Даниел Стийл
Развод (5)

Глава 4

Чак в четвъртък Виржиния и Натали успяха да се свържат с Парис. Бяха опитвали безуспешно цяла седмица. За пръв път от дни наред Парис отговори. Звучеше изморена и гласът й беше дрезгав, беше все още сънена. Виржиния бе научила новината от съпруга си още в понеделник вечерта, когато той се върна от работа. Питър му бе доверил, че двамата с Парис са се разделили и ще се развеждат. Искаше новината да се разпространи колкото се може по-бързо, така че след разумен толеранс от време да може свободно да излиза с Рейчъл. Всъщност само той си мислеше, че връзката му е тайна. Съпругът на Виржиния й каза за нея още същата вечер, защото цялата кантора отдавна знаеше. Тя пък сподели информацията с Натали, докато обядваха. За няколко дни Парис се превърна в онова, от което най-много се страхуваше — обект на клюки, съжаление и обсъждане. Двете й приятелки бяха направо ужасени от случилото се. То им напомни, че никой не е застрахован от подобен удар, който обикновено те сполита, когато най-малко очакваш. Никой не знае какво може да му се случи. Точно когато си мислиш, че вече всичко е наред, че завинаги си стигнал до безопасния заветен бряг, откриваш, че всъщност не си, и потъваш в бездната, отворила се неочаквано под теб.

— Здрасти, момиче — рече Виржиния. Искаше да прегърне приятелката си и да я утеши. — Как си? — попита тя и Парис разбра от тона на гласа й, че знае.

Не беше събрала смелост да й се обади и да й разкаже всичко. Не можеше. Беше й ужасно трудно и дори се срамуваше. Вместо това предпочете да лежи в леглото дни и нощи и да търси убежище в съня. Събуждаше се само когато Уим се връщаше от училище. Тогава той приготвяше нещо за хапване. Парис не бе пипнала нищо в къщата, откакто Питър я напусна в събота сутринта, дори не готвеше и не ядеше. Беше обещала на сина си скоро да се оправи, но той бе започнал да се съмнява в това.

— Джим каза ли ти? — попита тя приятелката си, като се завъртя в леглото и загледа тавана.

— Да. — Но понеже не знаеше дали Парис е наясно със съществуването на другата жена, реши да си мълчи. Мъката бе достатъчна и без това. — Може ли да дойдем? Нат и аз се тревожим за теб.

— Не искам да виждам никого — отклони предложението Парис. Откакто си бе отишъл Питър, тя не правеше почти нищо. Все пак бе станала да вземе един душ в понеделник. — Изглеждам ужасно.

— За нас това няма значение. Как се чувстваш?

— Сякаш животът ми свърши в петък през нощта. Животът, който познавах. Бих предпочела да ме беше убил. Това сигурно щеше да е много по-лесно.

— Радвам се, че не е. Каза ли вече на Мег?

— Слава богу! Децата ми са страхотни. Бедният Уим, сигурно се чувства като в психиатрична болница. Обещах му, че ще се оправя, и смятам да се взема в ръце, но ми е много тежко.

— Идваме — рече Виржиния и погледна към Натали, клатейки глава. Опитваше се по този начин да й подскаже, че Парис не е добре.

— Не, моля ви! Недейте. Трябва ми малко време, за да събера ума си, преди да видя когото и да е.

Чувстваше се унизена и безпомощна, като счупена на парчета. Дори най-близките й приятелки не можеха да й помогнат. Никой не бе в състояние да събере парчетата. Вече бе получила съобщение от адвоката, който Питър бе наел за нея във вторник. Тя му се обади и говори с него, след което отиде в тоалетната и повърна. Бъдещето не се очертаваше никак розово. Адвокатът й каза, че Питър иска да подпишат документите колкото е възможно по-скоро и да приключат с развода максимално бързо. Парис бе обзета от паника. Сякаш падаше от самолет без парашут. Единственият начин, по който можеше да опише чувството, беше ужас.

— Ще ви се обадя, когато се почувствам по-добре.

