Даниел Стийл
Развод (8)

Глава 7

Когато Парис отиде на другия ден да види Уим, той вече се бе запознал с момчетата и имаше да свърши куп неща — да се запише на лекции, да се срещне с преподавателите си, да открива нови светове. Тя осъзна, че ако остане още няколко минути, само ще му пречи. Време беше да си върви. Беше свършила работата си и от нея повече нямаше нужда.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита с надежда, но синът й я погледна с извинение и поклати глава.

— Не мога, мамо. Съжалявам. Тази вечер има събрание на спортния клуб.

Парис знаеше, че Уим иска да се запише в отбора по плуване. През всички години в гимназията беше тренирал усилено този спорт.

— Добре, скъпи. Тогава ще отида в Ел Ей да видя Мег. Ти ще се оправиш, нали? — Много й се искаше той да обвие с ръце врата й и да я помоли да не си тръгва. Но вече беше голямо момче, разперило криле да полети. Така че тя го прегърна и притисна към себе си, а Уим й се усмихна с незабравимата си усмивка.

— Обичам те, мамо — прошепна бързо той, тъй като новите му приятели го чакаха в коридора. — Пази се. И благодаря за всичко.

Всъщност искаше специално да й благодари, че бе позволила да прекара предишния ден с баща си, но не знаеше как. През цялата вечер Питър бе говорил за майка му с голямо уважение и това накара Уим да го попита защо бе постъпил така, след като има толкова високо мнение за нея. Не можеше да разбере мотивите на баща си. Просто искаше двамата да бъдат щастливи, каквото и да се случи. Особено майка му. Понякога тя изглеждаше толкова крехка и безпомощна.

— Ще ти се обадя — обеща Уим.

— Обичам те… Забавлявай се, но умната! Приятно прекарване! Желая ти успех, скъпи — прошепна на свой ред Парис, когато излязоха от стаята.

Той изтича по стълбите, като й махна с ръка, и когато се изгуби от погледа й, тя бавно слезе долу, като си пожела за секунда отново да е млада и да започне всичко отначало. И какво по-точно щеше да промени? — запита се за миг. Дори още тогава да знаеше, че Питър ще я напусне, пак щеше да се омъжи за него. И пак щеше да роди Мег и Уим. Като се изключи последната разрушителна катастрофа отпреди три месеца, тя не съжаляваше за брака и живота си с Питър.

Върна се в Сан Франциско с микробуса и отиде в хотела да прибере багажа си. Денят беше прекрасен — слънчев, ярък и топъл. Мислеше да потърси къща или апартамент под наем, в случай че реши да се премести тук, но не беше в настроение. След като остави едното си пиленце в Бъркли, нямаше търпение да види другото в Лос Анджелис. Така че си резервира билет за полета в три часа, взе кола до летището, помоли в хотела да върнат микробуса, защото те го бяха наели за нея. И в един и половина бе на път за аерогарата. Трябваше да пристигне в Ел Ей след четири и бе обещала да вземе Мег от работа. Имаше намерение да преспи при нея, което щеше да бъде много по-приятно, отколкото да отиде на хотел.

По време на полета мислеше за Питър. За начина, по който изглеждаше, за нещата, които й бе казал. Беше успяла да ги приеме, без да се унижи или да обърка Уим. Според нея беше се справила добре. Имаше да говори много с Ан Смит. Накрая все пак успя да затвори очи и да подремне, докато кацнаха в Ел Ей.

В момента, в който пристигна, имаше чувството, че е попаднала в някаква непозната чужда вселена. В сравнение с мегаполиса Лос Анджелис Сан Франциско приличаше на малко провинциално градче, а Бъркли беше бохемско, интелектуално село. Атмосферата на Лос Анджелис още от летището напомняше на Ню Йорк, с тази разлика, че хората носеха по-леки дрехи, а времето беше слънчево и топло. Дори въздухът тук носеше усещането за забавление. А когато стигна до студиото, където работеше Мегън, Парис разбра защо дъщеря й толкова обичаше работата си. Тя беше страхотно динамична. Имаше хиляди неща, които трябваше да се свършат едновременно. Актьори и актриси с прекрасни прически и перфектен грим припкаха напред-назад и налагаха безумни изисквания. Навсякъде се суетяха техници, които се занимаваха със звука, с осветлението, с декорите или носеха намотки от проводници като гердани около врата си. Операторите се надвикваха, уточнявайки сцените, които трябва да бъдат заснети. А режисьорът важно-важно даваше нареждания на всички. Парис стоеше прехласната в единия ъгъл на студиото и главата й се замая. Беше очарована.

