Даниел Стийл
Развод (6)

Глава 5

Чакалнята приличаше на библиотека. Беше пълна с книги, удобни кожени кресла и малка камина, която сигурно поддържаше топлината и уюта през зимата. Но сега беше горещ юнски ден, прозорците бяха отворени и през тях можеше да се види добре поддържаната градина. Адресът, който й бе дала Виржиния, се оказа една кукленска малка къща, боядисана в бяло, с жълти трегери и сини капаци на прозорците. Първата дума, която идваше на човек наум, беше уютна. А жената, която поздрави Парис няколко минути след като седна в чакалнята и заразгръща списанията, нямаше нищо общо с онова, което бе очаквала. Кой знае защо си бе представяла, че през вратата ще влезе Анна Фройд или някоя студена, сериозна и интелектуална очиларка. Нищо подобно. Докторката беше хубава, добре облечена и интелигентна жена в средата на петдесетте години. Косата й бе късо подстригана, носеше дискретен грим, а костюмът й бе безупречен и изглеждаше скъп. Приличаше на делова дама или съпруга на важен шеф, която можеш да видиш на тържествена вечеря, но в никакъв случай не се покриваше с представата за психоаналитик.

— Какво не е наред? — попита усмихнато тя, докато я въвеждаше в кабинета си, обзаведен елегантно в бежово и бяло, с прекрасни големи прозорци и няколко интересни модерни картини. — Изглеждате изненадана.

— Просто не очаквах, че всичко ще е толкова различно — призна Парис.

— Различно от какво? — Докторката също бе заинтригувана.

— От сериозното — опита се да обясни Парис. — Тук е толкова приятно и уютно.

— Благодаря. — Жената се разсмя и разказа част от живота си. — Докато следвах в медицинския факултет, работех като декоратор, за да се издържам. Винаги съм смятала, че ако не ми провърви, ще мога да се върна към старата си професия.

Парис беше дошла с предварителната нагласа да не я хареса, но вече изпитваше симпатия. В тази жена имаше нещо привлекателно, честно и искрено, непретенциозно и приятелско, и то бе силно завладяващо. Можеше да си представи как биха станала приятелки, ако се бяха срещнали при други обстоятелства и по друг повод.

— Та какво мога да направя, за да ви бъда полезна?

— Синът ми замина за Европа. — Дори за самата нея това обяснение изглеждаше странно като начало. То даваше известна информация, но не и за истинската причина за посещението й. Но това беше първото, което й дойде наум. И думите излязоха от устата й сами, без да ги обмисли.

— За да живее там ли? На колко е години? — Беше преценила Парис в мига, в който я видя, и смяташе, че е около четиридесетте. Въпреки преживяното през последния месец не се бе състарила и изглеждаше както преди. Само беше станала по-тъжна. Беше все така много хубава, макар че погледът й бе малко замъглен, което докторката безпогрешно определи като признак на депресия.

— На осемнадесет. Не, няма да живее там, само ще пътува два месеца. Но ми липсва. — Усети, че сълзите й напират, и с облекчение забеляза кутията с хартиени кърпички пред себе си. Сигурно и другите, които идваха тук, плачеха често, помисли си Парис.

— Той единственото ви дете ли е?

— Не, имам и дъщеря. Тя обаче живее в Калифорния, в Ел Ей. Работи като асистент-продуцент в едно студио. На двадесет и три години е.

— Синът ви в колеж ли учи, Парис? — попита Ан Смит, опитвайки се подреди пъзела, който Парис бе сложила пред нея и който не бе пълен. Нещо липсваше. Но психоаналитичката бе свикнала на това, такава й беше професията. А тя бе много добър специалист.

— Синът ми Уил ще отиде в „Бъркли“ в края на август.

— И вие ще останете сама вкъщи. Омъжена ли сте?

— Аз… не… всъщност, да… Бях омъжена допреди пет седмици, когато… Съпругът ми ме напусна заради друга жена.

Хоп! Ето го и липсващото парченце!

Ан Смит седеше и гледаше със съчувствие Парис, която започна да плаче. Побутна към нея кутията с кърпички.

