Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Доктор Седлачек обеща неудобно пътуване и то си бе точно такова. Оскар облече за пътуването хубаво палто, носеше куфар и чанта, пълна с най-различни полезни неща, от които страшно се нуждаеше преди края на това пътешествие. Макар че имаше необходимите документи и разрешителни, не искаше да ги използва. Прецениха, че е по-добре да не ги показва на границата. Така винаги можеше да отрече, че е бил в Унгария през декември.

Пътуваше в товарен вагон, пълен с пакети от партийния вестник „Фолкишер Беобахтер“, който щеше да се разпространява и в Унгария. Притиснат от една страна от тежкия готически шрифт на държавния вестник, а от друга — от натрапчивата миризма на печатарско мастило, Оскар бавно се носеше на юг в люлката на влака през заснежените планини на Словакия, през унгарската граница и надолу в долината на река Дунав.

За него имаше резервация в хотел „Панония“ близо до университета. Следобеда след пристигането му го посетиха дребният Саму Шпрингман и неговият приятел, доктор Режо Кастнер. Двамата мъже се качиха с асансьор до етажа на Шиндлер. Вече бяха чували някои неща от бежанци, но те обикновено представяха нещата твърде фрагментарно. Фактът, че бяха успели да се спасят от гибел, означаваше, че знаят малко за географското разпространение на кафявата чума, за нейната функционална система и границите, до които е достигнала. Кастнер и Шпрингман очакваха много, тъй като — ако се вярваше на думите на Седлачек — германецът горе може би щеше да им покаже цялата мозайка, първия цялостен разказ за безумието в Полша.

Нямаше кой знае какво представяне и запознаване, защото Шпрингман и Кастнер бяха дошли да чуят нещо, а се виждаше, че Шиндлер няма търпение да започне да говори. В този град, където кафето бе истински ритуал, нямаше нужда да сковават обстановката с поръчки по телефона на кафе и кейк. Шпрингман и Кастнер седнаха след ръкостискане с грамадния германец. Но Шиндлер продължи да ходи напред-назад. Изглежда, че далеч от Краков фактите, съпровождащи акциите, и неговата осведоменост го тормозеха още повече, отколкото когато разговаряше със Седлачек. Кръстосваше стаята така, че долу сигурно се клатеше полилеят, когато демонстрираше как един есесовец водеше взвод за екзекуция на улица „Кракуза“. Точно онзи есесовец, който бе смазал главата на жертвата си пред очите на момиченцето в червено, завършващо обречената колона.

Започна разказа си с лични наблюдения от ужасната мизерия в някои квартали на Краков, с онова, което бе видял на улиците или пък бе чул от евреи и от германци. Каза им, че носи писма за тях от жители на гетото — от лекаря Хаим Хилфщайн, от д-р Леон Салпетер, от Ицхак Щерн. В писмото си д-р Хилфщайн описвал глада.

— Отслабне ли тялото — каза във връзка с това Оскар, — отслабва и мозъкът.

Гетата направо се прочиствали, това важеше и за Варшава, и за Лодз, и за Краков: жителите на Варшавското гето бяха намалели с четири пети, на Лодз — с две трети, на Краков — с петдесет процента. А къде са интернираните хора? Някои от тях са в трудови лагери. За ужас на двамата унгарци обаче този ден трябваше да проумеят, че три пети от арестуваните са заминали за лагери, в които се изпробват нови научни технологии. Такива лагери не бяха малко. Имаха си и официално наименование — „Vernichtungslager“, т.е. лагери за унищожение.

През последните няколко седмици, продължаваше разказът, около две хиляди краковски евреи са изпратени не в газовите камери на Белзец, а в трудови лагери близо до града. Единият се намираше във Величка, другият в Прокоцим. И двата бяха спирки по линията към руския фронт. Всеки ден затворниците от Величка и Прокоцим отиват пеш до една местност близо до селището Плашув, където се строи огромен трудов лагер. Животът в тези трудови лагери не е никак лесен. „Величка“ и „Прокоцим“ например се командват от есесовец на име Хорст Пиларжик, станал известен след Акцията през юни, когато помогнал за прогонването на близо седем хиляди души от гетото. От тях се върнал жив само един аптекар. Лагерът в Плашув ще се командва от човек с подобна слава. Положителното в тези лагери бе, че при тях липсваше онази апаратура, необходима за систематично изтребление. В тях имаше друг замисъл. Те доставяха икономически облаги. Затворниците от „Величка“ и „Прокоцим“ излизаха всеки ден по различни обекти, както когато живееха в гетото. „Величка“, „Прокоцим“ и новостроящият се лагер в Плашув се командваха от шефовете на полицията в Краков Юлиан Шернер и Ролф Чурда. А лагерите за унищожение бяха под контрола на Главната административна и икономическа канцелария на СС в Ораниенбург, близо до Берлин. И в тези лагери използваха труда на затворниците, но само частично. Най-важният продукт за тях бе смъртта и нейните производни — рециклиране на дрехи, малкото останали бижута и очила, играчките на децата, а още кожата и косите на мъртвите.

Докато обясняваше разликата между трудовите лагери и лагерите за унищожение, Шиндлер внезапно тръгна към вратата, рязко я отвори и огледа целия коридор. Извини се на двамата си събеседници с това, че е запознат със славата на този град с многото подслушвани. Дребният господин Шпрингман се изправи и приближи Шиндлер.

— В „Панония“ не е толкова лошо — тихо рече той. — Гнездото на Гестапо е във „Виктория“.