Мег успя да се освободи и двете си тръгнаха заедно.

— Ау! Всеки ден ли е такава лудница? — попита я Парис, силно впечатлена от водовъртежа, който кипеше около тях.

Дъщеря й се усмихна. Беше спокойна и уверена.

— Не — отвърна тя. — Обикновено е по-страшно. Половината актьори днес не са тук.

— Впечатлена съм.

Мегън никога не бе изглеждала по-щастлива. Тя беше много красива и приличаше силно на майка си. Двете имаха еднакви черти, еднакви дълги руси коси и понеже напоследък Парис бе по-тънка дори от дъщеря си, изглеждаше по-млада от годините си.

— Пък аз си помислих, че сте сестри — подхвърли един асистент, когато минаха покрай него и чу Мегън да я нарича мамо.

Парис се усмихна. Стана й много приятно. Мег живееше в един забавен и забележителен свят.

А когато видя апартамента на дъщеря си, остана приятно изненадана. Той представляваше малко жилище в Малибу с една спалня и изглед към океана. Едно наистина прекрасно местенце. Беше се пренесла наскоро тук от Венис бийч, понеже й бяха увеличили заплатата и заедно с малката помощ, която получаваше всеки месец от родителите си, можеше да си позволи по-добро жилище. Парис и Питър не искаха дъщеря им да живее в опасни предградия с лоша слава, но тук бе спокойно. Парис си помисли, че сигурно би била щастлива да живее край брега на океана, и това я накара отново да се замисли дали да не се премести в Калифорния, за да е близо до децата си.

— Е, потърси ли си къща в Сан Франциско? — попита я Мегън, докато наливаше чай с лед от голямата кана, която държеше в хладилника, точно както правеше майка й.

Това напомни на Парис за дома, който бе останал празен и пуст в студа на Кънектикът.

Двете седнаха на малката веранда да се наслаждават на последните лъчи на слънцето.

— Всъщност нямах време — обясни тя, но причината бе повече в липсата на настроение, отколкото на време. Беше тъжна, защото се раздели с Уим, да не говорим за срещата й с Питър, и искаше само да си тръгне колкото може по-скоро, да замине и да види Мег, което щеше да оправи настроението й. Когато пристигна тук, се чувстваше самотна, но сега вече бе доста по-добре.

— А как мина срещата с татко? — попита я Мег, като отвърза конската опашка, на която бе вързана косата й през деня, и я пусна свободно върху раменете си. Беше по-дълга от косата на майка й и я правеше да прилича на малкото момиченце, което Парис помнеше.

Мегън беше много красива, дори по-красива от актрисите в студиото, но нямаше интерес към актьорската работа. Носеше джинси, леки сандали и блуза с презрамка около врата — униформата й за работа в жегата на студиото.

— Държа ли се прилично? — Беше сигурна, че срещата е била истинско мъчение за майка й, въпреки че брат й я увери, че всичко било минало чудесно. Но той бе само на осемнадесет години и понякога пропускаше нюансите.

— Всичко беше както трябва — рече Парис, като отпи от чая. Изглеждаше уморена. — Той се държа учтиво. Беше добре за Уим.

— А за теб?

Майка й въздъхна. С Мег можеше да бъде искрена. Всъщност винаги се отпускаше с нея. Освен майка и дъщеря, те бяха и приятелки. Почти не бяха се сблъсквали с конфликтите, които неизбежно възникват в пубертета. Мег беше разумно и сериозно момиче, винаги бе готова да сподели проблемите си и да говори с майка си, за разлика от повечето си връстници. Приятелките на Парис казваха, че просто не знае колко е щастлива с такава дъщеря, но тя всъщност си даваше сметка. Особено сега, откакто Питър я бе напуснал, Мег беше нейният главен източник на сила и опора, също както една майка за дъщеря си. Сякаш си бяха сменили ролите. А и Мегън вече не беше дете. Беше жена и Парис уважаваше мнението й и се вслушваше в него.

— За да бъда напълно откровена, ще ти призная, че ми беше тежко. Той изглеждаше както винаги. Видях го и си помислих, че все още сме женени. Всъщност все още е така формално. Прекалено е трудно и объркано всичко, дори ми е странно да приема, че той вече не е част от моя живот. На него също му беше тежко, предполагам. Но той искаше да стигнем дотук. И отново ми даде ясно да разбера, че няма връщане назад. Не знам какво става. Бих искала да проумея. Бих искала да разбера къде сбърках, къде се провалих, какво направих неправилно и не както трябва… Все трябва да съм сгрешила някъде, нали? Не може просто да се събудиш един ден и да си отидеш. Или пък е възможно, ти как мислиш? Не знам… Струва ми се, че никога няма да разбера. Нито ще мога да го превъзмогна — отговори тъжно Парис, докато слънцето позлатяваше косата й.