— Съжалявам да го чуя. Знаехте ли преди това за съществуването на другата жена?

— Не.

— Сигурно е било ужасен шок за вас. Имахте ли някакви проблеми в брака?

— Не, беше идеалният брак. Или поне аз мислех така. Преди да си тръгне, той ми каза, че се чувствал като жив погребан с мен. Сякаш бил мъртъв. Каза ми го, след като гостите ни си отидоха в петък вечерта, а на другата сутрин ме напусна. До този момент мислех, че всичко е прекрасно. Моят брак бе най-здравото нещо на света, нищо не можеше да ми се случи!

Парис млъкна, за да издуха носа си, след което, за своя собствена изненада, повтори всичко, което Питър й бе казал в онази нощ. Дума по дума. Разказа й за Уим, за своята степен по бизнес администрация, която никога не бе използвала, за паниката, която я бе обзела, за страха от онова, което я очаква в бъдеще. Какво щеше да стане с остатъка от живота й? След което й разказа и всичко, което знаеше за Рейчъл. И така неусетно единият час прерасна в два, което бе тайното желание на доктор Смит. Тя обичаше да започва с дълги сеанси, за да научава колкото е възможно повече за пациента си и да открие какво може да постигнат заедно.

Парис се изненада как е отлетяло времето, когато докторката я попита дали иска да си насрочи друг час.

— Не знам. Трябва ли? Какво значение има? Няма да промени нищо. — Беше плакала много през изминалите два часа, но не се чувстваше изчерпана или изхабена. Напротив, беше облекчена след разговора си с тази жена. Не бяха взели никакви решения, но парата беше пусната и напрежението бе намаляло.

— Права сте. Онова, което се е случило, няма да се промени. Но с времето ще се промени вашето отношение към него. А това вече може да бъде от значение за вас. Ще можете да вземете решение какво да правите по-нататък с живота си. Ако искате, ще поработим заедно.

Това бе съвършено нова концепция и Парис не бе сигурна за какви решения говори докторката. Всъщност Питър бе взел всички решения. А тя трябваше да ги приеме безропотно.

— Добре. Може би ще дойда пак. Кога?

— Какво ще кажете във вторник?

Беше след четири дни, но идеята да види доктор Смит отново й хареса. Може би щяха да успеят да намерят въпросните „решения“ бързо и нямаше да се налага да идва отново.

Докторката написа деня и часа за среща на едно листче, заедно с телефонния си номер.

— В случай че през уикенда нещата станат непоносими, обадете ми се.

— Не искам да ви безпокоя — отвърна объркана Парис.

— Е, след като не станах декоратор, с това си изкарвам прехраната. Така че не се колебайте, а ми се обадете, ако имате нужда — повтори усмихнато Ан Смит.

— Благодаря — усмихна се и Парис.

Докато шофираше до вкъщи, настроението й бе доста по-високо, много по-добро от седмици насам. Нямаше представа защо. Докторката не бе разрешила проблемите й, но въпреки това се чувстваше по-спокойна и не толкова депресирана. Прибра се вкъщи и се обади на Виржиния, за да й благодари, че я представи на Ан Смит.

— Радвам се, че ти е харесала — рече облекчено Виржиния. Всъщност би се изненадала, ако не бе станало така. Докторката беше страхотен човек и най-добрият помощник, който Парис би могла да има до себе си след всичко, което се случи. — Ще се видите ли отново?

— Да — потвърди, доста изненадана от самата себе си Парис. Не беше планирала подобно развитие на нещата. — Още веднъж. Имам час следващата седмица.

Докато я слушаше, Виржиния се усмихна. Точно така работеше Ан Смит, същото бе направила и с нея. Една среща след друга, докато накрая се оказа, че е ходила цяла година. И освен това няколко пъти се връщаше за „освежаване“. Ако изникнеше някакъв проблем, тя веднага отиваше да се види с Ан и това й помагаше. Винаги е полезно и хубаво до теб да има някой обективен човек, с когото да говориш, някой, на когото да се облегнеш, когато имаш нужда.

Когато се видяха следващия път, Парис беше изненадана от въпроса, който докторката й зададе по средата на разговора.

