Даниел Стийл
Развод (31)

Глава 30

Преди Алис да се обади отново, мина цяла седмица. Новините обаче не бяха хубави. Дженифър бе избрала една от семейните двойки и Парис се изненада от собственото си разочарование. Сякаш я бяха отхвърлили или скъсали на изпит.

— И това става понякога — успокои я адвокатката. Знаеше как се чувства Парис. — Когато трябва, всичко ще си дойде на мястото. Ще видите. Имам друго предложение за вас. Знам, че искате новородено, но все пак… Има едно четиригодишно сираче от руски произход. Майката е алкохоличка, бащата е неизвестен, няма СПИН. Живее в сиропиталище от две години. Има още две братчета и такива деца обикновено ги вземат заедно. Но семейството, което взе момченцата, не искаше момиченце. Трябваше да я осинови едно американско семейство от Финикс, но вчера се отказаха. След прегледа се оказа, че мъжът има мозъчен тумор и при тези обстоятелства не искат да осиновят дете. Така че тя е свободна. Имам снимка и мога да ви я пратя по електронната поща. Изглежда много сладка. — Парис помисли за секунда и тъкмо щеше да откаже, когато се зачуди дали пък съдбата не й пращаше това дете.

— Може ли да помисля? — попита тя.

— Ще ви изпратя снимката.

Когато я получи, Парис дълго я гледа. Не беше виждала по-сладко личице. Все още седеше и я гледаше, когато влезе Биксби.

— Кое е това сладурче?

— Едно четиригодишно руско сираче. Може да бъде осиновена. Онази майка, за която ти говорих, не ме иска.

— О, господи! — простена Биксби и извърна очи от снимката. — Кажи ми, че сънувам. Парис, ще се оженя за теб, ако престанеш с тези глупости.

Беше истински ужасен.

— Не са глупости — възрази, като го гледаше сериозно. Беше наистина толкова сериозна, че го уплаши. Никога не беше я виждал така решителна. — И не искам да се омъжвам. Но за теб може да направя изключение. Какво ще правим със Стивън обаче? Може ли да го осиновим?

Бикс я гледаше онемял. Това беше като кошмар наяве.

— Ще трябва да пия валиум.

— Да повикам ли лекар?

— Шегуваш ли се? — разкикоти се той. — Имам поне четиристотин таблетки в офиса си. Ти искаш ли една?

— Не, благодаря. Аз съм добре.

Два часа по-късно тя се обади на Алис и й каза, че се отказва от руското момиченце. Смяташе, че ще се чувства по-добре с новородено.

— И аз мисля така. Но бях длъжна да ви предложа. Имам предвид една майка за вас. Ще знам повече след няколко дни. Ще се обадя.

Същия уикенд Мег и Ричард се завърнаха от Европа и й се обадиха. Тя ги покани да я посетят. Искаше и Уим да присъства, но той бе зает. А и двамата с Бикс имаха много работа по подготовката на Хелоуин. Така че отложиха срещата.

Беше началото на ноември, когато децата дойдоха в Сан Франциско. Бяха решили да отпразнуват Деня на благодарността първо с нея, а след това да посетят баща си. Малко след като пристигнаха, Ричард й подметна за обаждането на Андрю и за нейното мълчание в отговор.

Парис го погледна виновно.

— Знам. Съжалявам. Беше грубо от моя страна. — Но дълбоко в себе си наистина не искаше да се среща с него.

— Той се страхува да не те е обидил.

— Няма такова нещо! Ако ми се обади пак, ще говоря с него. Обещавам.

— Ще му предам.

Всички седнаха на масата, на която бе сервирана традиционната пуйка, както и всички други ястия за празника. И тогава Парис им съобщи решението си. Настъпи пълно мълчание. Лицата на децата й бяха като на хора, изпаднали в шок.

— Какво ще правиш? — За пръв път Мег не разбираше и не подкрепяше майка си. — Ти си луда! Не си ли много стара да имаш бебе?

— Възможно е — съгласи се Парис. — Въпреки че не съм напълно сигурна. Но не е това най-важното. Няма да раждам, а ще си осиновя едно. А със сигурност не съм толкова стара, че да не мога да го отгледам. По-стари от мен жени си раждат бебета по метода ин витро.

Тя защитаваше позицията си, без да се опитва да ги убеждава.

— Да, но си имат съпрузи — почти извика Мег и погледна Ричард за помощ.

До този момент той не бе казал нищо.

Уим изглеждаше ужасен. Цялото му семейство според него бе полудяло. Родителите му се разведоха, баща му се ожени за много по-млада жена и сега си имаха шестмесечно бебе, бе се сдобил и с двама доведени братя, а ето че сега и майка му искаше да си осинови бебе. Нито той, нито Мег бяха очаровани от плановете й и не ги подкрепяха.

— Самотните жени също си осиновяват деца, че дори и някои мъже — обясни спокойно Парис.