— Беше много великодушно от твоя страна да му позволиш да дойде в Бъркли с теб.

Мег наистина се възхищаваше от постъпката на майка си и особено от достойнството, с което посрещаше развода си. Парис чувстваше, че няма друг път, нито друг избор. Тя не мразеше Питър, все още не. И освен това знаеше, че по някакъв начин трябва да оцелее, каквото и да стане. За момента това изсмукваше всичката смелост, която имаше.

— Той трябваше да бъде там. Уим беше истински щастлив, че баща му е с него. — После разказа на Мег за Бъркли, за общежитието и съквартирантите на брат й. — Знаеш ли колко беше сладък, когато си тръгнах? Не исках да го оставям там. Сигурно, когато се върна в Гринуич, ще ми бъде още по-криво. Но през септември ще започна работа като доброволка.

— Все още мисля, че докторката ти е права и трябва да се преместиш.

— Може би — отвърна замислено Парис, но не звучеше съвсем убедена. — Сега ми разкажи за себе си. Как си? Какъв е новият ти приятел? Готин ли е?

Мег се засмя в отговор.

— Мирен.

— Мирен? — Парис не разбра и загледа дъщеря си въпросително.

— Да, знам, че не разбираш, но името му прилича. Пийс^[1] Джонс. Страхотно име за актьор, нали? Никой не може да го забрави. Той иска да играе във филми за бойни изкуства, но все още се снима във филми на ужасите. Изглежда страхотно. Много е красив. Майка му е евразийка, а баща му е чернокож. Най-невероятната смесица от екзотично изглеждащи хора. Прилича на мексиканец, но има големи дръпнати очи.

— Интересно звучи — каза Парис, опитвайки се да бъде модерна и широко скроена.

Но колкото и свободомислеща да бе, не бе подготвена за въпросния мирен Пийс Джоунс, когато той цъфна на вратата. Беше всичко онова, което Мег й каза, и много повече. Беше екзотично красив, с впечатляваща физика, която изпъкваше превъзходно през впитите като кожа по бедрата му тесни джинси и тениска без ръкави, от която горделиво се перчеха бицепсите му. Караше мотоциклет, който се чуваше от няколко мили, а на краката си носеше ботуши „Харли Дейвидсън“, които оставяха черни следи по светлобежовия килим, които Мег сякаш не забелязваше. Тя беше като омагьосана от него. А краткият половин час, през който остана, бе достатъчен Парис да се слиса напълно. Той говореше безгрижно и съвсем естествено за всички наркотици, които бил опитвал като тийнейджър на Хаваите. Парис дори не бе чувала и за половината от тях и очевидно не забелязваше нещастните опити на Мег да промени темата. Пийс заяви, че бил ги отказал, след като решил сериозно да се занимава с бойни изкуства. Имал черен пояс по карате и по четири, дори пет часа на ден тренирал. А когато Парис майчински го попита къде е учил, Пийс я изгледа с празен поглед и не отговори. После обясни, че редовно взема очистителни средства, за да поддържа организма си чист, и спазва макробиотична диета. Беше напълно здрав, което бе голямо облекчение след всичко, казано за алкохола и дрогата. Но единствената тема, която го интересуваше, очевидно бе неговото тяло. Другата, на която говореше особено въодушевено, беше Мегън. Виждаше се, че е луд по нея. Дори Парис долови, че физическото привличане между двамата е много силно. Когато Пийс страстно целуна дъщеря й за довиждане, преди да си отиде, сякаш някой изсмука въздуха от стаята.

Мег се върна, погледна майка си, чието мълчание бе по-красноречиво от думите, и избухна в луд смях.

— Спокойно, мамче, не се тревожи.

— Дай ми поне една причина да не го правя — отвърна майка й, напълно ошашавена. Двете бяха прекалено близки, за да имат тайни една от друга.

— Чакай, мамо! Преди всичко няма да се женя за него. Просто се забавляваме страхотно и ни е хубаво заедно.

— И за какво си говорите, ако не е тайна? Има ли и нещо друго, освен билковите му храни и физическите упражнения? — Мег почти щеше да се затъркаля по пода от смях при вида на майка си. Изражението на лицето й бе неописуемо. — Всъщност, трябва да призная, че това със сигурност е страхотна тема за разговор. За бога, Мег! Кой е той?

