Даниел Стийл
Развод (24)

Глава 23

Както обеща, Мег доведе Ричард Боулен в Сан Франциско за Деня на труда. Ричард отседна в „Риц Карлтън“ и макар че тя предпочиташе да остане с него, реши, че ще бъде по-правилно да бъде с майка си. Той също смяташе, че това ще улесни представянето му на Парис, вместо да се съревновава с нея за малкото й момиченце. Това беше умен ход. От момента на срещата му с Парис обаче, му стана съвсем ясно, че тя е подозрителна към него. Въртеше се около него като куче около дърво, задаваше му въпроси, наблюдаваше го дълго и недоверчиво и го разпитваше за всичко — от детството до работата му. След трите прекарани заедно дни, колкото и да не искаше да го признае, Парис установи, че го харесва.

Най-много я измъчваше мисълта, че той всъщност беше от типа мъже, с които тя трябваше да излиза, а не да се среща с момиче на половината от годините му, което в случая бе собствената й дъщеря. Беше много странно и в известен смисъл неприемливо. Но Парис не го извади като щит, нито като оръжие срещу него. Двамата седяха сами в градината, тъй като Мег се бе качила горе за няколко минути.

Тя се обърна към него със загрижено изражение.

— Не искам да прозвучи неучтиво, Ричард, но не те ли тревожи разликата във възрастта? — Той бе точно два пъти по-голям от Мег. И една година по-възрастен от нея самата.

— Старая се да не ме тревожи — отвърна искрено Ричард. — Последната жена в живота ми бе по-стара от мен, на петдесет и четири. Всъщност винаги съм излизал с жени на моята възраст. Собствената ми съпруга беше моя колежка, първото ми гадже в колежа. Но твоята дъщеря е много специална млада жена, сигурно знаеш това.

Беше хубав мъж и изглеждаше много по-млад от годините си. Имаше зелени очи и руса коса, и приличаше доста на Парис и на самата Мег. Двамата явно изключително си допадаха, защото дъщеря й цъфтеше в негово присъствие и изглеждаше напълно спокойна. Сякаш се чувстваше защитена и сигурна. Ходеха вече два месеца и Парис имаше усещането, че между тях нещата са сериозни. Извади си този извод от онова, което й казаха.

— Не искам да бъда ужасно старомодна — продължи извинително тя. Чувстваше се глупаво и го отдаваше на възрастта си. — Много е рано да говорим за това, пък и ти сигурно все още не знаеш какви точно са намеренията ти, но моля те, не си играй с нея. Не искам мъж на твоята възраст да й разбие сърцето. Тя не го заслужава. — Когато каза това, мислеше за Чандлър Фрийман. Той сигурно ходеше с млади момичета. Но Ричард не изглеждаше замесен от същото тесто. — Ти си много по-голям и по-мъдър от нея, а също и по-силен. Ако нямаш нищо сериозно предвид, не си играй, не я подвеждай и не я наранявай.

— Обещавам ти, Парис — отговори искрено и разгорещено Ричард. — Няма да го направя. А дали съм сериозен? — повтори въпроса й той и задържа дъха си. — Ти имаш ли нещо против да бъда такъв?

— Не знам — отвърна тя. — Трябва да помисля. Доста си по-възрастен от нея. Единственото ми желание е тя да бъде щастлива.

— Щастието няма отношение към възрастта — отвърна мъдро Ричард. — В повечето случаи не зависи от нея. Възрастта е без значение за сърцата — продължи той. — Никога не съм изпитвал подобни чувства към друга жена, с изключение на бившата ми съпруга.

Последните му думи я подсетиха и тя се намръщи.

— От колко време си разведен?

— От три години — каза той.

Парис моментално се успокои. Не бе разведен от петнадесет или двадесет години и очевидно не бе сваляч и плейбой. Спомни си всички предупреждения, които бе получила от Бикс. До този момент беше излязъл прав във всичко.

— Това е приличен срок.

— До този момент не срещнах никоя, която да привлече вниманието ми и да бъде важна за мен. Освен Мег. Не очаквам същото от нея. Тя и дъщеря ми са приятелки.

— Човек никога не знае как ще се появи любовта и как ще влезе в живота му. И дали изобщо това ще стане. Когато обаче се случи, човек не знае какво ще бъде лицето й. В известен смисъл аз се радвам, че лицето е нейното, на Мег.

