Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

На двадесет и осми април 1944 година Оскар, гледайки се внимателно в огледалото, забеляза, ме е надебелял за тридесет и шестия си рожден ден. Но днес поне никой не го наклевети, че е прегръщал момичетата. Ако имаше предател сред германските техници, той сигурно вече се бе отчаял след освобождаването на Оскар от управлението на СС на „Поморска“ и от „Монтелупих“ — две места, за които се предполагаше, че са устойчиви на ходатайства.

За празника Емили му изпрати обичайните поздравления от Чехословакия, а Ингрид и Клоновска му дадоха подаръци. Домашните му навици почти не се бяха променили за четирите години и половина, прекарани в Краков. Ингрид все още му бе любовница, Клоновска — приятелка, а Емили — съпруга, отсъстваща по обясними причини. Каквито и грижи и разочарования да е имала някоя от тях, останали са неописани, но ставаше очевидно при неговите тридесет и седем години, че отношенията му с Ингрид се поохлаждат, че Клоновска — винаги лоялна приятелка — се задоволява с инцидентните бурни нощи, а Емили все още смята брака им за неразтрогнат. Засега обаче те му дадоха подаръците и си мълчаха.

Други обаче участваха в празника. Амон разреши Хенри Рознер да отиде с цигулката си до улица „Липова“ под конвоя на най-добрия баритон от украинските полицаи. По това време Амон бе много доволен от общуването си с Шиндлер. В замяна на непрестанната му подкрепа за лагера в „Емалия“ Амон един ден получи като подарък мерцедес — обаче не онази бричка, която Оскар купи от Джон за ден, а най-елитния автомобил в гаража на фабриката.

Концертът се проведе в кабинета на Шиндлер. Не присъства никой друг освен него. Като че ли буйният милионер се бе уморил от компаниите.

Когато украинецът отиде до тоалетната, Оскар разкри пред Хенри причините за депресията си. Тревожеше се от военните сводки. Рожденият му ден се случи в една празнина. Руската армия бе спряла в блатата Припят в Белорусия, точно преди Лвов. Страховете на Оскар малко учудиха Хенри. Чудеше се дали хер Шиндлер не разбира, че ако руснаците не бъдат спрени, това ще означава край на бизнеса му в Полша.

— Често моля Амон да те пусне тук за постоянно — рече Оскар. — Тебе, жена ти и детето. Не иска и да чуе за това. Много те цени. Но понякога…

Хенри бе страшно благодарен. Обаче усещаше, че трябва да му каже, че неговото семейство е толкова „на сигурно“ място в „Плашув“, колкото и всяко друго семейство. Например снаха му, която Гьот бе видял да пуши на работното й място и бе наредил да я застрелят. Но един от охраната бе посмял да каже, че това е госпожа Рознер, съпругата на акордеониста Рознер. „А, така ли — рече Амон и се смили над нея. — Е, добре, жено, само запомни, че не понасям пушенето на работното място!“

Хенри сподели с Оскар същата вечер, че поради отношението на Амон — братята Рознер бяха защитени от посегателства чрез музикалния си талант — бяха решили с Манчи да доведат в лагера и осемгодишния си син Олек. Той се укриваше при приятели в Краков, но с всеки изминат ден това ставаше все по-опасно. Веднъж влязъл в лагера, Олек можеше да се смеси с тълпата деца, някои от които дори не фигурираха в списъците на лагера, а присъствието им се подкрепяше от затворниците и се толерираше от някои от младшите офицери и полицаи. Но да се вмъкне Олек в лагера бе доста рисковано. Полдек Пфеферберг, който трябваше да отиде с камион до града, за да натовари кутии за инструменти, успя да вкара момчето нелегално. Украинците едва не го откриха при огледа при портата: той все още бе външно лице и живееше в противоречие с всички закони на генерал-губернатора за расовото разделение. Крачетата му се бяха показали внезапно от кашона, който се намираше в краката на Пфеферберг. „Господин Пфеферберг, господин Пфеферберг! — чу Полдек изпод краката си глас, тъкмо когато украинците претърсваха каросерията на камиона. — Виждат ми се краката.“

Сега Хенри се смееше на тази случка, макар и малко уморено, защото все още имаше да се преминава през какви ли не препятствия. Но Шиндлер реагира крайно развълнувано, може би с жест, съответстващ на леко алкохолната меланхолия, която го опияни вечерта на рождения муден. Той вдигна стола си пред портрета на фюрера. Изглеждаше, като че ли всеки момент ще го запрати по него. Но отново се обърна и смъкна стола внимателно, докато четирите крака не стигнаха на равно разстояние до пода. После така го тръшна на килима, че направо разклати стените.

Накрая рече:

— Започнали са да изгарят телата, нали?

Хенри направи гримаса, сякаш миризмата прониква в стаята.

— Започнаха — каза той.