Така че накрая те оставиха букет цветя, бележка и няколко списания пред вратата й. Не искаха да й се натрапват, но искрено се безпокояха за нея. Не можеха да повярват, че такова здраво семейство като Армстронг може да се разпадне за толкова кратко време. Беше шокиращо, но всички знаеха, че подобни неща се случват. Те бяха като смъртта. Понякога идва след дълго боледуване, друг път напълно неочаквано. Но винаги поставя последната точка. Всички бяха съгласни, че Питър бе извършил страшно грозно, подло и непростимо нещо, и изобщо не искаха да знаят коя е тази Рейчъл. Щеше да се наложи да го изключат от кръга на приятелите за в бъдеще. Джим бе уверил жена си, че за Питър това едва ли ще представлява нещо важно и няма да има значение. Той имаше красива млада жена в ръцете си и нов живот пред себе си. Вероятно Питър никога нямаше да погледне назад, нито да мисли за онова, което бе извършил. Той искаше единствено и само Рейчъл.

Мина цял месец преди Парис да излезе от уединението си. Това стана за тържеството по случай завършването на Уим. Виржиния я видя и едва не се разплака. Беше отслабнала, бледа, облечена както винаги безупречно, с бяла ленена рокля и подходящо манто. Косата й бе събрана на малко стегнато кокче, на ушите и около врата имаше перли, а тъмните слънчеви очила криеха тъмните кръгове и следите, които последният месец бе оставил върху лицето й.

Питър също бе дошъл на тържеството за завършването на сина си. Не беше го виждала от онази съботна сутрин, когато си взе чантата и излезе от къщи. Беше й изпратил документите за развода преди три седмици по пощата. Тогава тя плака безутешно часове наред, облечена по халат в спалнята. Но сега нямаше никаква следа, никакъв знак, по който човек можеше да отгатне, че е нещастна. Стоеше изправена, горда и спокойна, кимна, когато го видя, и подмина, като приближи група хора, които познаваше. Остави го да поздрави сина си. Питър изглеждаше в добро настроение, което учуди всички и направи доста лошо впечатление. Единствено Парис не се изненада. През последния месец тя бе проумяла с безпощадна яснота, че напълно и изцяло се е провалила. Нямаше защо да си крие главата в пясъка. Мъжът й си бе намерил друга жена и беше щастлив с нея. Единственото, което искаше сега, бе никой да не разбере, че сърцето й кърви. Тя успя стоически да издържи вечерята в ресторанта. Уим бе поканил десетина свои приятели, Мег беше дошла от Ел Ей. Тя предварително се бе уговорила с баща си да вечеря с него в града, а той бе достатъчно благоразумен да не се появи на вечерята в чест на Уим.

Когато се прибра тази вечер у дома, Парис се почувства напълно изтощена. Легна на леглото с усещането, че гръдният й кош е отворен, а сърцето оголено. Мег стоеше на вратата и я наблюдаваше. Уим бе излязъл с приятелите си, но тя се бе върнала с майка си. Забеляза, че е много слаба и изглежда прекалено крехка. Никога не беше я виждала такава. Думата, която Натали употреби, беше чуплива, сякаш Парис можеше наистина да се счупи всеки момент.

— Добре ли си, мамо? — попита нежно Мег и седна до нея на леглото. Беше истински загрижена.

— Добре съм, скъпа. Просто съм уморена.

Все едно се възстановяваше след катастрофа или дълго боледуване. За пръв излизаше сред хора и бе изразходвала всичките си сили. Трябваше да събере, да изцеди всяка капчица кураж, за да присъства на тържеството и да издържи. Дори не можеше да се радва както трябва на празника на Уим. Напрежението, породено от срещата й с Питър, който бе така чужд и безразличен, направо я съсипа. Тя почти не говори с него. Той беше учтив, но резервиран. Стана й ясно, че не могат да бъдат дори приятели. Парис имаше чувството, че не тя, а духът й присъства там. Духът, който се е върнал след смъртта й, за да посети хората, които е познавала и обичала. Повече не беше тя. Струваше й се, че не се познава. Повече не беше женена и скоро това щеше да бъде оповестено официално, а за нея бракът бе основната част от живота и идентичността й. Беше дала и направила всичко, на което бе способна, като госпожа Питър Армстронг, така че сега се чувстваше никоя. Безлична, необичана, нежелана, изоставена, самотна жена. Едно лице, нищо друго.