Парис го хареса, при това много. Наистина бе доста непривично гаджето на дъщеря й да бъде неин връстник. Но това им позволяваше да станат приятели, понеже имаха много повече общи неща, отколкото с Антъни или Пийс, които бяха все още деца. Ричард беше зрял мъж и беше добър. Парис го каза на Мег, когато си тръгваха. Момичето изглеждаше спокойно и щастливо и освен това силно развълнувано, защото майка й бе харесала Ричард. Тя беше лудо влюбена в него, както и той в нея.

След тяхното заминаване Парис не спираше да мисли за това колко странен е животът. Дъщеря й ходеше с мъж, който бе по-подходящ за нея самата. А за нея бяха останали само повредени стоки като потъналия в скръб Джим Томсън, плейбой като Чандлър Фрийман и напълно откачени типове като скулптора от Санта Фе. Като че ли за нея нямаше почтен, свестен и подходящ мъж, освен може би Джим, който бе прекрасен човек, но напълно отписан. Той никога нямаше да се възстанови. Парис започваше да се чуди дали от сега нататък ще среща само такива и дали всички прилични и свестни мъже вече не са заети. Чудеше се дали някъде все още има някой като Ричард Боулен. Съмняваше се, и ако наистина беше права, то по-добре би било да си остане сама. Най-накрая трябваше да го приеме като неизбежно. Това не й приличаше на сентенция за живота, а просто на факт. Ако нямаше да намери повече мъж, когото да обича, то значи така й е било писано. По-добре сама, отколкото с някой неподходящ. Нямаше повече нито енергия, нито сили, нито желание да го търси. Любовта на всяка цена не й беше присърце, пък и не си струваше.

На следващия ден тя разказа на Бикс за Ричард.

— Много лошо — рече замислено той. — Като те слушам, имам чувството, че точно това е човекът, който ти трябва, вместо всички онези откачалки и използвачи, които се навъртат наоколо, или ранени зверове с тръни под ноктите и в лапите. Господи, понякога се чудя дали изобщо под небето е останал някой нормален!

— Аз също. Но ти поне си нямаш работа с тях, а аз си имам. Или може би ще си имам, ако съм достатъчно луда, за да опитам. А готините пичове като Ричард си падат по жени на половината на моята възраст. Когато започнат да се заглеждат по мен, вече ще са по на сто години.

— Чакай малко. Някой петдесетгодишен ще ти бъде абсолютно по мярка. Трябва само да го намерим.

— Наслука! — рече с доста цинична усмивка Парис.

— Мислиш ли, че ще се ожени за нея? — поинтересува се Бикс.

— Не знам. Може би. Миналата седмица щях да кажа просто „Надявам се, че не“. Но тази седмица вече не съм така сигурна. Теоретично той е прекалено стар за нея. Но, по дяволите, Бикс, ако те са щастливи и се обичат, защо не? Може би възрастта няма чак толкова голямо значение, колкото си мислим.

— Аз лично не смятам, че има. Я погледни Стивън и мен. Нашата разлика е почти същата като тази между Мег и Ричард, а по-щастливи не бихме и могли да бъдем.

— Може би и аз се нуждая от някой по-възрастен — усмихна се Парис. — Ако си намеря някое момче, което е с двадесет и четири години по-възрастно от мен, значи на седемдесет и една, може би няма да е чак толкова зле.

— Зависи от момчето — отвърна Бикс. — Срещал съм седемдесет и една годишни, за които бих дал дясната си ръка. В наше време, ако един мъж иска, може да бъде млад и на осемдесет, че и отгоре. Познавам жена, която се омъжи за осемдесет и шест годишен старец в Лос Алтос и се кълне, че сексуалният й живот бил по-активен от всякога. Сигурно казва истината, защото преди две години си роди бебе.

— Това е идея — отвърна развеселено Парис, макар че осемдесет и шест годишен съпруг й изглеждаше прекалено стар, поне за момента.

— Какво, искаш ли един осемдесет и шест годишен? Мога да ти намеря за нула време. Ще се радвам да ти бъда от полза! — Той се разсмя.

— Не! Говоря за бебето. Господи, това ми харесва. Онова, което правя най-добре, е да раждам и гледам деца. — За минута в очите й сякаш изгряха звезди.

— Моля, моля! Без такива номера! Имаме си уговорка с теб! — завъртя очи той. — Наех те, защото си пораснала, защото си свободна и децата ти не живеят при теб, защото нямаш намерение да забременяваш и да раждаш на някое парти. Ако ми извъртиш този номер и забременееш, Парис, направо ще те убия!

