Даниел Стийл
Развод (2)

Глава 1

Беше прекрасна, мека майска вечер, само няколко дни след като пролетта пристигна и се настани на Източното крайбрежие с безапелационна категоричност. Времето беше идеално. Зимата си бе събрала багажа и си бе отишла буквално за една нощ. Птиците пееха, та се късаха, слънцето топло грееше, а всичко в градината на семейство Армстронг в Кънектикът беше буйно разцъфтяло. Прекрасното време се задържа цяла седмица и накара хората да се отпуснат и да забавят темпото, дори и нюйоркчаните. По улиците се разхождаха прегърнати двойки, часовете за обяд се проточваха повече от обикновено. Хората се усмихваха. Затова тази вечер в градчето Гринуич Парис Армстронг реши да сервира вечерята навън, в патиото, покрито с каменни плочи, което съвсем наскоро направиха близо до басейна. Тя и Питър бяха поканили приятели на вечеря в петък, което беше рядко изключение. Обикновено канеха гостите си в събота, за да не се налага Питър да бърза да се прибере у дома от града. Но този път се наложи партито да е в петък, защото службата за кетъринг беше свободна само този ден. От сега нататък всяка съботна вечер щяха да бъдат заети със сватбени тържества. И така цялото лято. За Питър щеше да е малко неудобно, но той не се разсърди, когато му съобщи. През повечето време, всъщност винаги, беше снизходителен към приумиците й и й позволяваше всичко. Обичаше да я глези, да й угажда и да прави живота й лесен и приятен. Това бе едно от милиардите неща, които Парис обичаше у него. През март тази година бяха отпразнували двадесет и четвъртата годишнина от сватбата си. Човек трудно можеше да повярва колко много дни и нощи са се изнизали и колко пълни и прекрасни са били те. Мегън, тяхната по-голяма дъщеря, преди година се дипломира във „Васар“ и сега работеше в Ел Ей. Тя се интересуваше от кино и си бе намерила работа като асистент на една продукция в Холивуд. Както бе обяснила на всички, не била нищо повече от момиче за всичко, но бе очарована от факта, че работи точно това, и искаше някой ден да стане продуцент. Синът им Уилям току-що бе отпразнувал осемнадесетгодишния си рожден ден и през юни щеше да завърши гимназия. Наесен отиваше в университета в Бъркли.

Господи, колко бързо пораснаха децата й! Трудно беше да го повярва. Сякаш преди минути бе ставала нощем, сменяла памперси и хранила с лъжичка, беше водила Мегън на балет, а Уим на хокей, беше гледала болни деца и бе учила заедно с тях математика. А ето че само след три месеца малкото й момченце щеше да я напусне. Трябваше да бъде в Бъркли една седмица преди Деня на труда.

Парис беше сигурна, че масата е подредена безупречно. Можеше да разчита на служителите от кетъринговата фирма, които бяха надеждни и имаха вкус. Те познаваха много добре кухнята и изискванията й. Двамата с Питър обичаха да посрещат гости, така че Парис доста често използваше услугите им. Семейство Армстронг се забавляваха и наслаждаваха на светския живот и през годините бяха събрали около себе си доста разнороден антураж от интересни приятели.

Тя постави цветята, които сама бе аранжирала, върху масата. Букетът представляваше щедро изобилие от многоцветни божури. Покривката беше безупречна и трептеше от белота, а кристалът и среброто блестяха. Питър вероятно нямаше да забележи тези подробности, особено ако се прибереше уморен, но той повече усещаше, отколкото виждаше дома, който тя му бе осигурила. Домът, който поддържаше и за който се грижеше толкова години. Парис имаше безпогрешен усет за детайлите. Създаваше около себе си атмосфера на топлота и елегантност, и хората с удоволствие се потапяха в нея. И го правеше не само заради съпруга и приятелите си, но и за самата себе си.

Питър също се грижеше много за нея. Беше щедър към цялото си семейство. Работеше като партньор в една правна кантора, специализирана в корпоративно счетоводство, и на петдесет и една година беше управител. Можеше да се каже, че бе богат и преуспял човек. Къщата, която купи преди десет години, беше голяма и красива, в едно от най-луксозните предградия на Гринуич, Кънектикът. Първоначално мислеха да наемат архитект декоратор, който да се заеме с вътрешното обзавеждане, но накрая Парис реши да свърши тази работа сама. И беше доволна, че го направи. Питър дори бе очарован от резултата. Те имаха и една от най-красивите градини в Гринуич. Парис бе свършила толкова добра работа по обзавеждането на къщата, та съпругът й често я подкачаше, че е сбъркала професията си и е трябвало да стане декоратор. А повечето от хората, които виждаха дома им, се съгласяваха с него. Но въпреки че бе доста артистична натура, интересите й бяха винаги в съзвучие с интересите на Питър.

Парис уважаваше света на бизнеса и се опитваше да го разбере. Омъжи се за Питър скоро след като завърши колежа и отиде в бизнес училището, което завърши с диплома на магистър по бизнес администрация. Искаше да започне свой малък бизнес, но забременя на втората година и предпочете да си остане вкъщи, за да отгледа децата си. И никога през живота си не съжали за това свое решение. Питър я подкрепяше напълно и печелеше достатъчно, така че нямаше нужда тя да работи. През изминалите двадесет и четири години се бе чувствала пълноценна и удовлетворена, посветена изцяло на съпруга и на децата си. Печеше кейкове и сладкиши, организираше училищни тържества, ръководеше училищната разпродажба всяка година, шиеше костюми за Хелоуин, прекарваше безкрайни часове при зъболекаря заедно с децата и правеше онова, което хиляди други съпруги и майки вършеха. За тази работа не й трябваха степен и диплома, но задълбоченото й разбиране на света на бизнеса и живият интерес към него правеха по-лесни разговорите с Питър късно през нощите, когато той споделяше с нея случаите, над които работеше. Тя беше добър и деен слушател и това, ако не друго, ги сближаваше още повече.

За Питър Парис беше и си оставаше идеалната жена. Той се гордееше с нея и я уважаваше за начина, по който бе възпитала децата им. Съпругата му се бе превърнала във всичко, което бе очаквал от нея. А и самата Парис беше доволна от това постижение. Не се чувстваше като изостанала и затъпяла домакиня без кариера или като смотана провинциалистка.