— Как ти се стори татко, когато говори с него? — попита я Мег.

При появата му тя говореше с брат си, но видя родителите си заедно, макар и за кратко.

— Добре. Почти не си говорихме. Той не каза нищо. Аз го поздравих и отидох при Натали и Виржиния. Стори ми се по-просто, а и не забелязах да гори от желание да говори с мен. Положението е много сложно.

Той й бе изпратил и продължаваше да изпраща камари документи за уреждане на имуществото, включително и за къщата, както бе обещал. Само видът им я потискаше. Не искаше да ги чете и всъщност често не го правеше.

— Съжалявам, мамо — рече тъжно Мег.

Направо беше уплашена от вида на майка си, но се пошегува, че вероятно отслабването й се дължи на готварските умения, по-скоро неумения на Уим. От сега нататък той повече нямаше да се грижи за нея, можеше да я остави в ръцете на сестра си и да празнува завършването на гимназия. А след седмица щеше да замине за Европа. Парис бе настояла да осъществи плановете си и да не се съобразява с нея. Каза му, че за нея ще бъде полезно да свиква да е сама. Бе започнала да се чувства като пациент в лудница и знаеше, че ще трябва да се справи с мъката, преди тя да я убие.

— Всичко е наред, скъпа — увери дъщеря си Парис. — Защо не излезеш да се видиш с приятелите си? След няколко минути мисля да си легна. — Всъщност тя само това правеше.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да изляза?

Мег не искаше да я оставя сама. Но бе наясно, че всъщност след неделя това беше неизбежно. Уим щеше да замине за Европа, тя щеше да се върне в Ел Ей. Брат й щеше да отсъства до август, да се върне за няколко седмици и да отиде в колежа. Това бяха последните дни заедно с децата под един покрив. Съвместният им живот бе приключил и всеки поемаше по своя път.

Парис изпрати в събота сина си на летището и й се стори, че някой е отрязал някаква основна нишка, която е свързвала жизненоважни части, и сега всичко се разпада. Накара го да обещае, че веднага след като пристигне в Европа, ще си купи мобилен телефон, за да може от време на време да го чува. Притискаше го в прегръдките си, но накрая все пак трябваше да го пусне да върви. Надяваше се, че синът й ще може да се грижи за себе си. Стори й се, че са я разрязали и са отнели още едно огромно парче от живота й. На другата сутрин и Мег тръгна за Ел Ей. Парис се почувства напълно опустошена, макар че се опитваше да не го показва. Разхождаше се из къщата като привидение и почти щеше да си счупи краката, когато на вратата се позвъни. Беше Виржиния, чийто син бе тръгнал за Европа заедно с Уим. Изглеждаше объркана и се извини за това, че е дошла без предупреждение.

— Реших, че ако и ти се чувстваш като мен, най-добре ще бъде да дойда. Обадиха ли ти се?

— Не — отговори Парис с усмивка на приятелката си. Заради Мег беше облечена, с подредена коса и дори малко грим. Но все пак имаше вид сякаш току-що е станала от болничното легло след тежка болест или операция. — Не мисля, че ще ни се обадят в близките няколко дни. Заръчах на Уим да си купи мобилен телефон.

— Аз също — разсмя се Виржиния, а Парис отиде да направи кафе. — Къде е Мег?

— Тръгна преди половин час. Нямаше търпение да се върне при новото си гадже. Каза, че бил актьор. Снимал се е в два филма на ужасите и много реклами.

— Е, поне работи момчето. Не е някой безделник — вметна Виржиния, доволна да види приятелката си станала от кревата и облечена. Но въпреки това щетите от вероломството на Питър и преживяното през последния месец ясно личаха върху лицето й. В очите й се четеше отчаяние. Примирението й беше трогателно. Сякаш повече не вярваше в нищо и на никого, беше загубила надеждата и вярата си във всичко. Беше брутално, като убийство, да унищожиш един човек, макар и не физически.

