Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (20)

Седемнадесета глава

Един австрийски зъболекар на име Седлачек, пристигнал в Краков, внимателно разпитваше за Шиндлер. Дойде с влак от Будапеща и имаше списък с имена на хора от Краков, с които може да се свърже. В двойното дъно на куфара си пренасяше окупационни злоти, които след като генерал-губернаторът Франк обезцени, заемаха невероятно много място.

Макар да се преструваше, че пътува по работа, всъщност бе куриер на еврейска организация за спасение от Будапеща.

Дори през есента на 1942 евреите в Палестина, да не говорим за хората по света, не знаеха нищо, а само чуваха слухове за това, което става в Европа. Имаха си бюро в Истанбул, което трябваше старателно да събира информация. От един апартамент в квартал „Бейоглу“ трима агенти изпращаха картички до всички еврейски организации в окупирана Европа. На картичките пишеше: „Пиши ми как си. Ерец тъгува за теб.“ „Ерец“ означаваше „родината“, т.е. Израел. Всяка картичка бе подписвана от една агентка — момиче на име Сарка Манделблат, която имаше за прикритие турско поданство.

Картичките сякаш потъваха в земята. Отговор нямаше. Това означаваше, че всички получатели са или в затвора, или в гората, или работят в някой лагер, или са в гето, или са мъртви. Всичко, което евреите от Истанбул получаваха, бе зловещо мълчание.

В късната есен на 1942 получиха един отговор — картичка с изглед от „Белварос“ в Будапеща. На нея пишеше: „Щастлив съм, че се интересуваш от мен. Рахамин махер (спешна помощ). Моля, обаждай се.“

Това послание бе измислено от един бижутер от Будапеща, Саму Шпрингман, който пръв получил и разгадал загадката от картичката на Сарка Манделблат. Саму бе дребен човек, с телосложение на професионален ездач, в разцвета на живота. От тринадесетгодишна възраст, въпреки вродената си честност, той подкупваше влиятелни хора, правеше услуги на дипломатите и могъщата Унгарска тайна полиция. Хората от Истанбул му съобщиха, че искат да го използват за пренасяне на пари в германския Райх, а оттам да донесе колкото може повече известия за положението на евреите в Европа.

В Унгария под управлението на генерал Хорти, верен съюзник на Германия, също липсваше сигурна информация за това, което става отвъд полската граница. Но Саму Шпрингман започна да вербува куриери, които за известен процент или поради своите убеждения бяха склонни да навлизат в немска територия. Един от тях на име Ерих Попеску бе търговец на диаманти и агент от Унгарската тайна полиция. Друг куриер бе амбулантен търговец на килими, Банди Грош и също сътрудничеше на тайната полиция. Третият, Руди Шулц, австрийски касоразбивач, бе агент на бюрото на Гестапо в Щутгарт. Изглежда, Шпрингман имаше талант за работа с двойни агенти като Попеску, Грош и Шулц: докосваше у тях сантименталната струна, алчността им и ако имаха такива, и моралните им принципи.

Някои от куриерите бяха идеалисти, които работят заради твърдите си убеждения. Седлачек, който разпитваше за хер Шиндлер из Краков в края на 1942 година, бе от този тип. Частната му зъболекарска практика във Виена процъфтяваше, бе към трийсет и петгодишен и нямаше нужда да влачи куфари с двойни дъна към Полша. Но той се зае с това и се намираше в Краков. Втори в списъка беше Оскар.

Това означаваше, че някой — Ицхак Щерн, търговецът Гюнтер или доктор Александър Биберщайн — бе препоръчал Шиндлер пред ционистите от Палестина. Без да знае, хер Шиндлер бе награден със званието „праведен човек“.