И до ден-днешен те се смееха в неделя сутрин, докато се гушкаха под завивките още половин час в студените зимни дни. А Парис все така ставаше в ранни зори, за да го закара до гарата, след което се връщаше, за да вземе децата и да ги заведе до училището, докато не станаха достатъчно големи, за да шофират сами, което според нея стана много бързо. Единствената дилема, която стоеше сега пред нея, бе да открие какво ще прави, след като Уим замине за Бъркли през август. Не можеше да си представи, че повече няма да има тийнейджъри, пляскащи във водата на басейна през лятото, огласящи двора със смеховете си или обръщащи къщата с главата надолу през уикендите, когато стаите за гости бяха пълни с приятели на Мег и Уим. През тези двадесет и четири години брак животът й се бе въртял единствено и само около тях. И макар да знаеше, че тези дни са отлетели безвъзвратно и това е за тяхно добро, й беше тъжно.

Даваше си сметка, че след като Уим напусне дома и отиде в колежа, животът, който бе водила от толкова време, щеше да свърши. Момчето й щеше да се връща вкъщи от време на време — през някой случаен уикенд или през ваканциите, както правеше и Мег, когато отиде във „Васар“, но много по-рядко, защото той щеше да пътува отдалеч, чак от западния бряг. Дъщеря й, след като завърши, просто изчезна. Първо отиде в Ню Йорк, където живя шест месеца с три свои приятелки, а после се премести в Калифорния веднага след като си намери работата, която искаше. Оттогава, ако имаха късмет, я виждаха само на Деня на благодарността и на Коледа и един господ знаеше какво щеше да стане, когато се омъжи. Не че тя имаше такива намерения.

Парис бе наясно само, че през август, когато Уим замине, животът й щеше да се промени завинаги.

След двадесет и четири години отсъствие от пазара на работната сила тя не можеше просто да отиде в Ню Йорк и да си потърси работа. Беше пекла кейкове и бутала детски колички прекалено дълго. Единствената й работа извън дома бе като доброволка в Стамфорд с бавноразвиващи се деца и по една обучаваща програма, която нейна приятелка бе започнала в местното общинско училище, с изоставени и безпризорни, които едва сричаха. Освен това нямаше никаква идея какво щеше да прави със себе си и със свободното си време. Преди години Питър й бе казал, че когато децата пораснат и напуснат домашното гнездо, ще могат да пътуват и да направят всички онези неща, за които са мечтали преди. Но през последната година работното му време се бе удължило и тя сериозно се съмняваше, че съпругът й ще може дори за една седмица да се откъсне от работата си. От което можеше да съди, поне за момента, че децата и Питър водят продуктивен и ползотворен живот, за разлика от нея самата. Знаеше, че трябва да се захване с нещо, при това съвсем скоро. Перспективата за огромното количество свободно време, което я очакваше, започваше да я плаши. Беше говорила по този въпрос с Питър няколко пъти, но той нямаше никакво полезно и разумно предложение. Успокои я, че рано или късно все ще измисли нещо, и тя знаеше, че е прав. На четиридесет и шест години Парис Армстронг бе достатъчно млада, за да започне да гради кариера, ако пожелае. Проблемът обаче беше в това, че не знаеше какво точно иска да прави. Харесваше й начинът, по който бе подреден животът й досега. Допадаше й да се грижи за децата и за съпруга си и да задоволява всяка тяхна нужда и прищявка, особено през уикендите и особено на Питър. За разлика от някои нейни приятелки, в чиито бракове се бяха настанили умората и изхабените чувства — сигурен признак за скорошен разпад, Парис все още беше влюбена в мъжа си. Сега й се струваше по-любезен, по-мил, по-загрижен, по-интелигентен и по-отракан, че дори и по-хубав, отколкото когато се ожениха. Той казваше същото за нея.

Парис беше слаба, гъвкава и атлетична. След като децата поотраснаха, имаше повече свободно време и почти всеки ден играеше тенис. Беше в страхотна форма. Правата й руса коса беше дълга почти до кръста и през повечето време тя я носеше сплетена на плитка. Имаше класическите черти на Грейс Кели и ясни, зелени очи. Фигурата й беше съвършена, без дефекти, смехът — нежен и искрен, а чувството й за хумор — на висота. Беше остроумна и мозъкът й щракаше бързо, винаги казваше нещата на място, което доставяше удоволствие на приятелите й. Обичаше да се шегува и винаги разсмиваше децата. Питър беше доста по-тих и кротък по природа. Можеше да се каже, че е дори малко скучен. Такъв си беше открай време. Когато след дългия работен ден се връщаше късно през нощта, обикновено беше така изморен, че само я слушаше, докато тя му разказваше как е протекъл денят. Кимаше от време на време и понякога вметваше по някоя реплика. През уикендите малко се оживяваше, но пак беше мълчалив и кой знае защо резервиран. А през последната година бе така погълнат от работата си, че тя почти не го виждаше. Това всъщност беше първата вечеря с приятели, която семейство Армстронг даваше от три месеца насам. Питър работеше в петък до късно и дори понякога ходеше в кантората си и в събота, за да довърши нещо или да се срещне с клиенти. Но Парис беше изключително търпелива. Никога не се сърдеше, нито му правеше забележки, уважаваше отдадеността му към работата и всячески се опитваше да му бъде от полза. Според нея тези негови качества го бяха издигнали до поста, който заемаше, а освен това в бизнес средите и кръговете, в които се движеха, всички го уважаваха и му се възхищаваха. Не можеше да го обвини за това, че е прекалено добросъвестен, въпреки че й липсваше и й се щеше да прекарват повече време заедно. Особено сега, когато Мег вече от шест месеца живееше далеч, а през последната си година в училище Уим бе зает със своя живот и приятелите си. Натоварената работна програма на Питър през последните месеци й напомни отново, че през септември, когато остане сама, ще трябва да намери нещо, с което да запълва времето си. Беше мислила да започне да предлага кетърингови услуги или да инвестира в градинарството, защото много обичаше да се занимава с цветя. Но кетъринговата дейност щеше да отнеме главно уикендите й, а това беше времето, в което Питър бе свободен, и Парис искаше да си бъде вкъщи с него, което напоследък се случваше все по-рядко.

Тя се изкъпа и започна да се облича, след като провери как е подредена масата и мина през кухнята, за да се увери, че всичко е както трябва. Бяха поканили пет двойки на вечеря, все стари и добри приятели. Парис чакаше с нетърпение гостите и се надяваше, че Питър ще се прибере навреме, преди да са пристигнали. Мислеше за него, когато Уим надникна в спалнята. Искаше да й съобщи какво смята да прави тази вечер и къде ще ходи. Това беше правило, на което Парис стриктно държеше, дори и на неговата възраст. Искаше да знае къде и с кого са децата й всеки момент. Беше отговорна майка и предана съпруга. Всичко в живота й беше в идеален ред и под относително добър контрол.