— Просто едно добро момче. Много е мил с мен. Говорим си за филмовата индустрия. Той е здрав, не употребява наркотици, нито алкохол, както много други типове, които срещнах, когато дойдох тук. Ти просто не знаеш с каква паплач е пълен този град, мамо! Има странни чешити и още повече отрепки.

— Не съм много сигурна, но можем да го окачествим като извънземен. Е, поне видях, че е учтив, и изглежда се отнася добре с теб. Мег, представяш ли си физиономията на баща си, когато го види?

— Хич не си и помисляй! Освен това ние не излизаме често и вероятно връзката ни няма да продължи дълго. Аз искам да се забавлявам, но той спазва строго режима и диетата си. Мрази клубовете, баровете и ресторантите. И си ляга в кревата в единадесет и половина.

— Е, това наистина не е много забавно — съгласи се Парис с дъщеря си. Срещата й с мирния Джоунс я беше объркала и тя се бе притеснила какви ги върши Мегън. Добре поне, че момчето не пиеше и не употребяваше наркотици. Това беше голяма добродетел, макар и недостатъчна в очите на Парис.

— Също така е много религиозен. Будист е — защитаваше го Мег.

— Заради майка си ли?

— Не, тя е еврейка. Променила вярата си, когато се омъжила за някакъв евреин, когото срещнала в Ню Йорк. А той е будист заради каратето.

— Зави ми се свят! Не съм готова за всичко това, Мег. Ако ще се сблъсквам с подобни типове тук, предпочитам да си остана в скучния Гринуич.

— Спокойно, Сан Франциско е по-консервативен. Освен това там е пълно с гейове — пошегува се Мег, но всъщност в това имаше голяма доза истина.

Вярно бе, че голяма част от населението на града, при това все знаменитости, бяха с обратни наклонности. Познатите й момичета постоянно се оплакваха, че непрекъснато срещали гейове, които изглеждали по-добре и от тях самите.

— Е, това вече ме успокои напълно. И ти искаш да се преместя да живея там? Поне е сигурно, че ще си намеря добър фризьор, ако реша да си отрежа косата.

Мег се закани с пръст на майка си.

— Засрами се, мамо. Моят фризьор не е обратен. Освен това гейовете управляват света, ако не знаеш. Мисля, че в Сан Франциско ще ти хареса — продължи вече сериозно тя. — Може да живееш в Марин Каунти, което е същото като Гринуич, но климатът е по-добър.

— Не знам, миличка. Имам приятели в Кънектикът. Живяла съм там цял живот.

Изглеждаше й много страшно да изтръгне корените си и да се премести на три хиляди мили далеч, само защото Питър я бе изоставил, въпреки че мисълта да бъде по-близо до децата си я изкушаваше. Но Калифорния й изглеждаше като една напълно различна държава, друга цивилизация и култура, и макар да не беше стара, Парис се чувстваше старомодна и смяташе, че няма да се приспособи. За Мег може би тук беше идеалното място, но не изглеждаше особено подходящо за майка й.

— И колко често виждаш тези свои приятели сега? — попита я предизвикателно дъщеря й.

— Не много — призна неохотно Парис. — Добре де, никак. За момента. Когато нещата се подредят, когато свикна с новото положение, отново ще започна да излизам. Просто все още не съм готова.

— А има ли сред приятелите ти самотни? — продължи кръстосания разпит Мегън.

Парис се замисли за момент.

— Мисля, че не. Онези, които останаха сами, дали защото овдовяха, или се разведоха, се преместиха в града. Това е едно общество от брачни двойки, поне хората, които ние познаваме.

— Точно така. И как очакваш да започнеш живота си отначало, ако останеш между женени двойки, които познаваш откакто се помниш? С кого смяташ да се срещаш, мамо?

Беше сериозен въпрос и Парис не искаше да го чува, още по-малко да отговаря.

— С никого. Не забравяй, че все още съм омъжена.

— Още три месеца. А след това? Не можеш да останеш вечно сама! — Мег беше категорична, но Парис избягваше погледа й.

— Напротив, мога — отвърна упорито тя. — Ако мъжът, който ме очаква, е копие на Пийс Джоунс, но от по-старото поколение, благодаря, предпочитам да си остана самотна завинаги и забрави за това. Не съм ходила на среща откакто бях на двадесет години и нямам намерение тепърва да започвам. Това окончателно ще ме довърши.

— Не може да се откажеш напълно от живота на четиридесет и шест, мамо! Та това лудост!

Но точно такава лудост бе да останеш сам след двадесет и четири години брак. Всичко беше лудост. И ако излизането на срещи с някой като Джоунс, но с двадесет години по-стар, беше израз на разум, то Парис би предпочела да бъде изгорена на клада на паркинга пред супермаркета като някоя съвременна вещица. Каза това на дъщеря си.