Доктор Седлачек имаше приятел в Краковския гарнизон, също виенчанин, пациент, с който се бе сближил — майор Франц фон Кораб от Вермахта. Първата си вечер в Краков зъболекарят щеше да прекара на чашка в хотел „Краковия“ с майор фон Кораб. Седлачек бе прекарал ужасно деня — ходи до сивата Висла, погледа Подгурже, студената крепост, опасана с бодлива тел и високи мрачни стени. В този гаден зимен ден над нея се носеше някакъв странен облак, дъждът сякаш плискаше по-силно отвъд затворената източна порта. Дори полицаите изглеждаха по-противни. Когато стана време за срещата с фон Кораб, направо изпита доволство, че ще се махне от това място.

В предградията на Виена се говореше, че бабата на фон Кораб е еврейка. Поне пациентите смятаха така. По време на Райха сплетните за произхода на човек бяха нещо обикновено и проблемите на генеалогията бяха любима тема за разговор, както и времето навън. Хората най-сериозно обсъждаха, докато си пийваха, въпроса, дали наистина бабата на Райнхард Хайдрих се е омъжила за евреин на име Зус. Противно на здравия разум, но заради приятелството им фон Кораб бе призна пред Седлачек, че слуховете за него са верни. Това признание означаваше голямо доверие. Седлачек трябваше да отговори със същото и да попита майора за имената от списъка. Щом чу името на Шиндлер, фон Кораб избухна в смях. Познаваше хер Шиндлер, бе вечерял с него. Външният му вид е внушителен, разказваше фон Кораб, и прави пари само с едно помръдване на пръста си. Много по-умен е, отколкото се представя. Накрая фон Кораб каза, че може веднага да му позвъни и да уговорят среща.

В десет часа на следващия ден влязоха в „Емалия“. Шиндлер посрещна Седлачек сърдечно, но през цялото време наблюдаваше майор фон Кораб, преценявайки неговото доверие в зъболекаря. След известно време Оскар се отпусна пред непознатия. Тогава майорът се извини и каза, че няма да остава за кафето. Когато той излезе, Седлачек каза:

— Чудесно! Сега ще ви кажа откъде точно идвам.

Не спомена за парите, които бе донесъл, нито за възможността в бъдеще да се субсидират някои сделки в Полша с пари на Еврейската общност за подпомагане. Това, което зъболекарят искаше да знае, без да му придава икономически и финансови измерения, бе доколко е осведомен и какво мисли хер Шиндлер по въпроса за изтреблението на евреи в Полша.

Когато Седлачек постави въпроса си, Шиндлер се поколеба. Именно от тази секунда колебание Седлачек очакваше да дойде и отказ. Разрастващото се производство на Оскаровата фабрика ползваше труда на петстотин и петдесет евреи, за които се плащаше по данъчни разценки на СС. Оръжейният инспекторат гарантираше постоянен поток от поръчки за хора като Шиндлер. СС му обещаваше, че няма да взима повече от седем и половина райхсмарки на човек на ден. Това означаваше поток от роби. Нямаше да е чудно, ако Шиндлер се отпуснеше в удобното си кожено кресло и кажеше, че не знае нищо.

— Има един проблем в тази страна, хер Седлачек — изръмжа той. — Онова, което правят с хората тук, е направо невероятно.

— Искате да кажете — попита доктор Седлачек, — че се опасявате моите шефове няма да не ви повярват?

Шиндлер каза:

— Понеже и аз едва го проумявам.

Стана и се приближи до един шкаф, наля две чашки коняк и подаде питието на доктор Седлачек. После се върна на мястото си зад бюрото, пийна глътка, намръщи се, като видя една фактура, взе я в ръце и почти на пръсти отиде до вратата. Внезапно я отвори, сякаш искаше да улови някой, който подслушва. За момент остана така в рамката на вратата. После Седлачек го чу, че говори от вратата спокойно на секретарката полякиня за фактурата. След минути затвори и седна отново на мястото си. След още една голяма глътка от питието си започна да говори.

