненада.

Влакът тръгна следобед. Пак започнаха обичайните предположения. Мила Пфеферберг смяташе, че ако не отиват към лагера на Шиндлер, жените, натъпкани във вагоните, няма да могат да издържат нито седмица повече. За себе си мислеше, че й остават още няколко дни живот. Госпожа Дреснер, за която се грижеше дъщеря й Данка, се топеше от дизентерия. Изглежда, и тя умираше.

Но във вагона, където пътуваше Нюся Хоровиц, жените виждаха планини и борове през цепнатината на разхлабената дъска. Някои бяха идвали в детските си години по тези планини и като виждаха сега ясните очертания на близките хълмове, дори и през стените на прогнилите вагони, у тях се пораждаше неоправданото чувство, че отиват на почивка. Те разтърсваха момичетата, които седяха в мръсотията, вторачени в нищото.

— Почти стигнахме — повтаряха жените.

Но закъде бяха тръгнали? Още едно пристигане на друго място щеше да ги довърши.

Призори в студеното утро на втория ден им заповядаха да излизат. Чуваха как локомотивът свисти нейде наблизо в мъглата. От таваните на вагоните висяха мръсни ледени шушулки и вятърът си играеше с тях. Но въздухът не беше тежък и кисел като в Аушвиц. Наоколо миришеше на село, на открито пространство. Вървяха под строй, краката им бяха изтръпнали в налъмите и всички кашляха. Скоро видяха пред себе си голям портал, а отвъд него огромна зидана постройка с комини. С черните си двуизмерни форми тази сграда изглеждаше като близнак на онази в Аушвиц. На портата ги чакаше група есесовци, които пляскаха с ръце да се стоплят. Полицаите на входа, комините — всичко изглеждаше част от една убийствена верига. Едно момиче близо до Мила Пфеферберг започна да плаче.

— Бихме целия този път, за да попаднем отново в крематориумите…

— Не — рече Мила. — Нямаше да си губят времето. Можеха да свършат това и в Аушвиц.

Оптимизмът й бе същия като на Луся — не знаеше откъде го извлича.

Колкото повече приближаваха до портата, толкова по-ясно виждаха хер Шиндлер, който стоеше сред групата от СС. Първо го познаха по внушителния ръст. После различиха и чертите на лицето му изпод тиролската шапка, с която напоследък не се разделяше в чест на завръщането си в родните планини. До него стоеше нисък, мургав офицер. Това беше комендантът на Бринлиц, унтершарфюрер Леополд. Оскар вече бе разбрал, както скоро щяха да разберат и жените, че Леополд, за разлика от застаряващия гарнизон, все още не бе загубил вяра в така наречената доктрина „Окончателна развръзка“. И макар той да беше уважаваният заместник на щурмбанфюрер Хасеброек и предполагаемото въплъщение на властта в този лагер, Оскар излезе напред, щом спряха пред портите. Жените се взираха в него. Чудо сред мъглата. Само някои от тях се усмихваха. Според Мила Пфеферберг, както и за останалите жени от колоната положението е било пример за най-простичка и всеотдайна благодарност, а тя трудно се изразява с думите. Години по-късно една жена от групата, като си припомня същата утрин, ще се опита да разкаже пред германски телевизионен екип: „Той беше и баща, и майка. Беше единствената ни надежда. Никога не ни изостави.“

Тогава Оскар започна да говори. Речта му отново бе смела и изпълнена с бляскави обещания.

— Знаехме, че пристигате — каза той. — Обадиха ни се от Цвикау. Когато влезете в сградата, ще намерите хляб и супа.

Обръщение, срещу което унтерщурмфюрерът бе безсилен. Леополд се ядосваше, но Оскар не му обръщаше внимание. Хер директорът влезе със затворничките в двора и Леополд нямаше как да му противоречи.

Мъжете също знаеха. Стояха на терасата на помещенията и гледаха надолу. Щернберг и синът му търсеха в тълпата госпожа Клара Щернберг. Файгенбаум старши и младият Лутек търсеха Ноша Файгенбаум и дребничката й дъщеря. Юда Дреснер и синът му Янек, старият господин Йерет, равин Левартов, Гинтер, Гарде, дори и Марсел Голдберг, всички се вглеждаха да видят жените. Мундек Корн търсеше не само майка си и сестра си, но и оптимистката Луся, в която се бе влюбил. Бау изпадна в меланхолия, от която може би нямаше да успее да се спаси. За пръв път си даваше ясно сметка, че майка му и жена му няма да пристигнат в Бринлиц. Но бижутерът Вулкан, виждайки на двора Чая Вулкан, с удивление разбра, че е имало хора, които са се намесили и са ги спасили по неочакван начин.

Пфеферберг размаха към Мила пакет, пазен до пристигането й — чиле вълна, което бе откраднал от изоставен кош на фабрика „Хофман“, и стоманена кука, изработена в работилницата при шлосерите. Десетгодишният син на Франсез Шпира също гледаше от балкона. За да не извика, трябваше да захапе юмрука си, понеже долу имаше толкова много есесовци.

Жените залитаха по паважа и се препъваха в парцаливите си рокли от Аушвиц. Главите им бяха обръснати. Някои бяха толкова болни и с толкова изпити лица, че бе трудно да ги познае човек. Групата бе направо внушителна. Не беше чудно, когато научиха по-късно, че подобно „събиране“ не се случи на никое друго място в поразената стара Европа. Никога не бе имало и нямаше да се повтори пак подобна спасителна акция от Аушвиц.

