Даниел Стийл
Развод (15)

Глава 14

В понеделник сутринта, десет минути преди девет Парис паркира колата на Сакраменто стрийт и отиде при задната врата с месингова дръжка, съседна на магазина, както й бе обяснила Сидни. И откри с учудване, че ръцете й треперят, докато натискаше копчето на звънеца. Беше облечена в черен костюм, носеше обувки с високи токове, косата й бе прибрана в стилен кок на тила, а на ушите й блещукаха малки обици с диаманти. Чувстваше се доста официално, но искаше Биксби да види, че може да изглежда добре и на най-изисканите партита, пък и това беше интервю в края на краищата. През рамото си носеше малка чанта от „Шанел“, която Питър й бе подарил преди няколко години. Но тя толкова рядко я бе носила в Гринуич, че чантата бе съвсем нова. Беше си помислила, че може би е добре да вземе и малко куфарче, но нямаше такова. Щеше да предложи ума си, своята енергия, време и организационни способности. Надяваше се, че ще бъдат достатъчни.

Дистанционното зажужа и когато тя бутна вратата и я отвори, видя няколко мраморни стъпала, водещи нагоре, също както в магазина. Къщата беше красива. От горния етаж се чуваха гласове и тя тръгна в тази посока. Озова се в елегантен коридор с оригинални, модерни картини от известни художници, и в края му видя голяма стая с дървена ламперия и много книги. В нея седеше един поразително красив рус мъж в средата на тридесетте, в черно поло и черни панталони, а до него бе една млада жена в напреднала бременност. Тя с труд стана от стола и тръгна да посрещне Парис.

— Вие сигурно сте Парис. Страхотно име! Аз съм Джейн. А това е Биксби Мейсън. Очаквахме ви.

Мъжът вече я наблюдаваше и тя изпита усещането, че я пронизва с рентгенови лъчи. Внимателно огледа и прецени всичко — от косата и обиците до чантичката и високите токчета. Изглежда му хареса онова, което видя, защото се усмихна и я покани да седне.

— Хубав костюм — подхвърли Биксби, след което се пресегна и вдигна телефона, който звънеше.

Отговори на една бърза серия от въпроси, после се обърна към Джейн, за да я осведоми.

— Камионът с орхидеите закъснява. Намират се на половината път от Лос Анджелис и сигурно няма да са тук преди обяд, което означава, че ще трябва да бързаме и да успеем в по-кратък срок, когато пристигнат. Но ще намалят от цената заради закъснението. Мисля, че ще се справим. Партито е след седем, така че ако се хванем за работа в три, ще смогнем.

След това насочи вниманието си към Парис и я попита откога е в Сан Франциско и защо е дошла тук. Тя вече си бе намислила какво да му отговори. Не искаше да прозвучи нито като депресирана, нито като патетична жена. Не бе необходимо той да узнава всички трагични подробности, а само факта, че е разведена и живее сама.

— Тук съм от три дни — каза истината тя. — Разведена съм. Бях женена двадесет и четири години, грижих се за дом, деца и съпруг. Не съм работила, но често давах вечерни партита. Обичам да се занимавам с декорация, градинарство и да организирам тържества. А дойдох в Сан Франциско, защото синът ми учи в Бъркли, а дъщеря ми живее в Ел Ей. Завършила съм бизнес администрация и имам магистърска степен.

Той се усмихна на този кратък, но съдържателен монолог и макар да изглеждаше дистанциран и сериозен, в очите му проблесна топлина.

— Откога сте разведена?

Парис си пое дълбоко дъх.

— От един месец. Разводът беше окончателно оформен през декември, но сме разделени от май миналата година.

— Сигурно е тежко след двадесет и четири години брак — рече със съчувствие Биксби.

Не я попита за причините, но Парис видя, че изпитва съжаление, и трябваше да се напъне да не се разплаче. Винаги й ставаше много тежко, когато хората проявяваха съчувствие и доброта към нея. Тяхната любезност я караше да плаче, но сега си наложи да мисли за онова, за което бе дошла, и запази очите си сухи.

— Добре ли сте? — попита я загрижено Биксби.

— Да — отвърна тя. — Трябваше да свикна, но децата ми помогнаха. И приятелите също. Просто исках да променя обстановката.

— Къде живеехте в Ню Йорк?

— В Гринуич, Кънектикът. Това е едно богато градче, което води затворен, самостоятелен живот.

