Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Епилог

Така завърши благодатният сезон за Оскар. Мирът никога нямаше да го вдъхнови така, както го бе вдъхновила войната. Оскар и Емил и пристигнаха в Мюнхен. Известно време живяха в една квартира със семейство Рознер, когато Хенри и брат му бяха наети да свирят в един мюнхенски ресторант и постигнаха известни успехи. Един от бившите затворници на Оскар бе шокиран от окъсаното му палто, когато го срещна в претъпкания апартамент на Рознер. Имуществото му в Краков и Моравия, разбира се, бе конфискувано от руснаците, а останалите скъпоценности бяха разменени за храна и пиене.

Когато семейство Файгенбаум пристигна в Мюнхен, се запозна с най-новата му любовница — еврейско момиче, оцеляло не от Бринлиц, а от много по-ужасно място. Много от посетителите в квартирата на Оскар му прощаваха мъжките слабости и се срамуваха заради Емили.

Той все така си беше безкрайно щедър приятел и незаменим доставчик на редки стоки. Хенри Рознер си спомня, че Оскар изнамерил източник за доставка на пилета в Мюнхен, където нямало и едно-едничко пиле. Той се придържаше към компанията на ония свои евреи, които се установиха в Германия — семейство Рознер, Пфеферберг, Дреснер, Файгенбаум, Щернберг. Циниците казваха по-късно, че по това време е било разумно всеки замесен в концентрационните лагери да стои по-близо до евреи приятели просто за маскировка. Но неговата привързаност надхвърляше тази интуитивна лукавщина. „Евреите на Шиндлер“ бяха неговото семейство.

Чу, че Амон Гьот бе заловен от американците на генерал Патен предишния февруари, докато бил пациент на санаториума на СС в Бад Толц. Затворили го в Дахау, а в края на войната го предали на новото полско правителство. Всъщност Амон бе един от първите германски военнопрестъпници, предадени в Полша на съд. Много бивши затворници бяха поканени да се явят на процеса като свидетели. Замаяният Амон мислеше дори да покани Хелен Хирш и Оскар Шиндлер като защитници. Самият Оскар не отиде в Краков за процеса. Онези, които се явиха, видяха изпосталелия от диабета Амон, който се защитаваше примирен, но не и разкаян. Твърдеше, че всичките му заповеди за екзекуция и преместване са били подписвани от висшите му началници и следователно престъпленията са техни, не негови. Свидетелствата, в които се говореше за престъпления, извършени от собствената му ръка, според Амон бяха злобни преувеличения. Имало екзекутирани затворници като саботьори, но по време на война винаги е имало саботьори.

Митек Пемпер седеше в заседателната зала и чакаше да бъде повикан от съда. Мястото му беше до един друг бивш „възпитаник“ на „Плашув“, който се взираше в Амон на подсъдимата скамейка и прошепна:

— Този човек все още ме ужасява.

Но Пемпер като свидетел №1 на обвинението направи пълен опис на престъпленията на Амон. След него отпред застанаха други — сред тях д-р Биберщайн и Хелен Хирш — които имаха болезнено точна памет. Амон бе осъден на смърт и обесен на тринадесети септември 1946 година в Краков, две години след арестуването му във Виена за черноборсаджийство. Според краковската преса Амон бе отишъл на бесилото без угризения на съвестта и дори отдал почест пред знака на националсоциалистите.

В Мюнхен Оскар идентифицира Леополд, който бе задържан от американците. Един затворник от Бринлиц придружил Оскар до редицата задържани и казва, че Шиндлер попитал протестиращия Леополд: „Не искаш ли аз да го направя, или предпочиташ това да сторят петдесетте разярени евреи, които чакат отвън на улицата?“ Леополд също ще бъде обесен — не за престъпленията си в Бринлиц, а за предишните си деяния в Будзин.