Тя изобщо нямаше такива намерения. Напоследък все по-често си мислеше, че ще остане сама завинаги, така че й минаваше мисълта да си осинови дете. Обаче не бе споделила това с никого, дори с Мег, и със сигурност не с Биксби. Ако му кажеше, той сигурно щеше да получи припадък. А тя не знаеше дали идеята й бе нещо реално, което да преследва и гони, или просто един блян, с който искаше да измами света и да увери себе си, че все още е млада. Едно бебе на нейната възраст би било истинско предизвикателство, и Парис не бе готова да направи нещо повече, освен да си мечтае на този етап. Но мисълта все по-често минаваше през главата й.

Следващата седмица обаче почти щеше да полудее, защото темата за бебетата отново излезе на преден план. Този път по доста различен начин. Мег й се обади, за да й съобщи, че Рейчъл е бременна и очаква бебе през май. Била вече на шест седмици и Питър бил полудял от щастие. Парис затвори телефона, седя дълго време и гледа неподвижно в пространството. Повече нямаше никакви въпроси. Той наистина си бе отишъл завинаги. Животът му от сега нататък беше изцяло и завинаги свързан с Рейчъл. Тази мисъл й причиняваше почти физическа болка.

За нейна голяма изненада на другия ден й се обади Уим, за да й каже, че е много ядосан заради бебето на баща си и на Рейчъл. Според него това бе напълно смахната идея и баща му бе глупак, бе прекалено стар да има бебета. Мег беше малко по-сдържана, но също не бе особено очарована. Двамата сякаш се чувстваха заплашени, което изненада Парис, тъй като децата й вече бяха големи, бяха излетели от гнездото и имаха самостоятелен живот. Но очевидно трудно можеха да приемат баща си с бебе на ръце. Това обаче подсказа, че Рейчъл е особено важна за него. Те не я харесваха, не само от лоялност към майка си. Тя очевидно поглъщаше цялата енергия и внимание на баща им, бе успяла да го обсеби и дори да го привърже към двете си малки момчета, които никога не бяха виждали собствения си баща. Мег знаеше, че Питър смята да ги осинови. Положението в семейството им се бе променило драстично през последната година и половина. Повече не можеха да го отричат и да крият главите си в пясъка. И въпреки двете си деца, които обожаваше, Парис се чувстваше някак излишна и безполезна. Един ден те щяха да тръгнат по своите пътища, всъщност вече бяха поели по тях. Рейчъл имаше Питър и своето ново семейство. А тя беше сама. Понякога й бе прекалено тежко и трудно да го преглътне.

Затова както винаги, когато бе разтревожена или нещастна, Парис се зарови в работа с помощта на Бикс. Трябваше да организират откриването на сезона на операта и на симфоничния оркестър, които бяха двете най-важни събития за годината, както и цяла дузина приеми, с които се отбелязваше началото на новия сезон.

Почти бяха преполовили работата, когато един ден Бикс пристигна доста умърлушен. Парис вече го познаваше много добре. Двамата прекарваха толкова време заедно, че понякога изглеждаха и действаха като сиамски близнаци, свързани с един общ мозък. Можеше дори да чуе мислите, които минаваха през главата му.

— Е, казвай! Изглеждаш ми много виновен — заяде го тя. — Каква глупост си направил? Като съдя по външния ти вид, мога да предскажа, че си поел организацията на три сватби за един ден, а може би и на четири. Нещо напълно кошмарно, сигурна съм.

Той мразеше да отказва поръчки и понякога се захващаше с четири-пет неща наведнъж, в един и същи ден, което направо ги побъркваше.

— Нищо подобно. Просто имам една идея, която не знам как ще приемеш.

— Може ли да отгатна? Искаш да организираш карнавала в Рио? Или пък си наел Пакбел Парк и ще го използваш за градинско увеселение? Или искаш да наема „Роксетс“ да свирят, но те няма да дойдат…

Той се разсмя, защото тя наистина го познаваше много добре, но поклати глава.

— Нищо подобно, нито едно от всичко това. Искам да направиш нещо, което знам, че няма да харесаш.

Тя отвори широко очи.

— Да не би Джейн да се връща? Уволняваш ли ме? — Напоследък се страхуваше само от това — да не загуби работата, която толкова харесваше.

— Глупости, не. Тя май отново е бременна. Каза ми нещо такова, когато говорихме за последен път. Отпиши Джейн завинаги. Освен това няма да ти позволя да ме напуснеш никога. Но искам да направиш нещо за мен. Обещай ми и след това ще го обсъдим.

— Това включва ли стриптийз или полов акт пред публика? — попита подозрително Парис и Бикс поклати отрицателно глава. — Добре, тогава обещавам. Вярвам ти. Казвай какво си наумил!