— Знам. Познавам тези градчета много добре — усмихна се той. — Израснах в Пърчейз, то е доста по-далеч, но е от същия тип. Малко, затворено общество от богати хора, които се познават помежду си, играят бридж, тенис и си ходят на гости. Нямах търпение да се измъкна оттам веднага след колежа. Мислех, че ще се задуша, ако остана още един ден. Постъпили сте правилно, като сте дошли тук. — Той продължаваше да се усмихва одобрително.

— Надявам се. — Парис също се усмихна. — Особено ако започна да работя за вас. Не мога да измисля нищо, което да ми харесва повече — рече тя, цялата разтреперана от малката си реч.

— Само че това е много, много, много тежка работа. Трябва да ви предупредя, че съм непоносим. Пълен маниак. Искам всичко да е перфектно. Работя по двадесет и пет часа на денонощие. Никога не спя. Ще ви се събуждам посред нощ, за да ви кажа нещо, което съм забравил, или да ви съобщя какво трябва да свършите най-напред сутринта. Забравете за любовния живот. Просто няма да имате такъв. Ще бъдете щастлива, ако виждате децата си за Деня на благодарността и за Коледа, а понякога няма да можете, защото точно тогава имаме най-много работа. Обещавам да ви побъркам, да ви изкарам въздуха, да ви разплаквам, да ви науча на всичко, което знам, и да ви накарам да желаете никога да не сте ме срещали. Но ако издържите на всичко това, гарантирам ви, че ще свършим хубава работа. Е, как ви се струва?

— Като сбъдната мечта — отвърна искрено Парис.

Беше точно каквото искаше. Щеше да я държи заета и нямаше да има време да мисли за разни тъпотии. Щеше да бъде полезна, партитата и тържествата сигурно щяха да бъдат интересни, щеше да среща различни хора на тях, дори и само като клиенти, а защо не и като приятели. Не можеше дори да мечтае за по-добра работа и изобщо не я интересуваше, че ще бъде тежко. Всъщност точно това искаше.

— Мисля, по-точно се надявам, че ще се справя.

— Защо да не опитаме? — рече Биксби предизвикателно. — Тази седмица имаме само четири партита. Едно тази вечер, две утре и един четиридесетгодишен юбилей в събота вечер. Ако оживеете, ще ви наема. Нека да видим как ще се чувстваме и двамата в края на седмицата. — Той погледна към Джейн със строго изражение. — А ако ти родиш това бебе преди това, ще го напляскам, а теб ще удуша. Разбра ли ме, госпожо Уинслоу?

Той се закани с пръст, а тя се разсмя и потърка големия си като балон корем, който сякаш всеки момент щеше да се спука под роклята й.

— Ще се опитам. Говорих с него и му казах, че ако се появи преди края на седмицата, кръстникът му ще бъде силно разочарован.

— Точно така. Няма да види никакво наследство, никакъв фонд, никакво парти за завършване на гимназия, подаръци за Коледа или за рождените дни. Ще трябва да стои там, където е, докато ние с Парис разберем дали можем да работим заедно, ясно ли е? И междувременно искам да я обучиш на всичко, което знаеш.

За някакви си пет дни! Джейн дори не мигна.

— Да, сър! Слушам, сър, ваша чест. — Тя козирува, а той се разсмя, докато ставаше.

И Парис беше удивена да види колко е висок — поне метър и деветдесет, слаб и много красив. Бе почти сигурна, че е гей.

— О, я стига — рече той на Джейн, смеейки се, когато тя също стана, макар и доста трудно. Трябваше й кран, за да я повдигне от стола. После се обърна към Парис със сериозно-насмешливо изражение. — Ако имате намерение да забременявате с или без брак, веднага ви уволнявам. Не мога да преживея подобно нещо още веднъж. — Изглеждаше като нещастно малко момче. Двете жени се засмяха. — Смейте се вие, нямате представа какъв удар беше за мен. Нервите ми се опънаха много повече от корема ти.

— Съжалявам, Бикс — рече Джейн, но изражението й показваше точно обратното. Тя очакваше бебето с радост и нетърпение и знаеше, че той също е щастлив заради нея. За шестте години съвместна работа Биксби бе станал неин истински приятел и настойник.

— Ако ви мине нещо такова през ума, по-добре си вържете тръбите, за да сте сигурна, че няма да има бебета. На колко години сте впрочем?

— На четиридесет и шест, почти и седем.