 

 

Сега, след като „Плашув“ бе станал КЛ („концентрационен лагер“) според бумагите на бюрократите, неговите обитатели откриха, че е по-безопасно да се срещат с Амон. Важните риби от Ораниенбург не разрешаваха безразборните екзекуции. Бяха отминали дните, когато хората, които бавно белят картофи, загиваха на място. Сега можеха да загиват само с технологична точност. Трябваше да се проведе разпит и записът да се изпрати в три екземпляра в Ораниенбург. Присъдата трябваше да се потвърди не само от канцеларията на генерал Глюк, но също и от отдел „В“ („Икономически“) на генерал Пол. Защото, ако комендант екзекутираше стратегически важни работници, отдел „В“ щеше да бъде засипан с искания за компенсации. Заводите „Алах-Мюнхен“ например, които произвеждаха порцелан, ползвайки робски труд от Дахау, наскоро бяха поискали компенсации за тридесет и една хиляди и осемстотин райхсмарки, защото „в резултат на епидемията от тиф, пламнала през януари 1943 година, бяхме лишени от затворнически труд за периода 26.01.1943 до 03.03.1943 година. Според нас имаме право на компенсации по т. 2 от Фонда за компенсации на бизнес неустойки…“

Отдел „В“ беше още по-уязвим за компенсации, ако загубата на квалифицирана работна ръка се получеше в резултат на прекомерното усърдие на някой запален по стрелбите офицер от СС.

За да си спести писмената работа и усложненията по йерархическата стълбица, Амон контролираше ръката си през по-голямата част от времето. Хората, които му се мяркаха пред очите през пролетта и в началото на лятото на 1944, смътно усещаха, че не ги грози заплаха, макар да не знаеха нищо за отдел „В“ и за генералите Пол и Глюк. За тях това си беше чисто и просто „провидение“, също толкова невероятно, както и внезапните изблици на лудост у Амон.

Но както бе казал Оскар пред Хенри Рознер, и в „Плашув“ вече горяха тела. СС унищожаваше лагерите си на изток като подготовка за настъплението на русите. Предишната есен евакуираха „Треблинка“, „Собибор“ и „Белзец“. На военните, които доскоро ги бяха управлявали, заповядаха да вдигнат във въздуха газовите камери и крематориумите, за да не останат никакви следи от обитателите. След това ги изпратиха в Италия, за да се борят с партизаните. Огромният комплекс в Аушвиц се намираше на сигурно място в Горна Силезия и щеше да обслужва целия Изток. Дори се реши да се построят подземни крематориуми. Защото без доказателствата на крематориумите мъртвите не бяха опасни свидетели. Те бяха просто шепот на вятъра, обикновен прах по листата на трепетликите.

Положението в „Плашув“ не бе толкова просто, защото тук мъртвите бяха навсякъде. В патоса на пролетта на 1943 телата на мъртвите след погрома над гетото в Краков, бяха закопани безразборно в общи гробове из гората. Сега отдел „Д“ накара Амон да ги открие всичките.

Преценките за общия брой на телата варираха в доста големи граници. Публикациите в полския печат, които се базираха на работата на Комисията за разследване на нацистките престъпления и на някои други източници, твърдяха, че сто и петдесет хиляди затворници — някои от тях на път към други лагери — са преминали през „Плашув“ и неговите пет подразделения. Според поляците осемдесет хиляди от тях са умрели в лагера, предимно след масови екзекуции в Чуйова Гурка или при епидемии.

Тези числа направо замаяха оцелелите от „Плашув“, които си спомняха ужасяващото горене на телата. Те казваха, че изровените са били между осем и десет хиляди — едно страховито множество само по себе си, което не биха искали да преувеличават. Разликата в двете преценки се заличава още повече, като припомним, че екзекуциите на поляци, цигани и евреи продължаваха в Чуйова Гурка и на други места около „Плашув“ през по-голямата част от същата година и че самите есесовци започнаха да горят телата веднага след някоя екзекуция на австрийския редут. Освен това Амон не успя да изрови всички трупове от гората. След войната при ексхумации бяха открити труповете на още няколко хиляди души. И днес в предградията на Краков, около Плашув, при строителни изкопи се откриват човешки кости.

При едно посещение на „Плашув“ точно преди рождения си ден Оскар видя редиците жертвени клади точно над цеховете. Когато дойде седмица по-късно, работата се бе засилила още повече. Телата се изравяха от затворници-мъже, които работеха с кърпи на устата и запушени носове. В одеяла, на носилки и колички мъртвите биваха откарвани до кладите и ги слагаха върху подложка от пънове. Така се оформяше пирамидата ред по ред, докато стигнеше на височина човешки ръст, заливаше се с нафта и се запалваше. Пфеферберг се ужасяваше от илюзорния живот, който огънят придаваше на труповете: телата се сгърчваха, като че ли се изправяха, събаряха горящите пънове, ръцете им сякаш се протягаха, а устата зейваха за последна дума. Един млад есесовец от пункта за обезпаразитяване тичаше сред кладите, размахваше пистолет и крещеше заповедите като луд. Прахът на мъртвите се наслояваше в косите и върху прострените дрехи в градините на вилите на младшите офицери. Оскар се развесели, като видя как персоналът реагира на пушека: сякаш саждите във въздуха бяха неизбежен промишлен отпадък. Сред тези облаци прах от кладите Амон излизаше на езда с Майола. И двамата седяха спокойно на седлата си. Лео Джон водеше дванадесетгодишния си син да лови попови лъжички в блатата край гората. Пламъците и вонята не нарушиха ритъма на живота им.