— Мислите ли да се преместите в Калифорния? — попита тя, сякаш това беше нещо съвсем нормално.

— Не. Защо?

За момент Парис се обърка. Никога не беше й идвало на ума. Живееха в Гринуич откакто се бе родила Мегън и в живота си не беше се местила никъде. Беше пуснала здрави корени тук. До скоро. Дори и сега къщата беше нейна и тя не мислеше да я продава. Беше доволна, че Питър й я остави.

— Защото и двете ви деца живеят там. Така ще бъдете по-близо до тях и ще ги виждате доста по-често. Просто си помислих, че може да го направите и това ще бъде приятна промяна за вас.

Но Парис поклати глава. Нямаше представа какво биха казали по този въпрос Мег и Уим. Подобна идея наистина не беше й хрумвала.

Когато същата вечер сподели с Мег по телефона, дъщеря й остана възхитена. Според нея идеята беше страхотна.

— Наистина ли ще дойдеш, мамо?

— О, не знам. Не съм мислила. Тази докторка, с която се видях вече два пъти, ми го предложи днес.

— Каква докторка!? Да не си болна? — уплаши се Мег.

— Всъщност психоаналитик — въздъхна Парис. Чувстваше се объркана, но нямаше тайни от Мегън. Те бяха приятелки и си споделяха всичко от години. Това беше връзка, която Парис ценеше особено високо. Беше й по-лесно да говори с Мег, отколкото с Уим, главно защото беше момиче и защото бе по-голяма. — Виржиния ми я препоръча. Ходих два пъти при нея. Тези дни ще отида пак.

— Мисля, че си постъпила много умно.

Мег би желала и баща й да бе направил същото, преди да разруши живота на всички, без каквото и да е предупреждение. Тя все още си задаваше въпроса каква беше причината.

Той не бе казал на никое от децата си за Рейчъл, защото искаше първо страстите да се уталожат, духовете да се успокоят и прахта да се разсее. Рейчъл обаче настояваше да я запознае с тях и Питър й обеща, че в най-скоро време ще го направи.

— Но тя не може да промени нищо — рече Парис, имайки предвид докторката.

Продължаваше да се чуди защо изобщо трябва да ходи на психоаналитик. Разводът беше в ход, мъжът й обичаше друга жена. Нямаше нищо, което Ан Смит можеше да направи, за да обърне прилива и да върне Питър вкъщи, обратно при нея.

— Не, но ти можеш да ги промениш — отвърна внимателно Мег. — Онова, което татко извърши, е ужасно. Но сега е важно ти какво ще сториш. Според мен би било страхотно, ако дойдеш тук. Ще ти се отрази добре.

— Как мислиш, че ще го приеме Уим? Да не си помисли, че съм тръгнала след него, по петите му? Има такава опасност.

— Мисля, че дори ще му хареса, особено ако си достатъчно близо, че да идва понякога и да води приятелите си на гости. На мен ми харесваше да се връщам вкъщи, когато бях в колежа. — Тя се засмя, като си спомни старата чанта, пълна с пране, която мъкнеше всеки път със себе си. — Особено ако му переш гащите. Попитай го, когато говориш с него.

— Не мога да си представя, че ще напусна Гринуич. Та аз не познавам никой друг, освен хората тук!

— Трябва да се срещаш и с нови хора, мамо! Може да си потърсиш къща в Сан Франциско. Уим ще идва да те вижда винаги когато поиска. А аз ще ти гостувам през уикендите. Смятам, че ще ти се отрази добре, ако напуснеш Гринуич, дори и само за година-две. Тук ще ти хареса. Времето е прекрасно, зимите са меки и топли, а и ние ще идваме често. Защо наистина не помислиш сериозно върху това?

— Не мога просто така да тръгна и да напусна къщата си — възрази Парис, продължавайки да се съпротивлява.

Но при следваща среща с доктор Смит отново стана дума за това и тя разказа за разговора си с Мег.

— Дъщеря ми много хареса идеята, чак не мога да повярвам! Но какво ще правя там? Никого не познавам! Всичките ми познати и приятели живеят тук.