Оскар сигурно вече е мислел да стане фермер в Аржентина или да отглежда нутрии — големия южноамерикански воден гризач със скъпоценна кожа. Оскар предполагаше, че същият онзи отличен търговски нюх, който го бе отвел в Краков през 1939, сега го кара да пресече Атлантическия океан. Нямаше пари, но Международната еврейска организация за спасение, за която бе изготвял доклади през войната и която познаваше добре заслугите му, имаше желание да му помогне. През 1949 година му дадоха безвъзмезден заем от петнадесет хиляди долара, а също и препоръка (До заинтересованите лица…), подписана от М. В. Бекелман, вицепрезидент на изпълнителния комитет на Международната еврейска организация за спасение. В нея се казваше:

Американската секция на Международната еврейска организация за спасение изцяло разследва дейността на господин Шиндлер по време на войната и окупацията… От все сърце препоръчваме всички организации и отделните личности да му предоставят всякаква помощ в знак на уважение към предишните му дела… Под прикритието, че ръководи нацистка фабрика първо в Полша, а после и в Судетите, господин Шиндлер успява да наеме и запази мъже и жени евреи, осъдени да загинат в Аушвиц или в другите ужасни концентрационни лагери… Свидетели посочиха пред Организацията, че „лагерът на Шиндлер в Бринлиц е бил единственият в окупирана Европа, където нито един евреин не е бил убит, пребиван, а към него са се отнасяли като към човешко същество“. Сега, когато той решава да започне живота си отначало, нека му помогнем така, както някога той помогна на събратята ни.

Когато Оскар замина за Аржентина, взе със себе си и шест семейства от „евреите на Шиндлер“, плащайки пътя на повечето от тях. Заедно с Емили се установиха в една ферма в провинция Буенос Айрес и я обработваха почти десет години. Онези от оцелелите затворници, които не го видяха през тези години, трудно можеха да си го представят като улегнал фермер, понеже той не беше човек на реда. Споменава се често, а има и доста истина в тези думи, че „Емалия“ и „Бринлиц“ успяха да просъществуват поради дарбата и прозорливостта на хора като Щерн и Банкиер. В Аржентина Оскар нямаше такива помощници, ако изключим, разбира се, здравия разум и селското трудолюбие на жена му.

През десетте години, в които Оскар развъждаше нутрии, се доказа, че развъждането, за разлика от ловуването, не доставя кожи с конкурентно качество. През този период пропаднаха много ферми за нутрии, а през 1957 банкрутира и фермата на Шиндлерови. Емили и Оскар се преместиха в къща, осигурена от Б’ней Б’рит в Сан Висенте, южно предградие на Буенос Айрес. Известно време Оскар търсеше работа като търговски представител. След година обаче замина за Германия. Повече нямаше да се събере с Емили.

От малък апартамент във Франкфурт започна да търси капитал, за да купи циментов завод. Потърси и начин за получаване на компенсации от Западногерманското министерство на финансите за загубата на полските и чешките имоти. Но почти нищо не излезе от това. Някои от приятелите му смятаха, че германското правителство не му се издължава поради все още срещащи се хитлеристки настроения в средните ешелони на гражданските служби. Но молбата на Оскар може и да е пропаднала поради технически неуредици. Не е възможно да се открие бюрократична злонамереност в преписките между Оскар и министерството.

Циментовият завод на Оскар бе закупен с капитали на Международната еврейска организация и „заеми“ от ред Шиндлерови евреи, които печелеха добре в следвоенна Германия. Заводът има кратка история. През 1961 година Оскар отново стана неплатежоспособен. Фабриката му „оголя“ след поредица люти зими, в които строителството бе прекъснато тотално, но някои от оцелелите затворници казват, че падението на фирмата се е ускорило от неулегналия нрав на Оскар и неговото пренебрежение към реда.

