Даниел Стийл
Развод (33)

Глава 32

Андрю Уорън се обади отново в понеделника преди Деня на благодарността. Каза, че ще идва в града, за да се види с клиента си през уикенда. А докато го чакал да напише нещо, би могъл да вечеря с нея. Парис смяташе да прекара празника със Стивън и Бикс, децата й щяха да отлетят при баща си в Ню Йорк. През седмицата щеше да напазарува необходимите за бебето вещи и след това нямаше какво да прави. Затова прие поканата.

— Добре, би било чудесно. Искаш ли да вечеряме у дома? — предложи.

Нямаше нищо против да сготви. Така или иначе нямаше никаква друга работа, а щеше да бъде по-удобно за него, докато чака сценаристът да бъде осенен от вдъхновение и да се захване с писането. До започването на снимките оставаха едва ли не броени часове, студиото правеше грозни намеци и отправяше гневни правни заплахи, така че Андрю предпочиташе да се навърта наоколо и да диша във врата на мързеланкото.

— Винаги ли прави така, или му се случва рядко?

— Почти винаги, но той е добро момче и мисля, че всичко е в главата му. Само трябва да напише първия ред, сетне ще потече. Ако можех да му помогна, щях да го направя. Смятам, че уикендът за мен ще е спокоен.

Спомена, че ще прекара празника с приятели. Дъщерите му бяха в Европа, но той нямаше време да пътува и да ги види тази година за Деня на благодарността. Попита я как ще празнува тя, понеже знаеше, че Мег и Ричард са заминали за Ню Йорк да гостуват на Питър, и тя му обясни, че ще бъде с Биксби и Стивън.

— При тях винаги е много весело.

Двамата се споразумяха да дойде на вечеря след празника, в петък, в неофициално облекло — джинси и пуловер.

Когато отиде у Биксби обаче, се оказа, че настроението изобщо не е толкова весело и приповдигнато, както друг път. Стивън беше приготвил прекрасна патица, а Биксби бе подредил масата невероятно красиво. Но тази година нямаше други гости, а Стивън изглеждаше сякаш бе болен от грип. Яде съвсем малко и отиде да си легне веднага след вечеря. Парис помогна на Бикс да почисти и сложи чиниите в машината, когато видя, че по лицето му текат сълзи.

— Какво става? — попита загрижено и го прегърна, а той едва не се разрида на гърдите й.

И преди да й отговори, тя вече знаеше отговора. Причината беше Стивън. Беше болен от СПИН.

— О, господи… не може да бъде!

Но беше истина. Той беше серопозитивен от много години. И двамата знаеха, че някой ден може да се случи най-лошото.

— Парис, ако нещо стане със Стивън, няма да мога да го преживея. Просто не бих могъл да живея без него — призна й Бикс, като я прегръщаше и плачеше безутешно.

— Да се надяваме, че няма да се наложи — опита се да го успокои тя, но и двамата знаеха, че животът често е жесток. — Ти трябва да направиш всичко, което можеш за него. Трябва да му бъдеш подкрепа, опора и помощ.

Докато го изричаше, осъзна, че ще бъде така.

— Миналата седмица започна да взема лекарства за имунната система и това го накара да се чувства наистина болен. Всички ни уверяват, че с тях ще се подобри. Но сега е доста отпаднал, много е зле.

Наистина изглеждаше съсипан, може би повече емоционално, отколкото физически. Парис знаеше, че продължава да ходи на работа. Същия ден дори бе имал повикване.

— Не можеш ли да го накараш да си вземе отпуска?

— Съмнявам се — рече Бикс, избърса очите си и пусна машината.

— Ще те заместя на всички партита. Само ми кажи, когато трябва.

— И как ще го направиш? — попита той отчаяно.

Не можеше да си представи живота без Стивън, макар и двамата от самото начало да знаеха, че такова развитие на нещата е напълно възможно. Все пак се надяваха злата съдба да ги подмине.

— Намерих си прекрасна бавачка вчера — смени темата Парис.

Изглеждаше нелепо да се притеснява за бавачката, когато такова нещастие бе надвиснало над главата на приятелите й, както и за памперси, бебешки дрешки, изкуствено мляко, биберони и режим. На другия ден щеше да напазарува всичко необходимо, защото терминът на Ейми бе след осем дни. Раждането бе планирано в медицинския център „Алта Бейтс“ в Бъркли, а Парис трябваше само да пресече моста, когато й се обадят, че е започнало. Беше обещала да бъде там. Надяваше се бебето да не тръгне така бързо, както бебето на Джейн, така че да успее да стигне навреме. Ейми я бе помолила да бъде с нея. А ако бебето беше здраво, след осем часа Парис щеше да си го вземе у дома. Единственото нещо, което все още не бе измислила, беше името.