— Престани да го използваш като извинение. Той е необикновен, той е изключение и ти го знаеш. Но има много възрастни мъже, напълно прилични и уважавани, които или са загубили жените си, или са се развели и ще се радват, ако си намерят нова връзка. Те са толкова самотни, колкото и ти.

Парис обаче, освен че бе самотна, беше и с разбито сърце. Не бе прежалила Питър и не очакваше да го направи до края на живота си.

— Поне помисли за това в бъдеще. Да се преместиш в Калифорния. Ще ми бъде приятно — продължаваше да я убеждава Мег.

— На мен също, миличка. — Парис беше трогната от вниманието и загрижеността на дъщеря си. — Но мога и да летя дотук по-често. Ще бъда щастлива, ако ви виждам.

Мег смяташе да се прибере у дома за Деня на благодарността, така че едва ли щяха да се видят по-рано. Дотогава на майка й сигурно щеше да й бъде доста тежко.

— Може да идвам веднъж в месеца. — Така или иначе нямаше какво да прави, но пък Мег беше заета през уикендите. Тя имаше свой живот. И Парис трябваше да организира своя, макар че все още не знаеше как.

Тази нощ те си сготвиха ядене в малката уютна кухничка на апартамента. И спаха заедно в едно легло. На следващия ден Парис се разходи надлъж и шир по Родео Драйв в Бевърли Хилс. Цял ден зяпа безгрижно по витрините на магазините и накрая се върна да изчака Мегън вкъщи. Седна на верандата и подложи лицето си на последните лъчи на слънцето, като мислеше за онова, което й каза дъщеря й. Чудеше се какво ще прави с остатъка от живота си. Не можеше дори да си представи как ще го организира и не бе сигурна, че й пука за това. Всъщност изобщо не искаше да си търси друг мъж, нито да излиза по срещи. Щом не можеше да има Питър, по-добре да бъде сама и да прекарва времето си с децата и приятелите. Като си помисли човек, дори само рисковете за здравето, ако се срещаш и спиш с някой в днешни дни, бяха ужасяващи. Така че за нея беше по-просто и по-лесно да остане сама.

Мег имаше проблеми с продукцията и не се прибра вкъщи до десет. Парис сготви вечеря и беше много доволна, че ще спи отново с дъщеря си. Само фактът, че до теб лежи и диша друго човешко същество и можеш да почувстваш топлината му, беше толкова успокоителен. Тя спа по-добре, отколкото през която и да е нощ от последните три месеца. На следващия ден закусиха заедно на верандата. Мег трябваше да се върне на снимачната площадка в девет, а около обяд Парис щеше да отлети за Ню Йорк.

— Ще ми липсваш, мамо — рече тъжно Мег.

Беше се наслаждавала на двете нощи, които прекараха заедно. А и Пийс каза, че смята майка й за страхотна, дори я окачестви като „маце и половина“. Мег предаде необикновения му комплимент на Парис, която завъртя очи и се разсмя. Момчето беше безобидно, макар и странно. И тя се надяваше да е само временна спирка по пътя на Мег, а не нещо по-сериозно.

— Искам да дойдеш пак скоро, дори и да не ходиш да видиш Уим. — И двете знаеха, че на него му трябва време, за да утвърди независимостта си.

Когато Мег тръгна за работа, Парис почувства, че я залива вълна от тъга, която заплашваше да я погълне. Макар дъщеря й да бе обичливо и мило дете, вече беше голяма жена, имаше работа и свои задължения, в живота й имаше други хора. За Парис вече нямаше място в него, освен за по няколко дни и кратки посещения. Трябваше да намери своя собствен път и да се приспособи към реалностите в живота си. А безпощадната действителност бе, че е сама и ще остане такава.

През целия път до летището седеше тъжна в таксито, настроението й не се подобри и по време на полета до Ню Йорк. А когато пристъпи в празната къща в Гринуич, тишината я удари като взривна вълна на бомба. Нямаше никой. Нито Уим. Нито Мег. Нито Питър. Не можеше повече да се крие от това. Беше абсолютно сама и чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, когато си легна в леглото, мислейки за Питър. Колко беше хубав и изглеждаше така мил в Бъркли. Не, всичко беше безнадеждно. Докато се въртеше и не можеше да заспи в леглото, което бяха споделяли заедно толкова години, тя почувства как я обзема отчаяние. Имаше чувството, че ще се удави в него. Все още й бе трудно да повярва, че може да оцелее. През тази нощ сама в опустялото брачно ложе й се струваше, че всички, които бе обичала, са си отишли от нея.