— Наистина ли? Браво, не изглеждате на толкова. Ако не ми бяхте казали, че имате големи деца, щях да ви дам тридесет и осем-девет. Когато казахте, че синът ви учи в Бъркли, реших, че сте на четиридесет. Аз съм на тридесет и девет, но си направих пластична операция миналата година. Вие нямате нужда, така че няма защо да ви давам името и адреса на хирурга.

Парис бе трогната от прекрасния комплимент, който й направи. Сетне той стана сериозен и погледна към планината от хартия върху бюрото си. Навсякъде имаше папки, снимки, мостри на тъкани, скици, проекти, чертежи, а бюрото на Джейн в съседната стая изглеждаше още по-зле. Една цяла стена в офиса беше от корк и на нея бяха забодени с карфици милион бележки, съобщения и листчета.

— Кога можете да започнете? — попита той Парис, готов да запали моторите моментално. Виждаше се кой е двигателят на всичко.

— Когато желаете — отвърна тя.

— Значи веднага. Става ли, или имате други планове за днес?

— Цялата съм ваша.

Той засия при този отговор, а Джейн я покани да отиде в нейния кабинет.

— Биксби ви хареса — прошепна тя, когато седнаха една срещу друга на бюрото. Трябваше да й покаже всичко. — Със сигурност. Другите кандидати, които му изпратиха от агенцията по заетостта, се озоваха от другата страна на вратата само след две минути разговор. „Добър ден, довиждане, много благодаря, съжалявам.“ Не хареса никого. Но вас ви хареса. Вие сте точно онова, което му трябва. Нямате мъж, деца, нова сте в града. Можете да го следвате навсякъде. — Джейн изглеждаше изпълнена с надежда.

— А на мен ми звучи като работа, създадена специално за мен. Сякаш ме е чакала да се появя. Точно това исках. Той също ми хареса. Изглежда добър човек. — Освен елегантността и добрия външен вид, освен стила и интелигентността, които излъчваше, личеше, че е свестен, почтен и разумен.

— Той е такъв — увери я Джейн. — Поне към мен винаги е бил добър. Щях да се омъжа малко след като започнах да работя за него, обаче годеникът ми ме напусна, избяга буквално пред олтара в църквата. Родителите ми бяха бесни. Изхарчиха цяло състояние за сватба, която не се състоя. Цяла година не бях на себе си, но всяко зло за добро. Този брак нямаше да просъществува дълго. И както каза Бикс, бившият ми годеник ми направи услуга, като избяга от мен, макар че тогава не мислех така. След това срещнах Пол, след четири месеца се сгодихме, което шокира всички. Родителите ми отказаха да финансират сватбата. Казаха, че съм се женела за него от инат и че този брак щял да бъде провал, а и вече били изхарчили много пари за първата сватба, така че да се оправям сама. Тогава Бикс ми организира най-страхотната сватба, която някога си виждала. Нае група от Европа, „Сами Гоу“, които бяха невероятни. Нае „Гетис Хаус“ и плати всичко от джоба си. Родителите ми бяха объркани, но не се намесиха, защото отношенията ни бяха много лоши. И ето че вече цели пет години сме женени с Пол и ще си имаме бебе. Отлагах го колкото е възможно, защото не исках да изоставям Бикс, но накрая Пол тропна с крак и ето на. А Бикс не иска и не иска да приеме фактите. Не може да си намери човек, когото да хареса, но и не търси много. И трябва да ти кажа, че според мен бебето няма да издържи до края на седмицата, така че по-добре се залавяй за работа и учи със скоростта на светлината. Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

Това беше много информация за нула време, а когато каза, че е на тридесет и една, Парис си даде сметка, че е точно на възрастта на жената, за която се бе оженил Питър. Всъщност Джейн й приличаше на дете, макар че очевидно беше изключително способна. Това я накара да се замисли дали Питър и Рейчъл нямаше да си имат бебе. Само от мисълта й прилоша, но трябваше да се стегне, защото нямаше време за самосъжаление, а много работа за вършене.

Двете прекараха целия ден в кантората. Ровиха се из папките, уточняваха важни детайли за клиентите, Джейн й разясни системата за доставки, даде й имената на хората, на които може да разчита, каза й към кого да се обърне при спешни случаи. След което прегледаха един безкраен списък от предстоящи мероприятия. Парис видя, че в близките месеци имаше запланувани много партита в града, няколко в Санта Барбара и Ел Ей и една голяма сватба в Ню Йорк през есента, въпреки че младите още не се бяха сгодили. Обаче майката на булката се бе обадила, за да ги ангажира.