Дори в тесния кръг на Седлачек в малкия виенски антифашистки клуб не си представяха до какви размери е стигнало гонението и изтреблението на евреи. Разказът на Шиндлер бе смайващ не само от гледна точка на морала. Човек не можеше да проумее как по време на жестока война националсоциалистите могат да отделят хиляди хора, ценни транспортни връзки, изследователи с фатални открития, внушителна бюрократична маса, цял арсенал от оръжия и амуниции и всичко това за изтреблението на хора не по военни или икономически, а по чисто психологически причини. Доктор Седлачек очакваше да чуе ужасии от по-общ характер — глад, икономическа принуда, жестоки погроми в градовете, отнемане на имущество — все неща, на които сме били исторически свидетели.

Разказът за събитията в Полша успя да убеди Седлачек в истинността си точно поради характера на Оскар. Шиндлер бе преуспял по време на окупацията и сега седеше в своята крепост с чаша коняк в ръце. На повърхността бе внушителното спокойствие, в сърцето му имаше неописуем гняв; вече не можеше да не повярва в най-лошото. Нямаше желание да блесне с фактите, които разказваше.

— Ако успея да ви уредя виза — каза Седлачек, — бихте ли дошли в Будапеща, за да разкажете лично на шефовете ми всичко това?

За момент Шиндлер изглеждаше изненадан от внезапното предложение.

— Можете да напишете доклад — отговори той. — Сигурно вече сте чули тези истории и от други места.

Седлачек го увери, че са му известни само отделни истории за индивидуални проблеми и нещастия, но не си е изградил цялостна картина на събитията.

— Елате в Будапеща — покани го отново Седлачек. — Но ви предупреждавам, че пътуването може да е доста неудобно.

— Имате предвид — попита Шиндлер, — че трябва пеша да премина границата?

— Е, не това — отвърна зъболекарят, — но може да се наложи да пътувате в товарен влак.

— Ще дойда — каза Оскар Шиндлер.

Доктор Седлачек го попита и за останалите от списъка. В началото например бе името на краковски зъболекар. Посещенията при зъболекарите винаги са лесна работа, обясни Седлачек, тъй като всеки човек на земята си има по някоя истинска дупка за пломбиране.

— Не — каза хер Шиндлер, — не посещавайте този човек. Обработван е от СС.

Преди да напусне Краков и да се върне при господин Шпрингман в Будапеща, доктор Седлачек си уговори още една среща с Шиндлер. В кабинета на Оскар в ГЕФ той му предаде почти всички пари от Шпрингман. Разбира се, като се има предвид гуляйджийският нрав на Шиндлер, винаги имаше риск, да ги изхарчи най-разточително за бижута от черния пазар. Но пък нито Шпрингман, нито хората от Истанбул изискваха гаранции. Никога не биха могли да ревизират използването на тези нари.

Трябва веднага да кажем, че Оскар постъпи безупречно, давайки парите на своите познати евреи, за да ги употребят както намерят за добре.

Мордокай Вулкан, който както госпожа Дреснер скоро щеше да опознае хер Оскар Шиндлер, бе бижутер по професия. В края на годината го посети човек от политическия отдел на Шпира. Каза му, че не идва за лошо. Разбира се, Вулкан имаше досие. Преди година го бяха арестували хора от ЕП, защото продаваше на черно. Когато отказа да работи като агент на финансовия отдел на полицията, го пребиха есесовци. Госпожа Вулкан трябваше да подкупи надзирателя Бек от полицейското управление на гетото, за да пусне съпруга й.

През юни го прибраха, защото бе определен за лагера в Белзец, но полицай от ЕП, с когото се познаваха, успя да го изведе от двора на „Оптима“. Дори и в ЕП имаше истински евреи, въпреки че имаха малки шансове да видят Йерусалим.

Човекът от ЕП, който го посети този път, не бе ционист. Каза му, че СС спешно дали три часа на Симхе Шпира, за да ги открие. По този начин Херцог, Фрийднер, Грюнер и Вулкан, въпросните бижутери, се събраха извън гетото, към стария Технически институт, където сега се помещаваше склад на главната икономическа и административна канцелария на СС.

Когато влязоха в института, Вулкан видя при какви строги мерки за сигурност се работи. На всяка врата имаше охрана. В главната зала един офицер им каза, че ако четиримата заговорят с някого за работата си тук, моментално ще изчезнат в някой трудов лагер. Каза им още, че всеки ден трябва да си носят инструментите за обработка на диаманти и за претегляне на злато.