Същата година, като чуха, че е в беда, евреите му в Израел го поканиха да ги посети на техни разноски. В израелския печат на полски език излезе съобщение, в което се поканваха всички оцелели от концентрационния лагер в Бринлиц, познавали „германеца Оскар Шиндлер“, да се свържат с вестника. Посрещнаха Оскар възторжено в Тел Авив. Децата, родени след войната, се тълпяха около него. Той беше натежал, а чертите му бяха позагрубели. Но на приемите и банкетите всички, които някога го бяха познавали, видяха, че си е все същият непоправим Оскар. Ръмжащият пъргав умник, смелият чаровник „а ла Шарл Боайе“, ненаситният пияч бяха оцелели и при двата му банкрута.

Това бе годината на процеса срещу Адолф Айхман и посещението на Оскар в Израел предизвика малък интерес в международната преса. В навечерието на процеса „Айхман“ кореспондентът на лондонския „Дейли Мейл“ написа статия за разликите в досиетата на двамата мъже и цитира преамбюла на възванието в помощ на Оскар, което „евреите на Шиндлер“ бяха написали.

Ние не забравяме тъгите на Египет, ние не забравяме Хаман, ние не забравяме Хитлер. Така и сред несправедливите ние не забравяме справедливите. Спомняме си Оскар Шиндлер!

Сред оцелелите от Холокоста имаше неверие за възможността да съществува „добър“ трудов лагер като този на Оскар и това неверие намери изява в думите на един журналист на пресконференция с Оскар в Йерусалим.

— Как ще обясните — попита журналистът, — че сте познавали всички офицери в Краков и района и сте имали често сделки с тях?

— По онова време — отвърна Оскар — беше доста трудно да обсъждам съдбата на евреите с главния равин на Йерусалим.

Отделът за свидетелства в Йад Вашем бе поискал от Оскар в края на „аржентинския му период“ подробен отчет за дейността му в Краков и Бринлиц. Разбира се, получиха документите. По собствена инициатива и под влиянието на Ицках Щерн, Якоб Щернберг и Моше Бейски (някогашен фалшификатор на печати за Оскар, сегашен уважаван адвокат) съветът на настоятелите на Йад Вашем започна да обмисля въпроса за официален знак на благодарност към Оскар. Председател бе съдия Ландау, председател на съда в процеса „Айхман“. Йад Вашем търсеха и получиха многобройни свидетелства и показания във връзка с Оскар. От всички тях четири са осъдителни. Въпреки че и в четирите се посочва, че без него не биха оцелели, те критикуват бизнес методите му в началото на войната. Две от четирите свидетелства са написани от баща и син, наречени по-рано в повествованието К. В техния склад за емайлирани съдове в Краков Оскар бе уредил за надзирателка любовницата си Ингрид. Третото свидетелство е от свидетелката на К. и повтаря обвиненията за побой, т.е. слуховете, които Щерн бе докладвал пред Оскар през 1940. Четвъртото свидетелско показание е от мъж, който твърди, че се е интересувал преди войната от фабриката на Оскар, тогава под името „Рекорд“ — интерес, който според него Оскар е пренебрегнал.

Съдия Ландау и неговото настоятелство сигурно са сметнали тези четири свидетелства за маловажни в общата, огромна маса от показания на другите евреи на Шиндлер и затова не ги коментираха. Понеже и в четирите се казваше, че Оскар е техен спасител, на настоятелството му мина през ума да попита: Ако Оскар е извършил престъпления срещу тези хора, защо ще си прави труда да ги спасява въобще?

Общината на Тел Авив бе първата институция, която уважи Оскар. На петдесет и третия си рожден ден той откри паметна плоча в Парка на героите. На надписа пише, че е спасил хиляда и двеста затворници от концентрационен лагер „Бринлиц“ и въпреки че паметникът не може да обхване мащабите на това дело, засвидетелства любовта и благодарността на хората. Десет дни по-късно в Йерусалим той бе обявен за Праведник — тази титла беше особена израелска чест, която се оказваше въз основа на древното поверие, че сред обикновените човеци Господът на израилтяните винаги ще бди над праведните люде. Оскар бе поканен да посади дърво кароб в алеята на Праведните, която води към музея в Йад Вашем. Дървото е все още там, отбелязано е с паметна плоча и расте в горичка, където растат дървета за всички праведници. Има дърво за Юлиус Мадрич, който тайно бе хранил и пазил затворниците си по начин невиждан и нечуван сред хора като Круп и Фарбен. Има дърво и за Раймунд Тич, директора на фабрика „Мадрич“ в „Плашув“. На този каменист хребет малко от мемориалните дръвчета пораснаха повече от три метра.