Поведоха жените към техните помещения. Все още нямаше нарове, а само слама, разхвърляна по пода. От голям супник, производство „ГЕФ“, едно момиче сипа на всички супата, която бе споменал Оскар. Беше толкова питателна! Имаше бучици нишесте. Ароматът й бе знак за стойността на другите немислими обещания: „Няма за какво повече да се тревожите.“

Но не можеха да докоснат мъжете си. В момента женското помещение бе под карантина. След консултациите с медицинския персонал дори Оскар се притесни за възможните зарази, които носят от Аушвиц.

Имаше обаче три места, от които можеше да се наруши карантината. Едното бе при извадената тухла над нара на Моше Бейски. Мъжете щяха да прекарат следващите нощи на колене върху сламеника на Бейски, изпращайки съобщения през стената. Другата възможност бе в един от цеховете, където имаше малко ветрилообразно прозорче към женските тоалетни. Пфеферберг натрупа няколко щайги и оформи уединено местенце, на което мъжете сядаха и предаваха съобщенията си. Третата възможност бе рано сутрин и късно вечер при телената мрежа между женския и мъжкия балкон. Тук се срещаха възрастните Йерет — старият господин Йерет, с чиито дърва бе построена първата барака в „Емалия“, и жена му, която имаше нужда от убежище по време на акциите в гетото. Затворниците все си правеха шеги за срещите между господин и госпожа Йерет. „Ходи ли по нужда днес, скъпа?“ — питаше най-сериозно господин Йерет жена си, спасила се от бъкащите от дизентерия бараки на Биркенау.

По принцип никой не искаше да бъде настаняван в лазарета. В „Плашув“ това бе доста опасно място, където болният трябваше да поеме смъртоносния лек на доктор Бланке — бензиновата инжекция. Дори и в Бринлиц винаги имаше опасност от внезапна проверка, каквато бе отнесла момченцата. Според меморандумите от Ораниенбург, лазаретите в трудовите лагери не биваше да задържат сериозно болни. Те не бяха санаториуми, а предлагаха единствено първа помощ при производствени злополуки. Но независимо дали искаха или не, лазаретът на Бринлиц бе пълен с жени. Малката Янка Файгенбаум лежеше в него с рак на костния мозък и щеше да умре дори и при най-добрите битови условия. Докараха и госпожа Дреснер заедно с още десетина жени, които нито можеха да поемат храна, нито да я задържат. Оптимист като Луся и още две момичета боледуваха от скарлатина. Тях не можеха да държат в лазарета и им поставиха легла в мазето при топлите парни котли. Дори в мъглата на студената треска, която я мъчеше, Луся съзнаваше, че наоколо е благодатно — топло.

Емили работеше тихомълком като монахиня в лазарета. Онези, които бяха здрави в Бринлиц — мъжете, разглобяваха машините на Хофманови и подреждаха частите в склада малко по-надолу по пътя и едва я забелязваха. Един от тях по-късно каза, че била просто тиха, кротка съпруга. Здравите в Бринлиц продължаваха да се отнасят с уважение към приумицата на Оскар, към големия номер с лагера. Дори и жените, които все още стояха на краката си, бяха насочили вниманието си изцяло към този велик, вълшебен, вездесъщ човек на име Оскар.

Такъв бе случаят с Манчи Рознер. След време Оскар щеше да отиде при нея на струга по време на нощната смяна и щеше да й даде цигулката на Хенри. При посещение при Хасеброек в Грьос-Розен Оскар някак бе успял да отиде в склада и да намери инструмента. Откупуването му струваше сто райхсмарки. Когато подаваше цигулката, се усмихна така, сякаш й обещаваше и окончателното завръщане на цигуларя. „Същият инструмент — измърмори той, — но… за момента свири друга песен.“

Трудно беше за Манчи, застанала лице в лице с якия Оскар и с вълшебната цигулка, да види до хер директора и тихата му съпруга. За умиращите обаче Емили бе по-реална. Хранеше ги с пшенично брашно, което кой знае откъде взимаше, готвеше го в кухнята си и го носеше в лазарета. Доктор Александър Биберщайн знаеше, че госпожа Дреснер, умира. Цяла седмица без прекъсване Емили й слага каша в устата и дизентерията намаля. Случаят с госпожа Дреснер, изглежда, потвърждаваше думите на Мила Пфеферберг, че ако Оскар бе закъснял само седмица със спасяването им от Биркенау, повечето от тях нямаше да оцелеят.

Емили се грижеше и за деветгодишната Янка Файгенбаум. Лутек, братът на Янка, работеше в един от цеховете и често виждаше Емили да излиза от апартамента на първия етаж с канче супа, сготвено в собствената й кухня за умиращата Янка. „Оскар доминираше над нея — каза след години Лутек. — Доминираше и над нас. Все пак тя имаше твърд характер.“

Когато очилата на Лутек се счупиха, тя помогна да се поправят. Рецептата за тях лежеше в нечий лекарски кабинет в Краков още отпреди създаването на гетото. Емили помоли човек, който отиваше в Краков, да донесе рецептата и поправените очила. Младият Лутек сметна това за огромна услуга, надхвърляща обикновената любезност, особено по време на режим, ценящ късогледството му и решил се да вземе очилата на всички евреи в Европа. Много са разказите за това, как Оскар е намерил очила за различни затворници. Човек би се запитал дали част от благотворителността и милосърдието на Емили не е била погълната от легендата за Оскар — така както често добрите дела на второстепенните герои се поглъщат от фигури като крал Артур или Робин Худ.