Шиндлер огледа още веднъж коридора, затвори вратата и отново закрачи напред-назад. После спря при прозореца и продължи тъжния разказ. Трудовите лагери ще се ръководят от хора, назначени заради жестокостта и ефективността си при прочистване на гетата. Ще има от време на време убийства и побоища, ще има спекула с хранителни продукти и следователно ще намаляват дажбите на затворниците. Но сякаш това бе за предпочитане пред сигурната смърт в лагерите за унищожение. Хората от трудовите лагери можеха да се доберат до някои малки придобивки, а отделни затворници дори можеха тайно да бъдат измъкнати към Унгария.

Двамата мъже от комитета за спасение попитаха Оскар дали есесовците са подкупни като останалите полицаи от системата.

— От личния си опит знам — изръмжа Оскар, — че няма неподкупни сред тях.

Когато Оскар свърши разказа си, настъпи мълчание. Кастнер и Шпрингман не бяха хора, които лесно се впечатляват. Целия си съзнателен живот двамата бяха прекарали под постоянната заплаха на тайната полиция. Настоящите им дела бяха подозрителни за унгарската полиция и само връзките и подкупите, давани от Саму, ги спасяваха от арест. Но пък с това си спечелваха ненавистта на останалите достопочтени евреи. Например Самуел Щерн, председател на Еврейския съвет и член на унгарския парламент, ще отхвърли този следобед доклада на Оскар Шиндлер под претекст, че е зловеща фантазия, обида за германската култура, намек за непочтеността в намеренията на унгарското правителство. Така че всъщност Шпрингман и Кастнер не бяха толкова объркани от разказа на Оскар, колкото умовете им вече работеха в различни посоки. Сега възможностите им изглеждаха нищожни в сравнение със силата, с която се сблъскваха. Това не бе обикновен, предсказуем великан, а истинско стоглаво чудовище. Може би пред тях се оформяше и голямата идея, че освен конкретните пазарлъци — хранителни продукти за този лагер, помощ за този интелектуалец, подкуп за усмиряване на професионалния ентусиазъм на този есесовец — трябваше да се създаде и по-мащабна схема за спасение на останалите. И това щеше да струва много…

Шиндлер се отпусна върху един стол. Саму Шпрингман погледна към укротения най-после индустриалец. Бе им направил огромно впечатление, сподели Саму. Щяха да изпратят доклад за всичко чуто до Истанбул. Така щяха да посъбудят организацията на палестинските ционисти и комитета за спасение. Тази информация трябваше да получат и правителствата на Чърчил и Рузвелт. Шпрингман каза, че Оскар има право да се тревожи за недоверието на хората и да смята разказа си за невероятен.

— Така че — рече Саму Шпрингман — мога горещо да ви препоръчам да отидете в Истанбул и сам да говорите с хората там.

След малко двоумение дали да си гледа бизнеса с емайлирани съдове, или да поеме риска от прекосяване на толкова много граници, Шиндлер се съгласи с предложението. Уговориха пътуването да стане към края на годината.

— Дотогава ще се срещате често с д-р Седлачек в Краков — каза Шпрингман.

Тримата се изправиха и Оскар видя очевидната промяна в събеседниците си. Те му поблагодариха и си тръгнаха. По стълбите отново изглеждаха като двама угрижени будапещенски бизнесмени, които са чули обезпокояващи новини за лошото управление в дъщерните си фирми.

Същата вечер д-р Седлачек взе Оскар от хотела му и го заведе на вечеря в ресторанта на хотел „Гелерт“. От масата им се виждаше Дунав, светлините на лодките и блестящата на другия бряг част от града. Мястото изглеждаше като цветущ довоенен град и Оскар се почувства отново като обикновен турист. След напрежението следобеда той пиеше гъстото местно червено вино „Биволска кръв“ с бавната глътка на познавач. В резултат на масата останаха няколко празни бутилки.

Към средата на вечерята към тях се присъедини един австрийски журналист на име д-р Шмид, който доведе любовницата си, прекрасна русокоса унгарка. Шиндлер се възхити от бижутата й и каза, че сам той е любител на скъпоценностите. Но внезапно, докато пиеха прасковена ракия, стана по-мрачен. Слушаше смръщен как Шмид говори за цените на недвижимите имоти, за коли и за конни надбягвания. Момичето слушаше с внимание Шмид, защото явно носеше около шията и китките си плодовете от неговите бизнес успехи. Но Оскар не можеше да прикрие неодобрението си. Д-р Седлачек тайничко се забавляваше. Може би Оскар виждаше частичен образ на собственото си ново богатство, на склонността си да печели от несъщественото.

Когато вечерята приключи, Шмид и приятелката му тръгнаха към някакъв бар, а Седлачек направи всичко възможно, за да не попаднат с Шиндлер при тях. Продължиха да пият неразумно големи количества ракия и гледаха програмата на заведението.

— Този Шмид — каза по едно време Шиндлер, сякаш за да сложи точка на въпроса и да може да се отпусне през остатъка от нощта, — често ли се виждате с него?

— Да.

— Не мисля, че е редно да се срещате с такива хора — каза Оскар. — Той е крадец.

Доктор Седлачек леко извърна глава, за да скрие усмивката си.

— Откъде сте сигурен, че той предава парите, които му давате? — попита Оскар.

— Даваме му процент от сумата — отговори д-р Седлачек.

Оскар помисли почти минута, преди да измърмори:

— Аз не искам проклетия процент. Дори не искам да ми предлагате такъв.

— Чудесно — каза Седлачек.

— Да погледаме момичетата — добави Оскар.