Но тя изхвърли всички тези мисли от главата си и съсредоточи цялото си внимание върху Бикс. Двамата отидоха да видят Стивън, но той спеше. Парис забеляза, че е отслабнал и изглежда много крехък, а през последните два месеца сякаш беше рязко остарял. Бикс също виждаше тези промени. И двамата знаеха, че ако има късмет, може да живее още години. Но животът със СПИН и лекарства нямаше да бъде лесен за никой от тях.

Когато същата вечер си легна, Парис дълго мисли за тях. Молеше се Стивън да се оправи и да живее още дълго. Знаеше колко много се обичат и колко необикновена е връзката им. Не искаше да се случи нещо лошо. Животът бе така изненадващ и пълен с неочаквани обрати. Беше го изпитала на гърба си преди две години и половина, затова знаеше, че съществува надежда.

Най-накрая заспа и сънува бебето. Сънува, че го ражда, а Ейми стои до нея и държи ръката й, а в момента, в който се роди, някой го взе и го отнесе. Тя се разкрещя и се събуди. И тогава осъзна, че точно това щеше да направи тя самата с Ейми. Ейми щеше да се мъчи да го роди, а Парис щеше да дойде и да й вземе детето. Сърцето я заболя заради горката жена. Лежеше в леглото и мислеше колко трудни са нещата от живота за всички — за Бикс, Стивън, Ейми, а сред мъглата на всички болки и нещастия далеч някъде на хоризонта прозираше невинност, надежда и любов. Бебето съчетаваше в себе си всички хубави неща на света, всичката радост, която иде с новия живот. Беше странно и удивително как дори в най-голямата мъка и безнадеждна скръб винаги има малък лъч светлинка. И надежда, че всичко ще се оправи.

На следващата сутрин Парис стана и както бе решила, тръгна по магазините, за да напазарува. Първо отиде в един много моден бебешки магазин и купи маса за повиване, бебешко креватче, малко мебели, розово гърне, изрисувано с пеперуди. Избра дрешки, шапчица и обувчици, и пуловери, като за малка принцеса. После посети още три магазина, откъдето взе най-различни практични неща. Багажникът на колата й бе пълен, както и задната седалка, така че почти не виждаше в огледалото за обратно виждане. Върна се навреме, за да разтовари и да качи всичко в стаята за гости на горния етаж. Бебешкото креватче сложи в своята спалня, но останалите покупки трябваше да складира в стаята за гости до нея. Нямаше защо да бърза. Имаше цял уикенд пред себе си, за да подреди всичко и да организира нещата.

В пет часа започна да приготвя вечерята за посещението на Андрю. Той бе обещал да дойде в шест. Или малко след това, ако сценаристът бе успял да напише нещо все пак.

Сложи месо и картофи да се пекат във фурната и направи голяма салата. Беше купила един рак по пътя към къщи, като смяташе да започнат с него. Сложи и една бутилка бяло вино в хладилника.

Андрю пристигна точно в шест. Беше много щастлив да я види. Тя изглеждаше млада и красива в джинсите, домашните пантофи и светлосиньото поло. Не беше се обличала специално, нито се бе гримирала. Не смяташе това за среща, приемаше го като приятел, а и той имаше същото отношение. Носеше старо черно кожено яке, сив пуловер и джинси.

— Е, как върви? — попита го с топла усмивка тя и Андрю завъртя изразително очи.

— Господи, помощ! Спаси ме от писатели! Когато тръгвах насам, той говореше по телефона с доктора си. Миналата нощ трябвало да отиде в болница, понеже получил пристъп на безпокойство. Може би ще го убия, преди да свършим.

Но изглеждаше забележително спокоен и дори развеселен. Предпочиташе да е с Парис, отколкото да наглежда като бавачка сценариста. Сценарият, който трябваше да бъде написан, бе за много важен филм, в който играеха двама световноизвестни актьори, клиенти на зет й. О, боже, оформяше се една почти семейна история.

Двамата седнаха в дневната и Парис поднесе вино и фъстъци. След това пусна музика.

— А ти какво прави днес? — попита я Андрю. Чувстваше се добре тук. Харесваше къщата й. Беше весела и приятна и през слънчевите дни винаги бе пълна със светлина.

— Пазарувах — отговори Парис, без да му обяснява повече.

Не беше споделила с никого за осиновяването, освен с децата си и Бикс. За момента искаше да го запази в тайна. Не желаеше коментари и съвети от хора, които не познаваше добре. Колкото и да харесваше Андрю, все пак те не бяха близки. Въпреки че той очевидно много харесваше Мег, защото каза много хубави неща за нея, които трогнаха сърцето на Парис. Според Андрю, тя и Ричард бяха забележителна двойка. Парис беше съгласна с него.