— Отивам до семейство Джонсън с Мат — обяви Уим, докато майка му закопчаваше ципа на бялата си дантелена пола. Вече беше облякла горница без презрамки и бе сложила сребристи сандали на висок ток.

— Там ли ще останете, или ще отидете някъде другаде? — усмихна му се Парис в огледалото.

Синът й беше красиво момче, приличаше много на баща си. Когато стана на петнадесет, Уим изведнъж израсна много висок и оттогава прибавяше само по някой и друг сантиметър. Имаше кестенявата коса на Питър и ясни сини очи. И докато наблюдаваше майка си, която навиваше дългата си руса коса на малък кок, се усмихваше. Винаги е изглеждала така красива, помисли си той. Смяташе, че майка му притежава вродена елегантност, и беше горд с нея, така както тя с него. Уим беше добър ученик и първокласен спортист.

— На купон ли ще ходите? — поинтересува се Парис.

През последните месец-два абитуриентите се държаха като отвързани жребчета. Бяха го ударили на живот, а Уим винаги бе душата на компанията. Момичетата направо лудееха по него. Привличаше ги като магнит и много от тях се опитваха да го свалят, но той излизаше само с едно девойче още от Коледа. Парис много я харесваше. Беше добро и хубаво момиче от почтено семейство. Майка й бе учителка, а баща й — лекар.

— Да, по-късно може да отидем на купон — отговори Уим, изражението му моментално стана свенливо и леко глуповато.

О, колко добре го познаваше! Очевидно не бе имал намерение да й каже тази подробност. Тя винаги задаваше прекалено много въпроси. Той и сестра му понякога се оплакваха, но всъщност им харесваше, защото не се съмняваха, че го прави от обич.

— Къде? — попита тя, като приключи с косата и си сложи руж и червило.

— У Стейн — отвърна синът й с усмивка.

Майка му винаги питаше. Винаги. И преди да зададе следващия въпрос, вече знаеше какъв ще бъде той.

— Ще има ли родители? — Макар че бе на осемнадесет, Парис не искаше синът й да ходи на купони без контрол. Подобни сбирки представляваха чиста покана за неприятности и когато децата й бяха по-малки, тя дори звънеше, за да се увери. През последната година се смили и започна да приема честната дума на сина си. Но все пак от време на време, в редки случаи той се опитваше да я преметне или да скрие нещо от нея.

Или, както казваше Парис, неговата работа бе да се опита да го направи, а нейната — да открие, когато го е сторил. Имаше забележителен талант да подушва измамите, но през повечето време момчето казваше истината и тя се чувстваше спокойна, когато излизаше.

— Да, майка му и баща му ще бъдат там — отвърна Уим, като завъртя очи.

— Най-добре ще е наистина да бъдат там. — Тя го изгледа многозначително, а после се разсмя. — Ще надупча гумите на колата ти и ще хвърля ключа ти в боклука, Уилям Армстронг, ако ме лъжеш!

— Да, мамо, знам. Не се тревожи. Там ще са.

— Добре. Кога ще се прибереш? — Полицейският час в тази къща все още бе в сила, дори и за осемнадесетгодишните. Парис бе заявила, че докато не отиде в колежа, синът й трябва да спазва правилата, и Питър се бе съгласил с нея. Той всъщност винаги одобряваше ограниченията, които жена му поставяше на децата. Двамата бяха единодушни по този въпрос, както и за всичко друго. Възгледите им относно отглеждането и възпитанието на децата съвпадаха, както и разбиранията им за повечето неща в живота.

Техният брак беше почти идеален, без проблеми, като се изключат обикновените, дребни спорове, които възникваха само за глупави неща — като кой е оставил вратата на гаража отворена, кой е забравил да налее бензин или е изпратил ризата за смокинга на химическо чистене точно когато са канени на вечеря с официално облекло. Но Парис рядко допускаше подобни грешки и винаги бе готова да ги поправи. Питър можеше да разчита на нея.

— В три? — попита внимателно Уим, опипвайки почвата, но майка му категорично поклати глава.

— И дума да не става. Това не е купон по случай завършването, а обикновена петъчна вечер, нали така? — Знаеше, че ако отстъпи сега, по време на празненствата за завършване на училище Уим ще поиска да се връща в четири или пет, а това бе много късно или по-точно рано. Смяташе, че за него е опасно да шофира в тези часове. — Два. Най-късно. Хайде, от мен да мине. Чакай, къде тръгна! — извика тя след него, тъй като младежът кимна и се упъти към вратата. Споразумението бе сключено и Уим изглеждаше доволен, но майка му го последва с игриво изражение на лицето. — Не толкова бързо! Искам целувка.

Той й се усмихна. Изглеждаше като голямо, глупаво хлапе. Повече дете, отколкото мъж, какъвто беше всъщност. Прегърна майка си, а тя го целуна по бузата.

— Приятно прекарване и карай внимателно. Моля те.

Уим беше добър шофьор и имаше чувство за отговорност, но тя като всяка майка се притесняваше. Никога досега не се бе забърквал в пиянски истории, а в редките случаи, когато пиеше нещо, оставяше колата и се прибираше с приятели. Освен това знаеше, че ако нещо не е наред или нещата излязат извън контрол, винаги може да се обади на родителите си. Бяха се разбрали по този въпрос преди години.

Ако случайно се напиеше, можеше да им позвъни и тогава щеше да бъде помилван. Но при никакви условия и в никакъв случай не биваше да кара кола в пияно състояние.

Парис чу как Уим излезе от къщата и външната врата се тръшна. А в момента, в който слезе по стълбите, се появи Питър с куфарче в ръка. Имаше изтощен и уморен вид. Нещо я бодна в сърцето, когато видя колко много си приличат с Уим. Все едно виждаше един и същи човек, който бе излязъл преди малко оттук, а сега влизаше с тридесет и три години по-стар. Сърцето й се изпълни с любов и тя му се усмихна топло.

— Здрасти, скъпи — рече и отиде при него, за да го прегърне и целуне, но той бе толкова уморен, че не отвърна на поздрава й.

Парис не му каза, че изглежда изтощен, защото не искаше да се чувства още по-зле от подобна забележка. Но знаеше, че през последния месец бе стигнал до предела на силите си и че нещата не вървят добре за клиента му, поне до този момент, въпреки че Питър се опитваше да ги обърне.

— Как мина денят ти? — попита го със съчувствие Парис, като взе куфарчето от ръката му и го остави на един стол.