— С изключение на Уим и Мег — отвърна меко Ан.

Беше посяла семенцето и сега чакаше то да пусне коренче и да порасне. А на децата разчиташе да го поливат. И ако цветето харесаше на Парис, тя сама щеше да го тори. Ако ли не, имаше и други неща, които можеше да поникнат от дупката, която Питър бе оставил след себе си. Ан имаше намерение да открие и изследва всички възможности за нов и може би по-добър живот за тази незаслужаваща сполетялото я нещастие жена.

Говориха за много и най-различни неща — за детството, за първите години с Питър, за прекрасното време, когато децата бяха малки, за приятелките, за следването, по време на което се бе представила много добре, но не бе направила нищо след дипломирането си. А в края на юли вече обсъждаха перспективата да започне работа. Парис се чувстваше комфортно и спокойно с Ан и обичаше часовете, през които контактуваха. Тези разговори й даваха храна за размисъл, когато се върнеше сама в празната къща. Тя продължаваше да избягва приятелите си. Все още не бе готова да се среща както преди с тях.

 

 

Това бе едно много самотно лято. Уим беше далеч в Европа, а Мег в Ел Ей. Двамата с Питър стигнаха до споразумение относно развода. Парис получаваше къщата, както й бе обещал, и една внушителна сума за издръжка. Той беше неочаквано щедър, най-вероятно за да откупи собствената си гузна съвест, така че нямаше нужда тя да работи. Но Парис искаше все пак да прави нещо. Не се виждаше как прекарва остатъка от живота си, седейки със скръстени ръце, особено ако щеше да остане сама, което бе най-вероятното развитие на нещата.

На няколко пъти Ан Смит се опита да я убеди да излиза и да се среща с други мъже, но Парис не искаше и да чуе. Последното нещо, което търсеше на този свят, беше любовник. Тази врата тя категорично отказваше да отвори отново. Дори не желаеше да надникне през ключалката й, но Ан продължаваше от време на време да й го предлага.

Единствените хора, с които Парис се виждаше през това лято, бяха Виржиния и Натали. Тя не ходеше на вечери, гости или други събития от социалния живот в града. От време на време обядваше с двете си приятелки, но към края на август вече изглеждаше по-добре. Работеше много в градината на къщата, четеше и почиваше през деня и спеше доста по-добре през нощта. Беше хванала хубав тен и изглеждаше отлично, дори по-добре от когато и да било, въпреки че все още беше много слаба. Когато дойде време Уим да се завърне от Европа, Парис отново приличаше на себе си. Младежът бе доволен да види познатите искрици в очите на майка си, когато тя го посрещна на летището и протегна ръцете си към него. Беше спазил обещанието си да й се обажда често по телефона и бе прекарал фантастично в Италия, Франция, Англия и Испания. Затова сега не говореше за нищо друго, освен че следващата година иска пак да отиде.

— Да знаеш, че и аз ще дойда с теб — закани му се Парис с немирна усмивка, която много му хареса. При заминаването му майка му приличаше на болен човек. Направо беше жива-умряла. — Нямаше те толкова дълго време. Не знам какво ще правя, когато постъпиш в „Бъркли“. — И тогава му каза за предложението на Ан Смит — да се премести в Калифорния. Очакваше с нетърпение неговата реакция.

— Наистина ли смяташ да се преместиш?

Уим изглеждаше леко стреснат от идеята и не толкова ентусиазиран, колкото й се щеше. Мег бе приела предложението много по-възторжено. Но той очевидно очакваше да бъде независим и самостоятелен, когато отиде в колежа, а в мига, в който чу за идеята на майка си, си представи как му носи обяда в кампуса в малка кутия, както когато беше първокурсник в гимназията.

— Нима ще продадеш къщата? — Тя беше единственият дом, който имаше, и възможността да го загуби или да се раздели с него не му харесваше. Искаше винаги да си мисли, че майка му го чака в тази къща, която обичаше, така както си бе представял това през цялото лято, докато обикаляше из Европа.

— Не. Ако изобщо предприема нещо, най-вероятно ще я дам под наем. Но все още не съм сигурна. Това е просто една щура идея, която ми бе подсказана наскоро.