Седнаха да вечерят в седем и половина. Той хареса храната и я похвали. Каза, че раците били любимото му ястие, а печеното бе станало много вкусно.

— Малко съм позабравила — извини се Парис. — Не готвя често напоследък. Или съм на работа, или е прекалено късно, или съм толкова изморена, че дори не мога да мисля, та камо ли да ям, когато се прибера.

— Вие с Биксби работите много.

— Така е, но ми харесва. На него също. Следващият месец се очертава много тежък. Започват големите празници. От понеделник ще работим почти всяка нощ.

А когато се родеше бебето, щеше да стане още по-сложно. Тя се надяваше нещата да се подредят едно по едно. Бикс вече се бе съгласил тя да вземе един месец отпуск през януари. Но Парис знаеше, че бебетата идват, когато си искат, както стана и с Джейн, чието дете едва не се роди в ръцете й. Надяваше се, че този път няма да се случи така.

— Мислила ли си да си вземеш малко почивка? — попита я небрежно Андрю, а тя се усмихна в себе си, сещайки се за онова, което бе планирала.

— Действително имам намерение да се освободя за известно време след празниците, не повече от месец.

— А аз бих искал да се оттегля за една година, да наема апартамент в Париж или Лондон и да пътувам из Европа. Да живея във вила в Тоскана или в къща в Прованс. Звучи ми като музика, като рай. Непрекъснато повтарям на Ричард, че ще го направя, а той ме заплашва, че ще получи нервна криза. Неговите актьори го подлудявали достатъчно и не иска и моите сценаристи да се увесят на врата му.

Агенцията им имаше голям успех, затова изобщо не беше чудно, че имаха огромен брой клиенти с трудни характери, с които да се оправят. Но това бе естеството на работата им. Напомняше малко на нейните партита, вечери и сватби. И двамата харесваха работата си.

Поговориха за децата и малко за браковете си. Той съжаляваше за провала на своя, не изглеждаше да има користни мисли по отношение на бившата си жена и не таеше лоши чувства. За него разводът бе повече облекчение.

Парис бе уморена от хора, които мразеха бившите си съпруги. Енергията, която бяха изразходвали, за да приключат връзките си, очевидно ги бе озлобила. Тя сигурно щеше да тъгува винаги за Питър, но му желаеше доброто. Независимо че не бе искала нещата да се развият по този начин, за нея това беше промяна, а не провал.

Тъкмо бе наляла кафето и Андрю й призна, че ще му бъде много полезно, защото сигурно ще будува цяла нощ със своя писател, когато телефонът иззвъня. Беше сигурна, че е Мег. Но чу непознат женски глас и в същия миг се досети кой може да е. Обаждаше се Ейми и не звучеше добре.

— Как си? Случило ли се е нещо? — попита разтревожена тя.

— В болницата съм — отвърна кратко Ейми.

— Вече? Какво става?

— Не знам. Имах много работа с момчетата. Сестра ми дойде днес и взе момиченцето.

Парис разбираше, че е разстроена. Всеки на нейно място би бил. Знаеше, че сестра й живее в Орегон. За Ейми това беше равносилно на загуба, без значение колко щеше да я облекчи. И Парис внезапно се уплаши, да не би да реши да запази детето, след като дъщеричката й вече имаше дом. Странни неща върши психиката на човека.

— Какво каза докторът?

— Че раждам. Имам четири сантиметра разкритие, а контракциите са през петнадесет минути. Мисля, че имаш достатъчно време да стигнеш до тук.

— Ох, господи! Къде си? В коя стая? — Парис грабна лист и молив, за да запише, и неочаквано осъзна какво става. Бебето се раждаше и след няколко часа тя отново щеше да бъде майка. Погледът й попадна върху Андрю, който бе слушал разговора й загрижено.

— Ще имам бебе! — извика радостно, сякаш той знаеше за какво говори.

— Сега? — изглеждаше шокиран. Нямаше ни най-малка представа за какво говори. Не беше бременна, доколкото можеше да види. За какво бебе ставаше дума?

— Да… не… Искам да кажа, че раждаме… — Беше толкова развълнувана, че говореше несвързано и изглеждаше напълно объркана.

— Кои сте това ние?

— Майката на бебето и аз. Казва се Ейми. — И тогава осъзна, че трябва да се успокои, да намали темпото и да му обясни защо трябва да го остави. Искаше колкото се може по-бързо да отиде в болницата. — Ще си осиновя бебе — заяви тя усмихната, а Андрю бе направо удивен от светлината, която излъчваше.