Докато пиха кафе, двете си говориха. Накрая Виржиния отвори чантата си и извади един лист хартия, който подаде на Парис. На него имаше написани име, телефонен номер и един адрес в Гринуич.

— Какво е това? — попита изненадано Парис, докато го четеше. Не беше чувала името. Някоя си Ан Смит.

— Номерът на моята психоаналитичка. Не бих оживяла без нея.

Парис знаеше, че Виржиния и Джим бяха имали доста недоразумения и неприятности, бяха минали през подводни рифове и водовъртежи в брака си. Той беше труден човек, по едно време страдаше от хронична депресия, но се бе оправил напълно чрез лечение. Но неговите проблеми се бяха отразили на Виржиния и на брака им. Парис знаеше, че приятелката й ходи на психоаналитик, но никога не бе питала за повече подробности. За нея това беше личен въпрос.

— Нима смяташ, че полудявам? — попита я тъжно, като сгъна листа с номера и го пъхна в джоба си. — Всъщност понякога и аз самата мисля така. — Почувства страхотно облекчение да произнесе тези думи на глас.

— Не, не смятам — отговори искрено Виржиния. — Ако го мислех, щях да дойда тук с онези момчета с усмирителните ризи и мрежите за пеперуди. Но съм убедена, че наистина може да полудееш, ако не излезеш от тази къща и не говориш с някого за онова, което се случи. Ти преживя ужасен шок. Стореното от Питър е точно толкова травмиращо, колкото ако беше умрял на масата, докато вечеряте, с глава в чинията със супа. Дори това ми се струва по-лесно за преживяване, отколкото изненадата, която ти сервира. В един миг си омъжена, мислиш, че си щастлива, имаш съпруг и живот, който харесваш и който си живяла цели двадесет и четири години, а в следващия той си отива, развежда се с теб и ти дори не знаеш какво те е ударило по главата. А за да станат нещата още по-лоши, като капак на всичко, той живее на час път оттук и има връзка с жена, която е с двадесет години по-млада от него. Ако това не унищожи самочувствието и не разруши психиката ти, не знам какво би го направило. По дяволите, Парис! След подобен шок повечето хора ще клекнат в ъгъла, от устата им ще тече слюнка и ще говорят несвързано.

— Е, и аз мислех да направя същото — отвърна с лека усмивка Парис, — но реших, че е доста гнусно.

— На твое място щях да сдам багажа — рече Виржиния с уважение.

Дори съпругът й се бе съгласил с нея, че не би преживял подобен удар без лекарства. Всичките им приятели се страхуваха, че съществува възможността Парис да посегне на себе си. Като се изключи фактът, че децата й са живи и здрави и живеят някъде по света, на Парис не й оставаха много неща, заради които да живее. Определено й трябваше някой, с когото да говори. Затова Виржиния реши, че може би Ан Смит е правилният избор. Психоаналитичката беше добър и мил човек, чувствителен, изпълнен със симпатия и доброжелателност, винаги бе готова да помогне. Нейното „Такааа-я-да-видим-как-во-ще-правим-от-тук-нататък“ бе извадило от депресия и вдигнало на крака много хора, в това число самата нея след лечението на Джим. Той се оправи, но тогава неочаквано тя се срути. Изведнъж се оказа, че няма цели, нито дори желание за живот. Беше съсредоточила до такава степен цялото си внимание върху него, че когато той се оправи и повече нямаше нужда от грижи, тя се почувства безполезна.

— Тази жена ми спаси живота, а също и на няколко приятели, на които я препоръчах. Смятам, че е страхотна.

— Не съм сигурна, че моят живот заслужава да бъде спасен — промълви Парис.

Виржиния поклати глава.