После ги отведоха в мазетата. От горе до долу по стените имаше етажерки с куфари, купища с чанти, всички със старателно, но напразно изписани имена на предишните собственици. Под високите прозорци бяха подредени дървени сандъчета. Когато четиримата бижутери клекнаха на малкото свободно пространство на пода, двама есесовци смъкнаха голям куфар, завлякоха го и го изсипаха пред Херцог. После довлякоха друг пред Грюнер. Купчини злато се появиха и пред Фрийднер и пред Вулкан. Златото беше старо — обици, брошки, гривни, часовници, лорнети, цигарета. Бижутерите трябваше да го оценят и да го отделят от позлатените предмети. Оценка очакваха диамантите и перлите. Купчините бяха според каратите и стойността си.

Отначало взимаха тези семейни реликви внимателно, но постепенно заработиха бързо, като истински професионалисти. Щом златото и скъпоценностите попадаха в отредените им купчини, есесовците ги прехвърляха в съответните сандъчета. Всеки път, щом напълнеха щайга, слагаха надпис с черно мастило: „СС — Райхсфюрер — Берлин“. Имаше много детски пръстенчета и човек трябваше да запази хладнокръвно спокойствие и да не мисли откъде са дошли. Само веднъж се разтрепериха бижутерите, когато пред тях изсипаха куфар със златни коронки от зъби, все още опръскани с кръв. На купчина до коленете на Вулкан зееха устата на хиляди убити и сякаш всяка го призоваваше да се присъедини към тях, като стане и захвърли инструментите си, защото знае за кървавия произход на всички тези богатства. След шока Херцог, Грюнер, Вулкан и Фрийднер започнаха отново работа, защото съзнаваха колко скъпо злато се крие в собствените им уста и се страхуваха да не би СС да се заинтересува и от него.

Цели шест седмици им трябваха, за да прегледат съкровищата в Техническия институт. След като приключиха, ги откараха в запустял гараж, който се използваше като склад за сребро. Ямите за отработени масла преливаха от масивно сребро — пръстени, огърлици, подноси, колиета, диадеми, плочки, свещници. Отново отделиха посребрените от масивните сребърни предмети и внимателно ги преместиха. Офицерът от СС се оплакваше, че е трудно да се опаковат някои от предметите и Мордокай Вулкан плахо предложи да бъдат претопени. Въпреки че не бе вярващ, на Вулкан му се струваше, че така ще е по-добре, че успехът на германците ще е по-малък, ако получат сребро, от което е изличена еврейската форма. Но незнайно защо офицерът не се съгласи. Може би предметите щяха да бъдат изложени в някой музей, нейде във Велика Германия с дидактическа цел. Или пък просто СС харесваше изкусната изработка на еврейските майстори на сребро.

Когато тази работа свърши, Вулкан отново започна да търси с какво да се захване. Трябваше често да излиза от гетото, за да носи храна на семейството си и особено за болната си от бронхит дъщеря. За известно време работеше в метална фабрика в Казимеж, където се запозна с един „приличен“ есесовец, обершарфюрер Гола. Той му намери работа като работник по поддръжката в казармите на СА близо до Вавел. Когато влезе в столовата с отвертките и гаечните си ключове, видя надпис на немски: „Fur Juden und Hunde Eintritt Verbotten“. Забранено за евреи и кучета. Този надпис, както и хилядите коронки, които бе претеглил в Техническия институт, го убедиха, че не може да се надява на спасение от случайната услуга на обершарфюрера. Гола пиеше в столовата, без да забелязва надписа, както не би забелязал и отсъствието на семейство Вулкан, когато някой ден ги откараха в Белзец или на друго подобно място. Вулкан също както госпожа Дреснер и близо петнадесет хиляди други обитатели на гетото разбираше, че се нуждаят от по-особена и значима помощ. Нито за миг обаче не повярваха, че някой ще им окаже такава помощ.