Неочаквано съжали, че бе организирала празненство тази вечер. Но когато го планира, нямаше как да знае колко ще бъде зает Питър в този ден. Беше наела фирмата още преди два месеца, защото я предупредиха, че след това ще бъдат претрупани с работа.

— Денят ми беше дълъг — усмихна й уморено се Питър. — Седмицата бе още по-дълга. Направо съм разбит. Кога ще дойдат гостите? — Беше почти седем и той тръгна към вратата.

— След около час. Защо не полегнеш за няколко минути? Имаш време.

— Не, добре съм. Ако заспя, може никога да не се събудя.

Без да го пита, Парис отиде до барчето и му наля чаша бяло вино, после се върна да му я подаде. Той я погледна с благодарност. Не пиеше много, но в подобни моменти, когато знаеше, че го очаква дълга вечер, едно питие му помагаше да се отърси от стреса. Наистина беше изминала една дълга и натоварена седмица.

— Благодаря — рече Питър, взе чашата и отпи, преди да прекоси стаята и да седне.

Всичко наоколо беше безупречно и в идеален ред. Стаята бе обзаведена с прекрасни, старинни английски мебели. Бяха ги купували заедно през пътуванията си по света — от Лондон и Ню Йорк. И двамата бяха загубили родителите си като млади. Парис бе използвала част от скромното си наследство, за да набави разни скъпи вещи за къщата. А Питър й бе помагал според възможностите си. Имаха някои наистина уникални предмети, на които приятелите им винаги се възхищаваха. Къщата им беше почти съвършена. В нея имаше голяма и удобна трапезария, просторна всекидневна, уютна като бърлога библиотека, която Питър използваше за кабинет, когато работеше вкъщи през уикендите. А на горния етаж се помещаваха четири спални. Четвъртата използваха като стая за гости, макар че дълго време се бяха надявали тя да бъде стаята на третото им дете, което така и не се появи. Парис не успя да забременее след първите две и макар че двамата говориха много за това, никой не искаше да премине през стреса на изследванията за плодовитост. Затова се задоволиха само с двете деца, които имаха. Явно съдбата бе планирала и нагласила нещата така.

Парис седна на дивана и се притисна към мъжа си. Но тази вечер той беше прекалено уморен и не отвърна на ласката й. Обикновено я прегръщаше през раменете, а сега тя осъзна, докато го гледаше, че проявява явни признаци на потискано напрежение. Може би трябваше да отиде на лекар и да се прегледа. Реши, че ще му напомни веднага щом приключеше сливането и най-тежката част от работата останеше зад гърба му.

През последните години бяха загубили няколко приятели от неочаквани сърдечни удари. Питър бе на петдесет и една години и в добро здраве, така че не бе изложен на голям риск, но знае ли човек. А Парис имаше намерението да го задържи до себе си поне още четиридесет или петдесет години. Последните двадесет и четири бяха много хубави и за двамата.

— Как върви сливането, скъпи? Тежко ли е? — попита го тя със съчувствие. Докато седеше до него, можеше да почувства, че е напрегнат.

Той само кимна, отпи от виното и не отговори. Сигурно беше прекалено уморен и дори не можеше да говори, реши Парис. Не искаше да го пита дали има друго, което да го тревожи. За нея беше очевидно, че причината е работата му. Надяваше се, че след като се потопи в приятната атмосфера на вечерта и поговори с приятелите, ще забрави за грижите си и ще се отпусне. Винаги ставаше така. Въпреки че мъжът й никога не проявяваше инициатива по отношение на техния светски живот, винаги се съгласяваше с плановете, които тя правеше, и одобряваше хората, които канеше. Парис имаше безпогрешен усет кого би харесал Питър и кого не, така че подборът и поканите й бяха в съответствие с неговите вкусове. Нейната цел бе той да прекара добре, а на него му бе удобно, че не го кара да се занимава с подобни неща. Така че Парис вършеше цялата работа, при това добре, и беше, както я наричаше Питър, „директорът по светските събития“ или „завеждащ връзки с обществеността“ в семейството.

Сега Питър седеше тихо на дивана, а тя се бе сгушила до него, щастлива, че си е вкъщи. Запита се дали щеше да отиде отново в службата си през уикенда, или да се среща с клиенти, както правеше от няколко месеца, но не зададе въпрос. Ако се налагаше той да ходи в офиса, значи така трябваше и тя щеше да си намери нещо, с което да се занимава.

Когато се изправи и й се усмихна, Питър изглеждаше доста по-добре. Той се заизкачва по стълбите, а тя го последва.

— По-добре ли си, скъпи? — попита го, докато той легна на спалнята и остави чашата с вино на нощната масичка. Беше толкова изтощен, че все пак реши да полегне за малко преди вечеря.

— Добре съм — отвърна Питър и затвори очи.

Парис реши да го остави на спокойствие и слезе долу, за да провери как вървят нещата в кухнята. Всичко беше наред. Тя се запъти към патиото, седна и се усмихна на себе си. Обичаше съпруга си, обичаше децата и къщата си, обичаше приятелите си. Обичаше всичко, свързано с тях, и не искаше нищо да се променя. За нея това беше идеалният начин на живот и тя не мечтаеше за друг.

Когато се върна половин час по-късно в спалнята, за да го събуди, в случай че е заспал, Питър беше под душа. Тя седна на леглото и го зачака. Гостите щяха да пристигнат след двадесетина минути.

Звънчето на външната врата пропя, докато Питър се бръснеше, Парис подаде глава на вратата на банята и му каза да не бърза. Никой от гостите нямаше да избяга, така че имаше време. Щеше й се той да се отпусне и да се забавлява. Питър я погледна в огледалото и кимна. Лицето му беше бяло от пяната.

— Слизам веднага — обеща, а тя отново му каза да не бърза.

Искаше да се успокои и да свали умората и грижите от раменете си.

Когато той слезе, две от поканените двойки бяха пристигнали, а третата вървеше през моравата към патиото. Вечерта беше прекрасна. Слънцето току-що бе залязло, а топлият въздух напомняше за климата на Мексико или Хаити. Времето беше много подходящо за вечеря на открито и всички бяха в чудесно настроение. Двете най-добри приятелки на Парис бяха тук с мъжете си, единият от които бе адвокат във фирмата на Питър — всъщност така се бяха запознали с тях преди петнадесет години. Той и жена му имаха момче на възрастта на Уим, който учеше в същото училище и щеше да завърши заедно със сина им тази година. Другата жена имаше дъщеря — връстничка на Мег, и още две момчета близнаци, по-големи с една година. Трите жени години наред бяха посещавали едни и същи училищни и спортни събития, а Натали и Парис се редуваха да водят дъщерите си на балет. Дъщерята на Натали обаче бе взела по-насериозно и присърце уроците си и сега беше професионална балерина в Кливланд. И трите навлизаха в залеза на майчинството си и бяха силно потиснати и депресирани от този факт. Говореха на тази тема, когато се появи Питър. Натали сподели тихо с Парис колко изморен вид има съпругът й, а Виржиния се съгласи с нея.