— Ето, точно от това се страхувам. Ти имаш погрешното чувство, че нещо в теб не е наред, защото той те напусна, вместо да видиш, че всъщност причината е в него, а не в теб. Той би трябвало да се чувства виновен и зле заради онова, което стори, а не ти!

Виржиния искаше да накара Парис да се ядоса, дори да намрази Питър, но не можеше. За всички, които я познаваха, беше ясно, че тя все още го обича. Понеже му бе предана до смърт, очевидно щеше да е необходимо много повече време, за да умре любовта й към него. Много повече, отколкото на Питър, който само чакаше да получи подписаните документи и да се освободи от брака си. Разводът щеше да разреши този въпрос, но нямаше да изтрие чувствата й към него.

— Ще й се обадиш ли?

— Може би — отвърна, без да крие колебанието си, Парис. — Не съм сигурна, че изобщо искам да говоря с някого по тези въпроси, особено пък с непознат човек. Всъщност с когото и да е. Не искам да излизам, защото не желая да виждам как всички ме съжаляват. Срамувам се. Господи, Виржиния, това е прекалено мелодраматично!

— Ще бъде такова, само ако ти позволиш. Изобщо не знаеш какво още ти е приготвил животът. Може да си намериш мъж, хиляди пъти по-добър и по-свестен от Питър.

— Никога не съм искала никой друг. Дори не съм поглеждала друг, камо ли да го пожелая. Винаги съм смятала, че Питър е най-добрият и аз съм страхотна щастливка, че съм с него.

— Е, оказа се, че нито той е най-добрият, нито ти си била щастливката. Питър извърши нещо отвратително, но за това — друг съд и съдник. Да върви по дяволите! Не ме интересува ни най-малко нито той, нито любовницата му! Искам ти да си щастлива!

Парис знаеше, че Виржиния казва истината.

— И какво, ако никога повече не бъда щастлива? — попита тя, като я погледна тревожно. — Какво ще стане, ако го обичам до края на живота си?

— Ще те убия! — отвърна с усмивка Виржиния. — Опитай първо с Ан. Ако не помогне, ще потърся екзорсист^[1]. Но по-добре ще е, ако сама успееш да го изтръгнеш от сърцето си. Ако не успееш, ще те убия. Не искаш да си болна и нещастна цял живот, нали?

— Не, не искам — замислено каза Парис. — Но не виждам как тази жена може да промени нещата. Няма никакво значение какво ще й кажа аз или тя на мен. Питър няма да се върне. Ние ще се разведем, децата ми пораснаха и излетяха от гнездото, а той живее с жена, която е петнадесет години по-млада от мен. Е, не е особено красива картинката, нали?

— Не, но други хора са успели да го преживеят. Сериозно ти говоря. Може да си намериш някой, който е десет пъти по-добър и по-хубав. Хората се разделят, губят съпрузите си, умират, сетне намират други, отново се женят и дори животът им става по-щастлив. Ти си на четиридесет и шест години и не бива да се отказваш да живееш! Това ще бъде най-глупавото нещо. И най-грешното. Освен това няма да е честно нито за теб, нито за децата ти, нито за хората, които те обичат. Защо трябва да правиш подобен подарък на Питър? Той си има своя нов живот. Ти заслужаваш също да имаш свой.

— Не искам никакъв нов живот!

— Обади се на Ан! Или ще те вържа и ще те закарам насила пред вратата на кабинета й. Ще я видиш ли поне веднъж? Само веднъж! Ако не я харесаш, няма да те карам да ходиш пак. Само опитай.

— Добре. Ще опитам. Обаче само веднъж. И продължавам да смятам, че нищо няма да се промени — упорито възрази Парис.

— Благодаря ти за доверието — въздъхна Виржиния и си наля още кафе.

Тя остана почти до четири часа и когато си тръгна, Парис изглеждаше уморена, но се чувстваше доста по-добре. Виржиния я накара още веднъж да се закълне, че ще се обади на Ан Смит на другата сутрин. Парис не можеше да си представи какво щеше да промени това и беше сигурна, че никой не може да й помогне, но само за да накара Виржиния да си тръгне, обеща, че ще се обади.