— Уха! — възкликна тя след няколко часа и седна. Имаше работа за още десетина асистенти и не можеше да си представи как Джейн се е справяла сама. — Как си успяла да го правиш? — попита я тя с искрено удивление. Започваше да се безпокои дали не се е захванала с непосилна задача. Струваше й се, че работата е необятна. Не искаше да обърка нещо и да провали бизнеса на Бикс. А от видяното уважението й към двамата бе нараснало неимоверно.

— О, ще свикнеш — отвърна убедено Джейн. — Не е никакво чудо, просто работа. Ключът е да използваш надеждни източници, така че да не се провалиш. Случва се наистина понякога, но доста рядко. А и Бикс не им позволява. Ако го измамят, преметнат или не изпълнят поръчка, просто не им дава втори шанс. Клиентите ни могат да разчитат на нас. Тайната на успеха му е перфектността. А ако нещо при нас не е наред, клиентът ни не бива да знае. Може да си скъсаме задника, за да скрием провала, но трябва да изпълним обещаното. Понякога импровизираме.

— Наистина е гений — рече с възхищение Парис.

— Да — съгласи се Джейн, — и работи като вол. Аз също. Ще се справиш ли, Парис?

— Да — отвърна без колебание тя.

Прекараха остатъка от следобеда в още работа. Орхидеите за вечерното парти пристигнаха, както бе обещано, а след три часа Джейн и Парис отидоха на мястото на вечерята. Беше голяма, внушителна и представителна сграда на Джаксън стрийт в Пасифик Хейтс. Парис разбра, че клиентът е шеф на голяма и известна международна фирма за биотехнологии в Силиконовата долина. Вечерята бе за дванадесет души. Къщата бе обзаведена от известен френски дизайнер, цялата дневна бе мебелирана в яркочервено.

— Бикс не обича очевидните неща — обясни Джейн. — Всеки друг щеше да сложи червени рози. А той се спря на кафяви орхидеи.

Бяха наели готвачи, които да приготвят ястията на място. Бикс бе купил малки сребърни звънчета с инициалите на всеки гост, гравирани върху тях, за спомен от партито. Неговите гениални хрумвания за подобни подаръчета — от мечета до яйца от Фаберже, бяха запазената му марка. Хората обичаха партитата, организирани от Биксби Мейсън.

Освен това беше ангажирал оркестър и част от мебелировката бе изнесена, за да се освободи място за танци. Докато Джейн и Парис бяха там, пристигна камион с малко пиано. За всичко беше помислил.

Самият той се появи след половин час и остана до началото на вечерята. Когато си тръгна, всичко бе в идеален ред. Той сам аранжира, мести, подрежда и оглежда цветята и дори в последната минута смени една от сребърните купи, защото не му харесваше. Но едно беше сигурно — вечерта щеше да остави незабравима следа в паметта на всички гости.

Джейн се прибра у дома, за да се преоблече в черна рокля за коктейли. Смяташе, че ще успее да се върне, преди да са пристигнали първите гости. Трябваше да е там, за да види дали всичко върви гладко. Когато приемите бяха малки, тя обикновено оставаше, докато гостите седнат на масата, при по-големите и по-сложните — докато започнат танците. Така че дългият работен ден се превръщаше в още по-дълга вечер. Каза на Парис, че може да не идва тази вечер, но тя настоя да присъства, за да види как координира действията. Когато използваха служба за кетъринг, трябваше да наблюдава, за да се увери, че обслужването е безупречно. Всички гости трябваше да бъдат посрещнати, музикантите да са по местата си, цветята да са свежи и да изглеждат прекрасно, а момчетата, наети за паркиране, да знаят какво да правят с колите. Биксби и хората му не пропускаха нито един детайл.

Парис кара до вкъщи възможно най-бързо, напълни ваната, след което свали дрехите си и пусна косата си свободно. Не беше спряла от девет часа сутринта. И това бе само началото.

Тя се обади на Мег веднага след като си приготви нещо за хапване. Имаше по-малко от час, за да се облече и да се срещне с Джейн на партито, преди да са пристигнали първите гости. Мег бе още в студиото, когато отговори на мобилния си телефон.

— Знаеш ли, мисля, че си намерих работа — започна Парис и й разказа всичко за Биксби Мейсън.

— Звучи страхотно, мамо! Надявам се, че ще ти хареса.

— Аз също, скъпа. Просто исках да ти кажа, че работя. Много е вълнуващо! — Искаше да й разкаже какво е правила през деня, но извикаха дъщеря й на снимачната площадка и трябваше да затвори.