— Тяхна си работа! Другите не ме интересуват — сопна й се по детски Мег. — Мисля, че е глупаво да си вземеш бебе. Защо искаш да го направиш?

— Защото съм самотна — отговори спокойно Парис и двете й деца я загледаха стреснато. — Вие пораснахте и си имате вашия собствен живот. А аз нямам нищо, освен работата си. Вие бяхте моят живот. Не сте ми длъжни за нищо, разбира се. Аз трябва да подредя отново бъдещето си. Искам да имам бебе, да го обичам и да се грижа за него, да си имам компания, докато и то порасне. Това не означава, че няма да ви обичам. Но не искам повече да бъда сама.

Настъпи гробна тишина. Само Ричард я гледаше със съучастие, сякаш двамата бяха единствените възрастни в стаята. Сетне прегърна жена си през рамо и се опита да й обясни.

— Майка ти има право да предприеме онова, което смята, че ще направи живота й по-хубав. Не е лесно да си сам. На нея й е много тежко. А да си има бебе би било чудесно!

— Защо просто не се омъжиш? — попита жално Мег.

— Защото не мога и защото не искам — отговори Парис. — Нямам намерение да седя със скръстени ръце и да чакам да се появи принцът от приказките, който ще оправи живота ми. Това е смешно. Аз трябва да поема отговорност за собствения си живот.

Ричард беше напълно съгласен с нея.

— Ами ако аз имам бебе? Тогава какво ще стане? Сигурно няма да ни обърнеш внимание, нито на него, нито на мен, щом си имаш свое — попита нещастно Мег.

Парис се усмихна. Дъщеря й бе все още дете. Също и Уим. Алис беше права. Не се оказа толкова лесно, колкото си го мислеше.

— Разбира се, че ще се грижа за твоето бебе, скъпа. И за теб също, и за всички деца, които ще имаш. Но искам да направя нещо за себе си и изглежда това е най-правилният начин.

— На мен ми звучи ужасно — намеси се Уим. — Бебетата цапат много и обръщат всичко наопаки. — Беше получил този опит от наблюдението върху полусестричката си, детето на баща му и Рейчъл. Струваше му се, че реве през цялото време, а когато искаше да си играе с нея, тя падаше и Рейчъл скачаше. Изобщо идеята на майка му не му изглеждаше никак привлекателна.

— Ще видим какво ще стане. Ще ви съобщя какво ще правя, когато се намери бебе. Напоследък изтървах една прекрасна възможност, всъщност две. Първата майка се отказа от мен, а аз се отказах от детето, което ми предложиха.

— Колко време ще трае? — попита Мег, сякаш току-що й бяха казали, че къщата гори и трябва да чака пожарната команда.

— Около година, повече или по-малко.

Мег се молеше вероятната майка да промени решението си и да откаже да даде бебето си.

Преди да си тръгнат в неделя следобед, Ричард отдели една минута, за да поприказва насаме с Парис.

— Не се тревожи за Мег. Тя ще свикне с мисълта и ще се съгласи. Уим също. Това си е твоят живот и имаш правото да правиш каквото искаш. Възхищавам ти се. Нужна е много смелост, за да поемеш подобна отговорност на твоята възраст. — Той беше една година по-възрастен от нея, но бракът му с дъщеря й му даваше нови хоризонти.

— Не казвай това — усмихна се Парис, благодарна, че поне той я подкрепя и й вярва. — Ами ако Мег има бебе? — Всъщност тя горещо се надяваше и от онова, което дъщеря й каза, разбра, че те искат да имат деца.

— Различно е — обясни Ричард. — Аз съм много по-страхлив от теб. Не мисля, че бих могъл да осиновя дете. Това не те ли притеснява? — попита я направо, а тя поклати глава, усещайки колко е привързана към него. Беше й не само зет, превърнал се бе в близък приятел.

— Не ме тревожи въобще.

Уим, Мег и Ричард си отидоха в неделя. Гостуването им бе много динамично за всички, пълно с емоции и вълнения, но Парис бе сигурна, че ще се успокоят. Познаваше Ричард и знаеше, че ще въздейства на дъщеря й. А може би дори и на Уим. Беше й обещал да говори и с двамата. Един господ знаеше какво щеше да си помисли Питър за плановете й, когато научеше. Тя обаче нямаше намерение да го уведомява, нито разчиташе на него за помощ. Той си имаше своето семейство и проблеми, своето собствено бебе, към което децата й имаха двояко отношение, защото все още не можеха да приемат Рейчъл, която продължаваше да ги дразни. Тя беше разбила брака на родителите им и в техните очи беше виновна. Не искаха да й простят.

Ричард й напомни, че ще предаде на Андрю даденото от нея обещание, защото все още се надяваше, че приятелят му има шансове. Смяташе, че двамата много си подхождат. Парис бе обещала да говори с него, може би повече от уважение към зет си. В това нямаше нищо лошо, разбира се. Никому нямаше да навреди. Не бе склонна да върти любов с него, но както казваше Бикс, винаги е добре да имаш още един приятел.