Оскар се бе облегнал на седалката на БМВ-то, прозорците бяха вдигнати догоре и здраво затискаше устата и носа си с кърпичка. Мислеше си, че сега горят и семейство Шпира с останалите. Той остана направо изумен, когато миналата Коледа екзекутираха всички полицаи от ЕП в гетото заедно със семействата им веднага щом Симхе Шпира привърши операцията по претърсването и разрушаването на гетото. Доведоха ги вкупом с жените и децата на редута в един следобед и ги застреляха със залеза на студеното слънце. Застреляха най-верните (Шпира и Целингер), както и най-нелоялните. Шпира, срамежливата госпожа Шпира и двете ненадарени деца, на които Пфеферберг бе преподавал: всички стояха голи насред кръг от насочени автомати, трепереха и се притискаха един в друг. Наполеоновската униформа на Шпира сега беше просто купчина парцали за рециклиране, приготвена до подстъпите на редута. А Шпира все още ги уверяваше, че няма да им се случи нищо лошо.

Тази екзекуция шокира Оскар, защото показа, че няма послушание или реверанс, който един евреин може да направи, за да осигури оцеляването си. Сега изгаряха телата на семейство Шпира също така анонимно и неблагодарно, както ги бяха екзекутирали.

Дори и семейство Гутер! Това се случи след една вечеря у Амон миналата година. Оскар си бе тръгнал тогава рано, но по-късно чу какво е станало. Джон и Нойшел започнали да се заяждат с Бош. Казали му, че според тях е страхливец. Хвалел се, че е ветеран от окопите, но те не го били виждали да изпълнява дори и една екзекуция. Часове наред го подигравали и това било шегата на вечерта. Накрая Бош заповядал да доведат Давид Гутер и сина му, а също и госпожа Гутер и дъщерята от женския сектор. Отново ставало дума за верни слуги на режима. Давид Гутер бе последният председател на Еврейския съвет и им бе сътрудничил във всичко, никога не бе ходил на улица „Поморска“. Никога не повдигна въпрос за размаха на акциите, нито пък за ешелоните, изпращани към Белзец. Подписваше, каквото му дадяха, и считаше всяко искане на германците за основателно. Освен това Бош използваше Гутер като агент вътре и извън „Плашув“, Изпращаше го с камиони, натоварени с нови тапицирани мебели, и с джобове, пълни със скъпоценности, за да продава на черно в Краков. Гутер изпълняваше всичко отчасти, защото бе мошеник, отчасти, защото така се надяваше да помогне на жена си и децата си.

В два часа в онази ледена нощ един евреин, полицай на име Цаудер, приятел на Пфеферберг и Щерн, който по-късно бе застрелян от Пиларжик по време на офицерски запой, стоял на пост пред женския сектор и чул всичко. Бош заповядал семейство Гутер да се подредят в една дупка близо до женския лагер. Децата се молели, но Давид и госпожа Гутер се държали спокойно, знаейки, че няма смисъл от жалби. Сега, както Оскар виждаше, всички доказателства се унищожаваха — семействата Гутер и Шпира, бунтовниците, свещениците, децата, хубавите момичета с германски документи — целият този абсурден хълм трябваше да бъде заличен, в случай че пристигнат руснаците и започнат да шумят.

В писмо до Амон от Ораниенбург се посочваше, че в бъдеще трябва да се вземат мерки за унищожаването на труповете. За тази цел щяха да изпратят инженери от Хамбург, които да огледат района за строителство на крематориуми. Временно труповете трябваше да се заровят на добре маркирани места до изгарянето им.

Когато при второто си посещение Оскар видя размаха на работата на Чуйова Гурка, първата му мисъл бе да остане в колата, да обърне и да се прибере вкъщи. Сякаш у него говореше здравомислещият германец. Вместо това той отиде при приятели в цеховете, после посети и канцеларията на Щерн. Мислеше си, че при всичката тази пепел, която се сипеше през прозорците, няма да е чудно, ако хората мислят за самоубийство. Но всъщност точно той изглеждаше потиснатия. Не попита, например, както обикновено: „Е, хер Щерн, щом Бог е сътворил човека по свой образ и подобие, коя раса прилича най-много на него? Полякът или чехът?“ Този ден нямаше подобни шегички. Вместо това той изръмжа:

— Какво мислите по въпроса?

Щерн каза, че затворниците са си затворници. Вършеха си работата и се надяваха да оцелеят.

— Аз ще ви измъкна — внезапно изсумтя Оскар. Сложи свития си юмрук на бюрото и добави:

— Ще ви измъкна всички от тук.

— Всички? — попита Щерн.

Такъв си беше евреинът. Подобно библейско спасение не пасваше на времената, в които живееха.

— Тебе, във всеки случай — отвърна Оскар. — Вас.