В германската преса се разнесоха истории за военните подвизи на Оскар и за церемониите в Йад Вашем. Тези шумни статии не направиха живота му по-лесен. По улиците на Франкфурт съскаха срещу него, замеряха го с камъни, група работници го подиграваха и му подвикваха, че е трябвало да бъде изгорен с евреите. През 1963 той удари един работник, който го нарече „любител на евреи“, и мъжът заведе дело за телесна повреда. В местния съд, най-ниското стъпало в германското правораздаване, Оскар изслуша лекция от съдията и бе глобен да плати обезщетение. „Бих се убил, писа той на Хенри Рознер в Ню Йорк, но това ще им достави безкрайно удоволствие.“

Тези унижения го направиха още по-зависим от оцелелите евреи. Те му доставяха единствената емоционална и финансова сигурност. До края на живота си щеше да прекарва ежегодно по няколко месеци с тях — щеше да се радва на почести в Тел Авив и Йерусалим, щеше да похапва гратис в румънския ресторант на улица „Бен Йехуда“ в Тел Авив, въпреки синовните опити на Моше Бейски да ограничи пиенето му до три двойни коняка на нощ. Накрая винаги щеше да се връща при другата половина на душата си, обеднялата му половина, мизерния, претъпкан апартамент на стотина метра от Централната гара на Франкфурт.

Пишейки от Лос Анджелис до другите Шиндлерови евреи в САЩ, Полдек Пфеферберг подканяше всички да дадат поне по една надница годишно за Оскар Шиндлер, чието състояние определи като „самота, обезкуражаване, разочарование.“ Срещите на Оскар с евреите ставаха вече веднъж годишно. Сякаш бе въпрос на сезони: половината година като пеперуда в Израел, другата половина — боклук във Франкфурт. Постоянно беше без пари.

Комитет от Тел Авив, включващ Ицках Щерн, Якоб Щернберг и Моше Бейски, продължи да атакува германското правителство да отпусне на Оскар подобаваща пенсия. Техните основания бяха героизмът му през войната, загубеното имущество, вече неустойчивото му здравословно състояние. Първият официален отговор от германското правителство бе награда „Кръст за доблест“ през 1966 на церемония, ръководена от Конрад Аденауер. Но чак на първи юли 1968 година правителството реши да му отпусне пенсия от двеста марки месечно. Три месеца по-късно пенсионерът Шиндлер получи Папския рицарски знак на свети Силвестър от архиепископа на Лимбург.

Оскар все още желаеше да сътрудничи на федералното правосъдие за издирване на военнопрестъпници. В това отношение изглеждаше непоколебим. На рождения си ден през 1967 той даде секретна информация за много служители на лагер „Плашув“. Преписът от тези показания демонстрира, че той не се е страхувал да свидетелства и е бил педантично точен свидетел. Ако знае малко или ако не знае нищо за конкретен есесовец, той го посочва. Така говори за Амтор, за шефа на железниците, за госпожица Онезорге, една от буйните оцелели. Не се колебае да нарече Бош „убиец“ и „експлоататор“ и казва, че го е разпознал на гара в Мюнхен през 1946 година. Приближил се към него и го попитал дали може да спи след ужаса на „Плашув“. Бош, според Оскар, живее в момента в Източна Германия. Надзирател на име Мовинкел, представител на Оръжейния инспекторат в „Плашув“, също е определен справедливо като „интелигентен, но брутален“. За телохранителя на Гьот, Грюн, Оскар разказва историята за предумишленото убийство на работника от „Емалия“ Ламус, което сам едва е успял да предотврати с шише водка. (Това е история, която много затворници споменават в показанията си за Йад Вашем.) За полицая Ритчек Оскар казва, че е имал лоша слава, но че не знае нищо конкретно за него. Не е сигурен освен това дали снимката, която му показват от съда, наистина е на Ритчек. Има само един човек от съдебния списък, за когото Оскар иска да даде неквалифицирана преценка. Това е инженер Хут, който му бе помогнал при последния арест. Хут, казва той, бе високоуважаван и ценен от самите затворници.