Искаше да й каже колко е красива, но реши, че времето е неподходящо за комплименти. Тази жена наистина беше прекрасна и той я харесваше много.

— Ти! Ама че удивителни работи! — Явно се радваше заради нея. Облегна се на стола и я загледа с усмивка. — Желая ти късмет.

— Благодаря. Ражда се една седмица по-рано. Момиченце е. Слава богу, че днес купих всичко. — Отново бе започнала да говори несвързано, но по един удивително приятен начин. — Трябва да вървя в болницата — обясни и той се засмя.

Имаше нещо много дълбоко трогателно в цялата сцена. Парис изглеждаше развълнувана като малко дете на Бъдни вечер, очакващо всяка минута да се появи Дядо Коледа с подаръците.

— Къде? В коя болница? — попита загрижено Андрю.

— „Алта Бейтс“ в Бъркли — каза Парис, като потърси чантата си и пъхна в нея листчето с номера на стаята.

— Ще можеш ли да караш?

— Да.

— Не съм сигурен. Позволи ми да те закарам. Ще тръгнем с твоята кола, а аз ще си взема такси за вкъщи. Не мисля, че би могла да караш в това състояние. Пък и нали ще имаш бебе. Не бива да караш сама. Не съм чувал родилките да се самообслужват — пошегува се и тя беше трогната от жеста му.

— Наистина ли искаш да дойдеш с мен? — Трябваше да признае, че наистина не се чувстваше особено сигурна да шофира. Краката и ръцете й трепереха. Затова му беше много благодарна за предложението.

— Разбира се. Много по-успешно ще ти помогна да родиш бебе, отколкото на моя клиент да ми напише сценария. Освен това е много по-весело. — Беше развълнуван заради нея и доволен, че може да й бъде полезен и да стане част от това събитие.

Те напуснаха дома й и по пътя тя му разказа накратко как бе стигнала до това решение.

— Това е нещо като радикална позиция, която си взела срещу срещите с мъже, така ли?

— Повярвай ми, след онези, които имах, и ти щеше да стигнеш до това заключение.

Разказа му за скулптора от Санта Фе, на когото я представи Сидни, и Андрю се заливаше от смях, докато пресичаха моста „Голдън Гейт“.

— Аз също не ходя на срещи с жени — каза той. — Толкова е досадно да обменяш безсмислена информация от рода на какво правиш и какво не, какво харесваш и какво не, къде си бил и къде не си бил. След което откриваш, че въпросната дама е някаква властна господарка, която храни с плъхове любимата си змия, и се чудиш какво, по дяволите, правиш с нея. Може би ти си съвсем права. Може би и аз трябва да си осиновя бебе.

Той се усмихна.

— Може да идваш да виждаш моето — покани го гордо Парис и Андрю я погледна с нежност.

— Може ли? Например утре, когато момиченцето се роди и ти го заведеш у вас? Наистина искам да я видя. Струва ми се, че съм част от някакъв официален комитет по посрещането.

— Ти наистина си — кимна Парис.

Влязоха в Бъркли. А след няколко минути колата спря пред болницата и Андрю й каза да слиза, докато той паркира.

— Късмет! — пожела й.

Добре че се бе сетила да сложи седалка за бебе отзад, за да може да го прибере вкъщи.

За всеки случай Андрю я помоли да му се обади по мобилния, ако иска да дойде и да я закара. Остави й номера си.

Парис го целуна и му благодари.

— Благодаря ти, Андрю. Ти си страхотен! Ти си първият човек, на когото казвам за това. Благодаря ти, че не ме помисли за луда. — Бе издържал проверката и тя изпитваше огромно уважение към него.

— Ти наистина си луда — усмихна се той, — но в най-прекрасния смисъл на думата. Да осиновиш бебе е нещо наистина много хубаво, макар и лудо. Мисля, че повече хора трябва да правят такива прекрасни лудории. Надявам се, че ще бъдете много щастливи — ти и твоето бебе.

— Мъчно ми е за майка му — сподели Парис и Андрю поклати глава с разбиране. Не можеше да си представи как човек може да се откаже от детето си. Струваше му се ужасно. Сигурно беше непоносима агония.

— На мен също — увери я той. — Надявам се всичко да мине бързо и гладко. — Парис слезе от колата, а той се загледа след нея. — Обади ми се, когато се роди. Нямам търпение да те чуя. Искам да знам как изглежда.

— Аз също — усмихна се щастливо тя и като му махна с ръка, влезе в болницата.

Андрю паркира колата, усмихвайки се на себе си. Ричард беше прав за тъща си. Тя наистина беше страхотна жена.