— И кой ти я подсказа? — попита заинтригувано синът й.

— Моята докторка — отвърна весело Парис, а Уим я загледа разтревожено.

— Да не си болна?

— Не, напротив. Чувствам се много по-добре, отколкото когато ти замина — успокои го Парис и му се усмихна. — Мисля, че тя много ми помогна.

— Е, щом така казваш — отвърна храбро той.

Но когато се чу със сестра си по телефона, веднага я попита:

— Ти знаеш ли, че мама ходи на психиатър?

— Да. И мисля, че й се отразява много добре — каза убедено Мег.

През последните два месеца, откакто ходеше на психоаналитик, майка й звучеше по-малко депресирана по телефона. И Мег наистина смяташе, че сеансите са полезни за нея.

— Да не си е загубила ума? — въздъхна нещастно Уим, а сестра му се разсмя.

— Не е, но имаше абсолютното основание да го направи след онова, което й причини татко. — Все още бе силно ядосана на баща си, че разби живота на всички. Уим също не одобряваше постъпката му. — Повечето хора сигурно биха полудели след шок като този. Ти чувал ли си се с него, докато беше в Европа?

Да, беше му звънял един-два пъти, но баща му не бе от приказливите. На сестра си и на майка си се бе обаждал много по-често. В интерес на истината, през повечето време не се бе сещал много за семейството си.

— Според теб наистина ли ще се премести в Калифорния? — Уим все още бе притеснен от идеята, но вече виждаше и някои предимства, още повече че майка му нямаше да живее постоянно в Бъркли.

— Може би. Това ще бъде голяма промяна за нея. Не съм съвсем сигурна, че го иска, по-скоро засега обмисля идеята. Ти какво ще кажеш? — Мег искаше да разбере реакцията на брат си.

— Може би ще бъде добре — отвърна предпазливо той.

— Ще бъде много по-добре, отколкото да седи в празната къща в Гринуич съвсем сама. Не мога да понеса мисълта, че това ще се случи, когато и ти отидеш в университета.

— Да, и аз. — Младежът се замисли как ли се чувства майка му и заключението, до което стигна, никак не му хареса. — Може би трябва да си потърси работа и да се среща с хора — предложи замислено.

— Тя също смята така, но не знае откъде да започне. Никога не е работила. Но сигурно ще измисли нещо. Лекарката ще й помогне.

— Надявам се. — Уим се почувства объркан. Никога не беше мислил, че майка му може да се нуждае от помощ, за да разреши проблемите си, но пък трябваше да признае, че тя наистина бе получила доста неочаквани и неприятни изненади през последните три месеца.

Той самият се чувстваше много странно да се прибере у дома и баща му да не е там.

Два дни след завръщането си от Европа Уим отиде в Ню Йорк, за да се види с него, и двамата излязоха да обядват. Питър го запозна с няколко свои колеги от кантората, в това число и с едно много хубаво момиче, което не изглеждаше по-възрастно от Мег. То бе изключително любезно и внимателно с него. Когато се върна вкъщи и разказа на майка си как е прекарал, тя неочаквано се натъжи и умисли. Уим реши, че се е разстроила заради баща му, така че повече не продума по този въпрос пред нея.

Питър му бе обещал да го придружи до Сан Франциско, за да му помогне да се настани. Парис не бе особено очарована, въпреки че не каза нищо. Тя също смяташе да пътува, за да му помогне да подреди багажа си в общежитието. Ако и Питър беше там, щеше да се получи конфузна ситуация. Но въпреки това не искаше да създава проблеми на сина си. И освен това нямаше да бъде честно нито по отношение на Питър, нито по отношение на Уим, ако помолеше баща му да не идва. Все пак Питър му беше баща и имаше пълното право. Тя обсъди това положение на следващия сеанс с доктор Смит.

— Смяташ ли, че ще бъдеш в състояние да се срещнеш с него? — попита я Ан с дълбоко съчувствие, докато седяха в кабинета й.

Парис се замисли, а когато накрая я погледна, беше объркана. Дори самата мисъл за това бе непоносима.