— Той работи по едно голямо корпоративно сливане и наистина му е тежко — обясни Парис, а Виржиния кимна.

Съпругът й се занимаваше със същата сделка, но изглеждаше много по-добре от Питър. Той обаче не беше главен партньор и управител на фирмата. Горкият Питър! Не бе изглеждал толкова уморен и изтощен от години.

След няколко минути пристигнаха и останалите гости и всички седнаха около масата. Очертаваше се приятна компания за вечеря. Трапезата изглеждаше красива, навсякъде горяха свещи. На тяхната мека светлина лицето на Питър изглеждаше малко по-спокойно. Той седеше начело и говореше с жените от двете му страни. Познаваше и двете много добре и компанията им му бе приятна, въпреки че тази вечер бе по-мълчалив от обикновено. Но поне не изглеждаше така изтощен, както когато се прибра.

Около полунощ гостите си отидоха. Питър свали сакото, разхлаби вратовръзката си и въздъхна видимо облекчено.

— Не ти ли беше приятно, скъпи? Не се ли забавлява? — попита го загрижено Парис.

Масата беше доста дълга, с цели дванадесет души около нея, така че тя не можа да чуе какво става на другия й край. Цялата вечер бе говорила с мъжете от двете си страни за бизнес, както правеше често. Те бяха техни приятели и ценяха това нейно умение. Тя бе интелигентна и добре информирана и беше приятно да говорят с нея и за други неща, освен за децата, за разлика от много други жени, в това число собствените им съпруги, макар че те също бяха интелигентни. Натали бе художничка, но напоследък бе започнала да се занимава със скулптура. А Виржиния бе работила като съдия, преди да се откаже от кариерата си и да си остане вкъщи с децата. Тя, също като Парис, беше изнервена от неизвестното бъдеще, след като синът й завършеше през юни. Той щеше да учи в Принстън, така че поне щеше да е по-близо до дома си, отколкото Уим.

Но откъдето и да го погледнеш, една глава от живота им бе затворена и това ги караше да се чувстват несигурни, разтревожени и безполезни.

— Ти беше страшно мълчалив тази вечер — отбеляза Парис, докато се качваха по стълбите.

Хубавото на кетъринговата фирма бе, че тя се грижеше за всичко и почистваше дома след мероприятието. Къщата щеше да бъде изблизана като с език.

Бе наблюдавала съпруга си и макар той да даваше вид, че се забавлява със съседите си по маса, повече слушаше, отколкото говореше, което бе доста необичайно за него.

— Просто съм уморен — отговори Питър, докато минаваха покрай стаята на Уим.

Синът им все още не беше се прибрал. Сигурно бе у семейство Стейн и нямаше да се върне вкъщи преди два.

— Добре ли се чувстваш? — отново попита Парис. Беше разтревожена. И преди бе имал големи дела и сливания, но те не бяха му се отразявали толкова зле, както сега. Дори си помисли, че може би нещата не вървят добре и сливането ще се провали.

— Аз съм… — Искаше да каже „добре“, но я погледна и поклати глава. Знаеше, че съвсем не изглежда добре. Но не искаше да говори за намеренията си тази вечер. Беше планирал да проведе този разговор следващата сутрин. Представяше си как ще седнат и ще поговорят. Не искаше да й разваля вечерта, а и не обичаше да обсъждат сериозни неща преди лягане. Но не можеше повече да я лъже. Знаеше, че не постъпва почтено с жена си. Обичаше я. Но нямаше никакъв друг начин, нито по-лесен, нито по-безболезнен, да го стори. Както нямаше и по-подходящо време. Перспективата да легне сега до нея и да мисли цяла нощ за онова, което трябваше да й съобщи утре, беше направо непосилно бреме.

— Какво има, скъпи? Нещо не е наред. — Неочаквано Парис почувства как в сърцето й пропълзяха страх и необяснима тревога. Не можеше да посочи причина за това.

О, дано да се бе объркало нещо в офиса на Питър, дано причината да е работата му. Каквото и да е, само той да е здрав. Така нещастието бе сполетяло едно близко семейство преди година. Съпругът на една от нейните приятелки не се чувстваше добре. Когато отиде на лекар, му поставиха диагноза тумор в мозъка и след четири месеца умря. Беше голям шок за всички. Навлизаха във възрастта, когато започваха да се случват такива неща. Можеше само да се моли на Господ новините, които Питър щеше да сподели с нея, да не бъдат от този род. Но той бе прекалено сериозен, когато седна на един от удобните столове в спалнята, където двамата обичаха да четат, и посочи с глава другия стол срещу себе си.

— Седни.

— Добре ли си? — отново го попита, като приседна и протегна ръка, за да хване неговата, но той се облегна назад и затвори очи, преди да започне да говори.

Когато ги отвори отново и се взря в нея, Парис осъзна, че никога преди не бе виждала подобна болка.

— Не знам как да ти го кажа… Не знам откъде да започна, нито как… — Как да запратиш бомба към някой, когото си обичал и с когото си живял цели двадесет и четири години? Къде и кога да я хвърлиш? Питър знаеше, че трябва да натисне спусъка, който щеше да разбие живота им на парчета. Не само нейния, но и неговия. — Парис… Аз… направих нещо много лудо миналата година… Може би не чак толкова лудо, колкото… Нещо, което не съм очаквал, че ще сторя. Нямах намерение. Дори не съм сигурен как стана… освен че се появи възможността и аз се възползвах от нея. Не трябваше, но го направих…

Не можеше да я погледне, докато говореше, а Парис не промълви нито дума, докато го слушаше. Задушаваше я чувството, че всеки момент ще се случи нещо ужасно, нещо страшно, което щеше да ги унищожи — и нея, и него. В главата й сякаш виеха сирени, а сърцето й думкаше като барабан и щеше да пробие гръдния й кош, докато го чакаше да продължи. Не, това не беше свързано с работата, нито със сливането, осъзна изведнъж тя. Беше свързано с тях двамата.