Тогава Парис се обади на Ан Смит в Гринуич.

— Намерих си чудесна работа и тази седмица ще бъда на изпитателен срок — съобщи развълнувано тя, когато откри Ан вкъщи. Чувстваше се като дете, което току-що е било прието в отбора. — Харесва ми!

— Гордея се с теб, Парис — отвърна радостно Ан. — Това се казва да хванеш бика за рогата! Колко време ти трябваше? Три дни?

Парис й разказа накратко как се бяха развили събитията.

— Ако този човек има ум в главата, ще те вземе. Обади ми се непременно!

— Добре — обеща Парис, сетне се потопи във ваната и затвори очи за пет минути. Наистина беше доволна от онова, което свърши през деня. А едно от най-важните неща, които й харесаха в тази работа, бе, че можеше да види осъществена и изпълнена определена концепция, независимо от трудностите.

Чувството на удовлетвореност беше невероятно, когато видиш как нещо от идея става реалност. Парис предчувстваше удоволствието от бъдещата си дейност.

 

 

Тя пристигна в къщата на Джаксън стрийт пет минути преди Джейн и двете останаха до десет и половина, когато гостите започнаха да танцуват. Всичко вървеше съвсем гладко. Домакините проявиха любезност и дружелюбност, когато Джейн ги запозна с новата си заместница. Тя изглеждаше не по-малко елегантна в своята семпла черна рокля от гостите. Знаеше, че не бива да облече нещо предизвикателно или шокиращо. Идеята бе да се слее с обстановката, да не се откроява и да привлича вниманието към себе си. Джейн реши, че заместничката й е перфектна, зряла, чувствена, способна, работяга и пълна с идеи. Когато едно от момчетата, които паркираха колите, създаде проблем, Парис веднага се намеси и каза спокойно, но твърдо на шефа на групата да се обади в базата и да го смени. Не чакаше напътствия, нито наставления. Самата Джейн бе заета в кухнята, за да бъде сигурна, че суфлето, което трябваше да се поднесе като предястие, няма да спадне, докато гостите седнат на масата. Всяка частица от мозайката трябваше да намери мястото си и да си пасне с другите. Като балерините от кордебалета те трябваше да синхронизират движенията си до прецизност, граничеща със съвършенство. И това бе още по-важно, когато ставаше дума за сватби със стотици гости. Парис пристъпи и влезе направо вътре, оправяйки се в ситуацията с компетентност и грация. Джейн вече знаеше, че точно тя е човекът, когото търсеше Бикс.

— Сигурно си изтощена — попита я Парис, когато напуснаха дома на Джаксън стрийт.

Миличката — беше бременна в деветия месец и бе на крака от четиринадесет часа. Това не бе режимът, който препоръчваха докторите, нито онова, което искаше съпругът й.

— Казах на бебето, че нямам време да го раждам тази седмица — отвърна весело Джейн, но изглеждаше смъртно уморена.

— Кога трябва да родиш? — попита я с топлота Парис. Много харесваше това момиче. Беше толкова мила и й бе показала всичко. Но беше време да предаде щафетата и Парис се надяваше, че Бикс ще й позволи да я вземе.

— Утре — отвърна Джейн с печална усмивка. — Опитвам се да се правя, че не знам това, но той не иска да чуе — допълни, като поглади корема си. През цялата нощ бебето бе ритало, а от две седмици насам имаше слаби контракции. Знаеше, че то се подготвя да излезе, моментът бе дошъл. — Ще се видим утре сутринта — каза тя на Парис, докато се наместваше с доста труд зад волана.

Парис изпита жал към нея. Не бе имала възможност спокойно да чака бебето да се роди. Работната й програма можеше да убие повечето бременни жени и беше ясно защо съпругът й настоява да напусне работа и да си остане вкъщи. Вършеше тази работа цели шест години и беше време да спре.

— Добре се справи днес — похвали я Джейн, след което махна с ръка и потегли.

Парис влезе в своята кола и също пое към дома си. Когато влезе в къщата и остави чантата си, осъзна колко е изморена. Беше дълъг и интересен ден, последван от успешна вечер. През цялото време бе силно концентрирана да научи колкото е възможно повече, при това бързо. Нищо от онова, което свърши днес, не й изглеждаше необичайно или пък невъзможно да направи. Знаеше, че ще се справи. А когато се опъна върху леглото, тя се помоли да получи работата като асистент на Биксби Мейсън. С божия помощ, ако това беше нещото, което трябваше да върши, щеше да се справи.