— Искам да отидеш на една среща. Знаеш колко мразя запознанствата със затворени очи, все едно да ловиш котка в чувал, и не им вярвам. Всички хора, които твърдят, че са намерили съпруга си по този начин, сигурно лъжат. На подобни срещи никога не съм срещал други, освен психопати и отрепки. Но този човек е друго нещо. Срещнах го преди седмица. Той е много известен писател и ни нае да организираме празненството по случай рождения ден на майка му. Изключително умен, начетен и с много вкус и стил. Мисля, че е точно човекът, който ти трябва. От пет години е вдовец, но говори разумно и сянката на покойната не го преследва. Има три големи деца. Пътува между Щатите и Англия. Ще сте си лика-прилика. Преди шест месеца се е разделил с приятелката си, която е почти на твоята възраст, и изглежда изненадващо нормален.

— Но сигурно не е. Попита ли го дали не се облича в женски дрехи?

— Не, но го попитах всичко друго. В мига, в който го видях, си помислих за теб. Ще се срещнеш ли с него, Парис? Дори не се налага да излизаш на вечеря. Не съм му казал нищо за теб, нито дума. Но ти можеш да дойдеш на следващата ми делова среща или пък да отидеш сама. Е, какво ще кажеш? Ще се срещнеш ли с него?

Макар че бе се заклела да не се среща повече с никой, онова, което чу, я заинтригува. А когато Бикс й каза и името му, тя се сети, че е чела три негови книги. Беше наистина много талантлив и винаги бе на едно от първите места в класациите за бестселъри. А Бикс много бе харесал къщата му.

— Добре, ще дойда с теб — съгласи се Парис по-сговорчиво от обикновено. След художника на Сидни се бе заклела никога да не ходи на среща с непознати. Но това не бе точно същото. — Кога ще се видиш с него?

— Утре сутринта, в девет и половина.

Бикс беше доволен, че тя се съгласи. Според него от двамата можеше да излезе идеална двойка.

Парис кимна. На другата сутрин той я взе в девет и петнадесет. Писателят, при когото отиваха, Малкълм Форд, живееше през няколко квартала от нейната къща. Когато пристигнаха на адреса, Парис трябваше да се съгласи, че домът му изглежда впечатляващо. Беше солидна тухлена постройка в Горен Бродуей, в квартала, известен като Златния бряг. Всички големци на града живееха тук. В къщата нямаше нищо показно или парвенюшко, нито у стопанина й, който лично им отвори вратата. Той бе с равномерно прошарена коса, стоманеносиви очи и носеше стар ирландски пуловер и джинси. Когато влязоха в къщата, видяха, че е прекрасна и непретенциозна.

Настаниха се в библиотеката, където по лавиците имаше редки книги, първи издания, както и камари списания и книги по пода. Писателят им разказа в подробности идеята си за рождения ден на майка си. Искаше да бъде нещо елегантно и хубаво, но не пищно, нито показно. И тъй като нямаше жена, беше наел тяхната фирма. Майка му навършваше деветдесет години, а самият той бе на шестдесет. Имаше много изискан вид и поговори с тях и на други теми. Парис спомена, че е чела книгите му, които много й бяха харесали. Той благодари, изглеждаше поласкан. На бюрото му имаше красива снимка на починалата му жена, но той не каза нищо за нея. Имаше и снимка на последната му приятелка, която също бе известна писателка. Спомена, че имал къща в Англия.

Всичко около него изглеждаше нормално и съвсем човешко, макар да бе наистина световноизвестен, което бе доста изненадващо. Не караше скъпи коли, нямаше самолет, ходеше на плаж в Сонома, а не по модни курорти всеки уикенд и признаваше, че къщата му е много разхвърляна, но я харесваше в този й вид. Имаше абсолютно всичко — в това число пари и добра физика, и когато си тръгнаха, Бикс я погледна въпросително. Беше намерил едно истинско съкровище за нея, но изражението на Парис бе непроницаемо.

— Прав ли бях? — не издържа той, докато караше към офиса им. — Страхотен е, нали? — Можеше да си признае, че всъщност е малко влюбен в него. Той наистина приличаше на Стивън.

— Напълно — съгласи се Парис, но не бе толкова възторжена като него и не бе склонна да пее дитирамби. Освен това не продължи с коментара си.

— Е, и? — настоя Бикс, но виждаше, че нещо не е наред. — Какво криеш от мен? — Беше изненадан от мълчанието й, а и тя самата изглежда мислеше за това.