— Случи се, когато бях в Бостън за три седмици. Спомняш ли си онзи случай?

Тя знаеше за какво говори и кимна мълчаливо.

Питър я гледаше с отчаяние и очите му бяха пълни с мъка. Искаше му се да я прегърне, но не го направи. Може би така щеше да смекчи удара, но имаше усещането, че това не е начинът и няма право.

— Излишно е да изпадам в подробности и да ти обяснявам как, защо или кога. С две думи — влюбих се в друга жена. Нямах намерение да го правя. Не вярвах, че някога отново ще ми се случи. Не съм сигурен какво съм мислил тогава, освен че бях отегчен, изморен и ми беше скучно, а тя бе интересна, привлекателна и млада, и това ме накара да се чувствам и аз такъв, когато бях с нея. Жив и много по-млад. Не бях се чувствал така от години. Сякаш бях върнал часовника назад за няколко минути, само че стрелките му се счупиха и когато се осъзнах и исках да се върна обратно в моето време, открих, че не мога, а и не желая да го сторя. Искам да остана в това време. Но… просто не мога… всъщност… Искам да живея с нея. Обичам те. Винаги съм те обичал. Обичам те и сега, но не мога да живея повече така. Между два живота. Това ме побърква, разболява ме. Не знам дори как да ти го кажа, само си представям какво е да бъде човек на твое място и… О, господи, ужасно съжалявам… Наистина, Парис.

В очите му имаше сълзи, а тя покри устата си с ръце, сякаш наблюдаваше катастрофа, която става пред очите й, или виждаше как колата се блъска в стената. За пръв път в живота си се чувстваше сякаш умира.

— Парис, не знам как да ти го кажа — продължи Питър и сълзи се търколиха по бузите му. — Заради двама ни… заради нас… искам развод.

Беше обещал на Рейчъл, че ще приключи с тази работа през уикенда, и знаеше, че трябва да го направи, преди двойният живот, който водеше, да го побърка напълно. И него, и нея. Но да го каже, докато гледа лицето на Парис, беше по-трудно, отколкото си бе представял. Взрян в очите й, съжали, че не бе намерил някакъв друг начин. Обаче знаеше, че няма. Беше я обичал през всичките изминали години, но вече не бе влюбен в нея. Обичаше друга жена и искаше да си отиде. Животът му с Парис беше без трепет, имаше усещането, че е погребан жив. Едва сега с Рейчъл осъзнаваше колко му е липсвало всичко! С нея се чувстваше така, сякаш Господ му е дал втори шанс. А дали бе от Господ или не, той го искаше и знаеше, че трябва да го има. Колкото и да му бе мъчно за Парис, колкото и да се чувстваше виновен, да съжаляваше за онова, което бе сторил, знаеше, че животът, душата, съществуването и бъдещето му принадлежат на Рейчъл. Парис беше минало.

Тя остана няколко минути като вкаменена. В стаята цареше пълно мълчание. Гледаше го, без да мигне, сякаш не бе в състояние да повярва на онова, което току-що чу. Виждаше в очите му, че всяка дума, която бе произнесъл, е истина.

— Не разбирам — започна, докато сълзите напълниха очите й и всеки момент щяха да се затъркалят по лицето й.

Това не можеше да е истина! Не можеше да й се случи. Не и на нея. Случваше се на други хора, които имаха несполучлив брак, които непрекъснато се караха или водеха война, които никога не се бяха обичали така, както тя и Питър. Но ето че беше факт. Беше се случило и на нея. Никога, дори и за най-кратък миг през целия им съвместен живот, не беше й минало през ума, че един ден Питър може да я остави. Единственият начин, по който си представяше, че двамата ще се разделят, бе, че ще го загуби, когато някой умре — той или тя. И ето че сега се чувстваше така сякаш тя беше умрялата.

— Какво става? Какво се е случило? Защо го направи?… Защо! Защо не я оставиш? — Дори не й мина през ума да го попита коя е жената. Това нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе, че той искаше да се разведе с нея.

— Парис, опитах се — отвърна отчаяно Питър. Не можеше да понесе този поглед в очите й, но нещата трябваше да се приемат такива, каквито са. И кой знае защо, по някакъв странен и извратен начин се чувстваше доволен, че най-сетне бе свършил и тази работа. Знаеше, че трябва да бъде свободен, без значение какво щеше да коства това и на двамата. — Не мога да я оставя. Просто не мога. Знам, че е отвратително от моя страна, но това е, което искам. Ти си добра жена, прекрасен човек. Беше страхотна майка на децата ми и знам, че винаги ще бъдеш, но не искам повече да живея така. Вече не искам… Чувствам се жив, само когато съм с нея. Животът ми е вълнуващ. Сега гледам напред към бъдещето. Години наред имах усещането, че съм старец. Парис, ти все още не го осъзнаваш, но може би така е по-добре и за двама ни. Да го приемем като благословия. Ние бяхме като затворени в капан.

Думите му се забиваха в нея като ножове.

— Благословия ли? Наричаш го благословия? Ти чуваш ли се какво говориш? — Неочаквано гласът й започна да трепери. Лицето й се сгърчи сякаш всеки момент щеше да изпадне в истерия, а той се страхуваше най-много от това. Беше огромен шок, също както ако научиш, че някой, когото си обичал, неочаквано е умрял. — Това е трагедия, а не благословия. Как би могъл да наречеш благословия да мамиш жена си, да си отидеш от къщи и да искаш развод? Ти луд ли си? Какво мислиш всъщност? Кое е това момиче? Какво ти е направила, каква магия? — Най-сетне се сети да попита за другата жена, не че имаше някакво значение. Тя беше просто един безименен враг без лице, който бе спечелил битката преди дори Парис да знае, че участва в такава. Беше загубила всичко, без да бъде предупредена, че всъщност животът и бракът й са поставени на игралната маса като залози. Докато гледаше мъжа си, й се стори, че настъпва краят на света.

Той поклати глава и прекара разсеяно ръка през косата си. Не искаше да й каже коя е другата жена, защото се страхуваше, че Парис ще направи нещо в състояние на ревност и лудост, но знаеше, че рано или късно тя ще открие истината. Ако не друго, то децата му щяха да кажат на майка си коя е. Освен това той имаше намерение да се ожени за нея, въпреки че сега нямаше да каже и това. Засега шокът от развода бе достатъчен.