 

 

Когато навърши шейсет, Оскар започна да работи за „Германски приятели на Еврейския университет“ и взеха да набират помощи. Този ангажимент датира от опитите, които някои Шиндлерови евреи са направили в миналото, за да открият пред Оскар нови жизнени цели. Неговата стара дарба да баламосва и очарова важни шефове и бизнесмени се прояви отново. Помогна да се организира обмен между германски и израелски ученици.

Въпреки здравословното си състояние той все още живееше и пиеше като млад човек. Беше се влюбил в германка на име Анемари, която срещнал в хотел „Цар Давид“ в Йерусалим. Тя щеше да е емоционалният стимул в края на живота му.

Жена му Емили продължаваше да живее без финансова помощ от него в малката си къща в Сан Висенте, Южен Буенос Айрес. Тя живее там и в момента, в който се пише тази книга. Както и в Бринлиц, Емили е достолепна, тиха жена. В документален филм на германската телевизия, направен през 1973 година, тя разказва за Оскар, за себе си и за Бринлиц без следа от горчивината на изоставена съпруга. С дълбоко проникновение казва, че преди войната Оскар е бил незабележим, а от войната насетне е наистина неповторим. Значи е бил щастливец, че през онзи кратък, жесток епизод между 1939 и 1945 година е попаднал на хора, които са разбудили заложбите му.

През 1972 година при едно посещение на Оскар в Нюйоркския клон на „Германски приятели на Еврейския университет“ трима Шиндлерови евреи, партньори в голяма строителна компания в Ню Джърси, доведоха група от още седемдесет и пет оцелели затворници за създаването на фонд от сто и двадесет хиляди долара, за да се посвети етаж на Оскар в Изследователския център „Труман“ на Еврейския университет. На етажа щеше да има „Книга на живота“ със списък на всички спасени от Оскар. Двама от тези строителни предприемачи, Мъри Пантирер и Исак Левенщайн, бяха шестнадесетгодишни, когато Оскар ги доведе в Бринлиц. Сега децата на Оскар се превърнаха в негови родители, негов жив спомен и извор на почит.

Той беше много болен. Лекарите, които бяха в Бринлиц — като Александър Биберщайн — знаеха това. Един от тях предупреди най-близките приятели на Оскар:

— Чудно е как този човек е още жив. Сърцето му работи от чист инат.

През 1974 той припадна в малкия си апартамент близо до гарата на Франкфурт и умря на девети октомври. В смъртния акт се казва, че причината за смъртта е напреднало втвърдяване на артериите на мозъка и на сърцето. В завещанието му се изразяваше желание, което бе споделял пред много приятели евреи: искаше да бъде погребан в Йерусалим. След две седмици францисканският отец даде разрешението си хер Оскар Шиндлер, една от най-черните овце на църквата, да бъде погребан в Католическото гробище на Йерусалим.

След още месец тялото на Оскар бе пренесено в оловен ковчег през претъпканите улици на древния град Йерусалим до Католическото гробище, което гледа на юг към долината на Хином, наречена Геена в Новия Завет. В пресата има снимка на процесията — сред потока Шиндлерови евреи — Ицхак Щерн, Моше Бейски, Хелен Хирш, Якоб Щернберг, Юда Дреснер.

Скърбяха за него от всички континенти.

Край