— Честно да си кажа, не знам. Не съм го виждала от онази последна сутрин. Достатъчно странно ще бъде. Дали изобщо да отида? — Беше наистина притеснена.

— А как ще се чувства синът ти, ако не отидеш?

— Мисля, че ще бъде разочарован. Както и аз самата.

— Тогава какво ще кажеш, ако помолиш Питър да не идва? — предложи Ан, но Парис поклати глава. Тази идея не й харесваше.

— Не, Уим ще се натъжи, ако баща му не присъства.

— Добре тогава, имаш мобилния ми телефон. Обади ми се, ако нещо не е наред. Освен това можеш да напуснеш общежитието, ако се почувстваш неудобно. Опитай да се споразумееш с Питър да посещавате сина си на смени.

Парис не беше се сетила за подобен вариант, но й хареса като резервен, ако присъствието на бившия й съпруг стане прекалено затормозяващо.

— Какво по-лошо може да стане? — попита с тъжна насмешка тя, опитвайки се да прояви смелост.

— Зависи от самата теб — отвърна спокойно Ан и за пръв път Парис осъзна, че това е самата истина. Да, всичко зависеше от нея. — Имаш право да си тръгнеш, ако искаш. Или изобщо да не ходиш. Сигурна съм, че Уим ще те разбере, ако му кажеш, че няма да се справиш. Той не иска майка му да е нещастна, това поне е сигурно. — Но така или иначе беше много нещастна, откакто си отиде Питър, и Уим знаеше това.

— Може би ще си потърся къща там — рече замислено Парис.

— Би било забавно и приятно занимание за теб — окуражи я Ан.

Парис все още не бе взела решение дали да се премести на запад. Това бе просто една възможност, за която говореха от време на време, но тя все още продължаваше да държи на Гринуич. Тук всичко й беше познато, чувстваше се по-сигурна, в свои води. Не бе готова да предприеме решителни стъпки или да прави драстични промени. Преместването беше само възможност, макар и интригуваща. Не бе решила още и въпроса с работата. И поради липса на по-добра идея се записа като доброволка в детската градина в Гринуич от септември. Все пак беше едно начало. Всъщност в този момент от живота й започваше един процес, който бе своеобразно пътуване, но в неизвестно направление. И засега Парис нямаше идея докъде ще стигне и къде ще се приземи. Преди три месеца Питър я бе изхвърлил от самолета без парашут, но Ан й каза, че според нея лети добре. Просто всяка сутрин ставаше от леглото, обличаше се, сресваше косата си и автоматично изпълняваше домакинските си задължения, като сама си даваше кураж за деня, в който Уим щеше да отиде в университета. Засега това беше всичко, което можеше да направи.

 

 

Когато дойде денят на заминаването, Парис тръгна с Уим, като преди това се видя отново с Ан. Беше решила да се срещне с Питър и през цялото време си повтаряше, че ще се справи. Освен това смяташе, след като остави Уим в университета, да отиде в Ел Ей, за да види Мег. Това беше хубаво очакване, заслужаваше си да гледа напред, така че когато напусна кабинета на Ан, Парис я попита за последен път:

— Трябва ли да го направя? — Чувстваше се като уплашено дете.

Докторката й се усмихна.

— Ще се справиш, при това добре. Обади ми се, ако имаш нужда — напомни й отново и Парис кимна, сетне забърза, като през целия път си повтаряше последното, което й каза Ан: „Ще се справиш… ще се справиш“.

Думите кънтяха в главата й като ехо. Единственото, което трябваше да прави, бе да продължи да диша и да се бори със себе си. Надяваше се, че един ден все пак ще се приземи и ще стъпи на краката си. Това беше единственият избор, който Питър й бе оставил, когато я изхвърли от самолета. Един ден, може би, ако имаше късмет и ако съдбата бе благосклонна към нея, парашутът й щеше да се отвори. Не бе напълно сигурна дали изобщо има такъв на гърба си, защото нямаше никакви признаци за наличието му. Продължаваше да пада с главата надолу, а вятърът беше силен и преминаваше покрай нея с ужасяваща сила.