— Тя е адвокат в моя офис. Видя я на коледното тържество, но тя се опита да стои далеч от теб, защото те уважава. Казва се Рейчъл Норман и ми помагаше за случая в Бостън. Тя е много свестен човек, разведена е и има две деца. — Опитваше се да я представи почтена и прилична пред Парис, но знаеше, че това е без значение. Все пак смяташе, че го дължи на Рейчъл, защото не искаше жена му да я смята за последната курва. Макар да се съмняваше, че тя ще чуе думите му.

Парис просто го гледаше, а сълзите капеха от брадичката върху полата й. Изглеждаше напълно разбита и опустошена. Сякаш в нея не бе останала капчица сила или живот и той осъзна, че ще е необходимо много време, за да прости сам на себе си за онова, което й причини. Но друг начин нямаше. Трябваше да го направи, заради доброто на всички. Беше обещал на Рейчъл. Тя го чакаше вече цяла година и му заяви, че не може повече. Освен това той не искаше да я загуби, каквото и да му струваше.

— На колко е години? — попита Парис с мъртвешки глас.

— На тридесет и една — отвърна тихо и някак виновно Питър.

— О, господи! Та тя е с двадесет години по-млада от теб! Смяташ ли да се ожениш за нея? — Тя почувства как паниката сграбчи гърлото й. Докато не се оженеше за тази жена, все още имаше надежда.

— Не знам. Трябва първо да преживеем всичко това. И то е достатъчно травматизиращо.

Този разговор го караше да се чувства с хиляда години по-стар. Но мисълта за Рейчъл го подмладяваше отново. Тя беше като извор на жизненост и надежда за него. Дори не си бе давал сметка колко много му бяха липсвали тези неща в живота, докато не се влюби в нея. Всичко, свързано с нея, беше вълнуващо. Дори когато излизаше на вечеря с нея, се чувстваше отново момче, а времето, което прекарваха заедно в леглото, направо го побъркваше. Никога не бе изживявал подобни мигове, не бе имал подобни чувства към никоя друга жена в живота си, дори и към Парис. Сексуалният му живот с нея беше задоволителен и спокоен и той му се наслаждаваше дълги години, докато живяха заедно. Но онова, което изпитваше към Рейчъл, беше страст, която не бе предполагал, че съществува. Вече бе опитал от вълшебството й и бе запленен.

— Тя е петнадесет години по-млада от мен — рече жена му, започвайки да хълца неудържимо, след което го погледна отново, защото искаше да знае всички отвратителни подробности, с които да се самоизмъчва. — Колко големи са децата й?

— На пет и седем години. Още са малки. Омъжила се е, докато следвала, и успяла да се справи с момчетата и учението си, дори и след като съпругът й я напуснал. Доста е преживяла. — Толкова много я обичаше, че не се сдържа да я похвали пред жена си.

Всъщност винаги бе искал да й помогне по всякакъв начин. Дори бе вземал момченцата няколко пъти на разходка в парка в съботните следобеди, когато лъжеше Парис, че има срещи с клиенти в града. Беше напълно луд по нея, беше си загубил ума и желаеше да сподели живота й.

Всъщност Рейчъл също бе силно влюбена в него. Беше обезумяла. Измъчваха я колебания дали да го вижда или не, и дали той ще напусне жена си. Мислеше, че никога няма да го направи, като знаеше колко е важно семейството за него, а и Питър винаги бе твърдял, че Парис е прекрасен човек и образцова съпруга и че не заслужава да бъде наранявана. Но след като преди седмица Рейчъл му каза, че ще скъса с него, той взе решение и я помоли да се омъжи за него. А за да направи това, трябваше да се разведе. Разводът беше цената, която трябваше да плати, за да започне живота, за който копнееше. И понеже това бе най-голямото му желание, беше готов да плати каквато и да е цена. Всякаква. Трябваше да жертва Парис заради Рейчъл. И щеше да го направи.

— Защо не го обсъди с мен? — попита тихо Парис.

Питър се поколеба. Не искаше да й дава фалшиви надежди, нито да я обърква. Според него нямаше смисъл.

— Това нищо няма да промени — отговори след дълго мълчание той. — Искам да разбереш, че няма да променя решението си. Отне ми много време, докато стигна до него, и нищо не може да ме накара да се върна назад.

— Защо не ми каза? Защо поне не ми предостави някакъв шанс? Как така не разбрах какво става? — попита нещастно тя.

Чувстваше се глупава, разбита, смачкана, малка и изоставена, още преди той да си бе отишъл.

— Парис, последните девет месеца почти не съм си бил вкъщи. Прибирах се късно вечер и се връщах в града всеки уикенд. Мислех, че си се досетила. Всяка жена би се усъмнила. Учудвам се, че не си.

— Аз ти вярвах — отвърна тя и за пръв път гласът й прозвуча гневно. — Мислех, че имаш много работа, че наистина си в офиса. Никога не ми е минало през ума, че можеш да направиш нещо такова. — След което неудържимо се разрида.

Той искаше да я прегърне и да я утеши, но реши, че не бива. Вместо това стана и отиде до прозореца, загледан към градината. Питаше се какво щеше да стане сега с нея. Тя все още беше млада и красива, сигурно щеше да си намери някой. Но въпреки това се тревожеше. Това го бе измъчвало и занимавало месеци наред, но не бе достатъчно, за да остане с нея или да престане да вижда Рейчъл. За пръв път в живота си Питър не мислеше за жена си и семейството си, а за себе си.

— Какво ще кажем на децата? — погледна го накрая Парис, защото в един миг се сети за тях. Сякаш той бе умрял и тя трябваше да мисли сега за всичко — как да оцелее, как да каже на хората, какво да съобщи на децата. Голямата ирония бе, че не само приключваше животът й като майка. Беше уволнена и като съпруга. Нямаше никаква идея какво ще прави с живота си, а и не можеше да мисли за това сега.

— Не знам — отвърна тихо Питър. — Предполагам, истината. Аз все още ги обичам. Раздялата ни не променя нищо. Те вече не са деца. И двамата няма да живеят у дома, когато Уим отиде в Бъркли. Така че новото положение няма да има особено голямо отражение върху тях — добави наивно той, а Парис поклати глава, удивлявайки се на глупостта му.

Съпругът й нямаше ни най-малка представа как щяха да се почувстват децата му. Най-вероятно изоставени като нея или почти по същия начин.

— Не бъди толкова сигурен. Разбира се, че ще има ефект. Ти какво си мислиш! Ще бъдат направо разбити. Това ще бъде голям шок за тях. Как иначе? Цялото семейство просто ще се разпръсне по всички посоки на света с един замах.

— Зависи от това как ще им го представим. Всичко зависи от теб, как ти ще им съобщиш.

