Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (12)

Девета глава

Онази пролет Шиндлер излезе от района на Краков и се отправи с БМВ-то си на запад към границата, мина през току-що пробуждащите се напъпили гори по посока към Цвикау. Отиваше да види Емили, сестра си и лелите. Всички те бяха отколешни съюзници срещу баща му, всички съчувстваха най-силно на мъченичеството на майка му. Ако съществуваше някакъв паралел между страданието на покойната му майка и на жена му, то Оскар Шиндлер — в този момент облечен в палто с кожена яка, въртящ волана с тънки кожени ръкавици и едновременно палещ поредната турска цигара — караше колата по правите пътища в Йесеник където снегът отдавна се топеше, и не виждаше подобни паралели. Едно дете не можеше да види тези неща. Баща му бе бог и се подчиняваше на по-сурови закони.

Обичаше да гостува на лелите си — те така сладко вдигаха ръцете си с дланите нагоре, когато се възхищаваха от кройката на костюма му. По-малката му сестра се бе омъжила за виден жп служител и живееше в хубав апартамент. Оскар пиеше чай със сестра си и съпруга й, а после и малко ракия. Долавяше се някакво взаимно чувство на задоволство — децата на семейство Шиндлер се бяха подредили доста добре в живота.

Разбира се, сестрата на Оскар се бе грижила за фрау Шиндлер, когато легна на легло, а сега посещаваше тайно и баща им. Не можеше да направи нищо повече, освен да намеква да се помирят. Тя направи плахи опити по време на чая, но Оскар й отговаряше с ръмжене.

По-късно Оскар вечеря вкъщи с Емили. Тя се развълнува, че е при нея за края на седмицата, а за празника като съвсем старомодна двойка можеха да отидат на великденските тържества. Тържествата бяха хубаво нещо, танцуваха цяла вечер на бала, а когато седнеха на масата, се държаха толкова любезно един с друг, че приличаха на добре възпитани чужденци. В душата и в съзнанието си и Емили, и Оскар се чудеха на своя странен, невъзможен брак — как можеше той да предложи на абсолютно непознати, даже на работниците от фабриката си, много повече, отколкото даваше на нея.

Въпросът, който стоеше пред тях, бе дали Емили да се премести при него в Краков. Ако напуснеше Цвикау и дадеше апартамента под наем, в Краков щеше да се окаже на тясно и нямаше да има къде да се уедини. Вярваше, че съдбата й е свързана завинаги с тази на Оскар. Според езика на католическата религия отсъствието му от къщата бе „временно отлъчване“. Въпреки това животът с него в непознат град би бил поносим само ако той бе внимателен, предпазлив и щадеше чувствата й. Лошото при Оскар бе, че не желаеше да прикрива извънбрачните си връзки. Безгрижен, полупиян, полусериозен, понякога той сякаш си мислеше, че ако някое момиче му е харесало, трябва да се хареса и на съпругата му.

Нерешеният проблем за отиването й в Краков така ги потискаше, че когато вечерята привърши, Оскар се извини и отиде в едно кафене на главния площад. Мястото се посещаваше от минни инженери, дребни бизнесмени и от някой и друг търговец, внезапно станал военен. Стана му приятно, като видя някои от приятелите си мотоциклетисти, ала сега повечето бяха с униформи на Вермахта. Реши да пие коняк с тях. Някои изразиха учудване, че такъв снажен човек като него не е надянал униформата все още.

— Стратегически производства — изръмжа той. — Стратегически производства.

Започнаха да си припомнят миналото, състезанията с мотори… Шегуваха се за онзи случай, когато Оскар бе разглобил един мотор, докато бе в гимназията. Какъв ефект имаше само! Ефектът, който постигна с петстотинкубиковия „Галони“. Шумът в кафенето се усили, поръчаха още коняк. От залата, където сервираха храна, се появиха стари училищни приятели. На лицата им бе изписано изражение, като че ли бяха познали отдавна забравен смях. И наистина го бяха познали.

После някой каза сериозно:

— Слушай, Оскар. Баща ти вечеря там съвсем сам…

Оскар Шиндлер се загледа в чашата си. Лицето му гореше, но той само сви рамене.

— Поговори с него — предложи друг. — Старецът е заприличал на сянка.

Оскар каза, че е по-добре да се прибира. Понечи да се изправи, но те сложиха ръце на раменете му и го накараха да седне отново. Казаха му, че баща му знае, че е тук. Двама вече бяха отишли и убеждаваха стария Ханс Шиндлер да се присъедини към тях. Оскар се уплаши и се изправи, като ровеше в джобовете си за жетона от гардероба. В този момент се появи хер Ханс Шиндлер, лицето му бе измъчено, а двамата приятели го подкрепяха отстрани, докато приближаваше. Оскар направо замръзна при тази гледка. Въпреки надменността, която се таеше в чувствата към баща му, той винаги бе мислил, че ако трябва да се заличи някаква пропаст между двамата, то Оскар ще предприеме първата стъпка. Старият човек бе толкова горд! А пък сега се бе оставил да го отведат при сина му.

Когато ги изправиха лице в лице, първото нещо, което направи старият, бе да се усмихне извинително и малко неловко, а пък веждите му се сключиха. Този жест бе дотолкова познат на Оскар, че внезапно усети някаква мощна вълна. „Не зависеше от мен — сякаш казваше Ханс. — Бракът ни и всичко останало, майка ти и аз, нещата се развиваха по свой собствен закон.“ Подтекстът при този жест може и да е бил по-елементарен, но Оскар бе видял подобно изражение на нечие лице тази вечер. На своето собствено лице, докато се оглеждаше в огледалото в коридора на апартамента и обличаше палтото си, за да излезе. Бракът и всичко останало, нещата се развиват по свой собствен закон. Той бе почувствал същото, а тук — три коняка по-късно — баща му споделяше с него същото прозрение.

— Как си, Оскар? — попита Ханс Шиндлер.

След думите се чуваше леко свистене, някакво задъхване. Здравето на баща му бе по-лошо, отколкото си го спомняше.

Така Оскар реши, че дори хер Ханс Шиндлер е човек — едно предположение, което не можа да преглътне на следобедния чай у сестра си. Прегърна стария човек, целуна го по бузите три пъти и усети небръснатата кожа на баща си. Започна да плаче, когато групата инженери, войници и някогашни мотоциклетисти зааплодира тази вълнуваща сцена.