Това я вбеси. Осъзна, че той очаква от нея да почисти мръсотията, само че нямаше никакво намерение да го прави. Задълженията й към него като съпруга бяха приключени. Беше освободена от длъжност само с едно мигване на окото и отговорностите й по отношение на мъжа й повече не съществуваха. Единственото, за което трябваше да мисли сега, бе за себе си, а тя дори не знаеше как. Повече от половината й живот бе преминал в грижи за него и децата. Беше мислила само за тях.

— Искам да запазиш къщата — неочаквано рече той, макар че го бе решил, още когато помоли Рейчъл да се омъжи за него.

Двамата смятаха да купят апартамент в Ню Йорк и дори вече бяха огледали няколко.

— А ти къде ще живееш? — попита стреснато Парис. Беше отчаяна и обезумяла.

— Все още не знам. — Срамуваше се и не можеше да я погледне в очите, затова наведе глава. — Ще имаме достатъчно време, за да измислим нещо. Утре смятам да се пренеса на хотел — заяви накрая и Парис осъзна, че онова, което се случва, става точно сега, а не в някакво неизвестно далечно бъдеще. На сутринта мъжът й щеше да си отиде. — Тази нощ ще спя в стаята за гости — довърши Питър и се упъти към банята, за да си вземе нещата.

Тя инстинктивно скочи и го сграбчи за ръкава.

— Не! Не може — произнесе високо и ясно. — Не искам Уим да си въобразява какво ли не, ако те види да спиш там.

Причината не беше само тази. Тя искаше да го има до себе си още веднъж през тази последна нощ. Когато се обличаше за вечеря, как би могла да знае, че това ще бъде последният ден и последната нощ от брака й! За миг се зачуди дали той бе решил, когато се прибра у дома, да й го каже точно тази вечер. Почувства се като пълна глупачка, когато си спомни колко бе притеснена за него, защото изглеждаше уморен. Ето каква била причината, а не работата по сливането на компаниите.

— Нямаш нищо против да спя тук? — попита Питър.

Изглеждаше разтревожен. Помисли си дали няма да направи нещо безразсъдно, като например да опита да убие себе си или него, но можеше да прочете в очите й, че няма такива намерения. Сърцето й бе разбито, но не бе загубила здравия си разум. Все още можеше да мисли.

— Бих могъл да се върна в града, ако предпочиташ.

При Рейчъл. При новия си живот. Завинаги далеч от нея.

Това бе последното, което искаше, и тя поклати глава.

— Не! Искам да останеш. — Завинаги. В добро и зло, докато смъртта ни раздели. Така както обеща пред Бога преди двадесет и четири години.

Не можеше да престане да се пита как е възможно той да захвърли всичко с лека ръка и да забрави клетвата си. Но очевидно го бе сторил много лесно. Заради една жена на тридесет и двете й малки момчета. Сякаш годините, които бяха преживели заедно, изчезнаха яко дим със замахването на една вълшебна пръчка.

Питър кимна и отиде да си облече пижамата, а тя седна на стола и се загледа в пространството с невиждащи очи. Когато се върна, той легна в леглото, полежа известно време, след което загаси лампата. А след един дълъг момент мълчание проговори, без да я погледне, нито да потърси ръката й. Тя едва го чу, защото духаше носа си.

— Съжалявам, Парис… Никога не съм предполагал, че ще се случи… Ще направя всичко, което мога, за да ти бъде по-леко. Всъщност дори не знам какво да правя. — Гласът му звучеше безпомощно, като на изоставено дете, докато лежеше за последен път в брачното им ложе.

— Все още можеш да се разделиш с нея. Все още нищо не е загубено. Ще помислиш ли за това? — рече Парис. Обичаше го толкова много, че дори се страхуваше да го помоли. Единствената й надежда бе да си го върне, ако успееше да се отърве от тази Рейчъл.

Последва дълго мълчание. Накрая той отговори.

— Не, няма. Много е късно. Няма връщане назад.

— Защо? Тя бременна ли е? — попита ужасена Парис.

Досега не бе помисляла за подобна възможност. Но дори и да беше, унижението и обидата, че съпругът й има незаконно дете, щяха да й причинят по-малко страдание, отколкото загубата на Питър. Беше се случвало и се случваше непрекъснато на хиляди мъже, а браковете им по някакъв начин устояваха и се запазваха. Ако той го искаше, можеха да го преживеят. Но не, той не желаеше да запази техния брак. Това беше повече от очевидно.

— Не е бременна. Просто смятам, че разводът е най-правилното нещо за мен, дори за двама ни. Обичам те, но не се чувствам добре с теб и не мисля, че трябва да живеем заедно. Ти заслужаваш много повече. Трябва да си намериш някой, който да те обича така, както аз те обичах някога.

— Това е най-гадното нещо, което успя да измислиш и кажеш! Как можеш! Какво според теб трябва да направя? Да пусна обява във вестниците? Ти току-що ме откачи от кукичката като риба и ме хвърли обратно във водата, като ме съветваш да си намеря някой друг. Колко удобно, нали! Бях женена за теб повече от двадесет години. Обичах те и още те обичам. И щях да остана твоя жена до края, до смъртта. А сега какво трябва да направя според теб?

Мисълта за онова, което й бе причинил, я изпълваше с ужас и отчаяние. Никога не беше се чувствала толкова уплашена. Животът, който бе живяла и познаваше, бе свършил като отрязан с нож и бъдещето изглеждаше неясно, страшно, неизвестно, пълно с ужас, опасности и скръб. Последното, което искаше, бе да си намери някой друг! Господи, как въобще можа да го каже или да го помисли! Тя искаше само него. Те бяха мъж и жена, бяха семейство. А за нея семейството беше свято. Очевидно, за него не бе чак толкова.

— Ти си красива, умна, интелигентна и добра жена. Ти си чудесен човек, Парис, и прекрасна съпруга. Някой мъж ще бъде много щастлив да те притежава и да живее с теб. Просто аз не съм този мъж. Нещо се промени… Не знам какво е, нито защо… но знам, че се случи. Не мога да остана повече тук.

Тя седеше и го гледаше. Сетне стана бавно от стола и отиде до него, от неговата страна на леглото, коленичи на пода и като завря главата си в завивките, заплака. Питър лежеше и гледаше в тавана. Страхуваше се да я погледне, докато сълзите се стичаха от очите му и падаха на възглавницата, а ръката му галеше косата й. Въпреки цялата нежна агония и всички стари чувства, които тя предизвикваше у него, и двамата знаеха, че това е последният миг на близост, който споделяха.