— Не знам. Сигурно ще ти прозвучи налудничаво, ще си помислиш, че съм се смахнала. Той е страхотен, изглежда много добре и очевидно е много интелигентен и умен. Къщата му е хубава. Но не чувствам нищо, никакви токове, никаква химия или флуиди. Нищичко! Не ми е симпатичен, не ме привлича, нито възбужда. Въобще нямам тръпка. Мисля дори, че е отегчителен.

— Глупости! — рече Бикс, но сърцето му бе разбито. — Най-накрая ти намерих подходящ човек и ти не го искаш. Нямала била тръпка!

Обаче сам знаеше много добре, че ако няма привличане, няма нищо. А кога и защо се появяваше то, никой не можеше да обясни. Беше най-важното нещо за една връзка.

— Сигурно причината е в мен. Просто не почувствах нищо. Ако го срещна на някое парти, най-вероятно ще го подмина. Това е — нищо, нула. Въздух.

— Добре, ясно. Разбрах — отвърна разочарован Бикс. — Сигурна ли си? Реши го много бързо.

Е, да, химията вземаше бързи решения. И двамата знаеха, че или чувстваш нещо към някого, или не.

— Абсолютно. Не съм сигурна дали изобщо искам някой мъж. Чувствам се прекрасно и така.

— Значи има надежда — винаги тогава се появява най-добрият. Поне така казват. Когато повече не даваш пукната пара, тогава започват да се навъртат около теб като мухи на мед. Господи, ако този мъж беше гей и аз бях свободен, веднага щях да му се лепна.

— Сигурна съм, че щеше да е доволен да го чуе — рече през смях Парис. — Но мисля, че не е гей, между другото. Просто не е за мен, а мисля, че той също не изпита нищо. Нямаше контакт помежду ни, не протече електричество.

— Добре, тогава се връщаш на дъската за „търси се“ — отсече Бикс.

Беше направил опит да й помогне и тя му бе благодарна за това.

— Я по-добре изхвърли дъската за обяви. Поне засега. До гуша ми е дошло от мъже.

Можеше да я разбере. Малката й история с Джим Томпсън това лято я разстрои дълбоко. Онова, което Парис не можеше да си позволи, бе още едно отхвърляне. Бикс не искаше да се случва нещо подобно. Тя си имаше достатъчно душевни болки и проблеми.

Двамата се върнаха в офиса и отново се хванаха за работа. Подготвяха мероприятията за октомври. Един ден в началото на месеца двамата седяха и разработваха концепцията за една сватба в края на октомври. Булката беше французойка и родителите й бяха поръчали фотограф от Париж. Но освен този човек, двамата с Биксби трябваше да осигурят всичко останало и засега нещата вървяха нормално и гладко. Булката приличаше на малка порцеланова фигурка. Истинска кукличка. Роклята й бе ушита в Париж. Тази сватба щеше да бъде най-голямото събитие за сезона, ако ли не за десетилетието.

— Трябва ли да резервираме стая за фотографа? — попита Парис, докато преглеждаше бележките си.

— Вече се погрижих за това. Ще отседне в „Сър Франсис Дрейк“. Получих добра цена. Води със себе си двама асистенти. Ще пристигне преди събитието, за да прави семейни снимки на цялата рода.

Имаше поне една дузина роднини, два пъти повече близки приятели, много от които благородници от Европа. Всички те бяха настанени в „Риц“. Останалите подробности също бяха уточнени. В последната минута възникна едно недоразумение — микробусът, който бяха наели за фотографа, трябваше да се вземе от града, а не от летището.

— Ще си вземе такси — отсече Бикс.

Фотографът пристигаше след един час.

— Аз ще го посрещна на летището — предложи услугите си Парис. — Може да не говори английски човекът. Само това ни липсваше, някой разглезен французин да се разгорещи на летището и да вдигне скандал, а после да плюе по нас. Имам свободно време днес следобед. Ще отида да го взема. — Тя погледна часовника си и видя, че след няколко минути трябва да тръгва, за да не изпусне самолета.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Можеше да свърши някоя друга, по-важна работа, затова Бикс не обичаше да я използва като шофьор. Но всъщност идеята й бе добра, а и Парис обичаше да се увери, че всеки детайл е на мястото си.

Така че след пет минути тя тръгна за аерогарата със собствената си кола, като се надяваше, че ще има достатъчно място за оборудването. Ако ли не, щяха да настанят единия от асистентите му в такси, но поне самият фотограф щеше да почувства, че му отделят достатъчно внимание. Парис познаваше французите. А и едно пътуване до летището щеше да бъде като малко междучасие за нея. Кратка почивка. Денят беше прекрасен, свеж и топъл, и Сан Франциско никога не бе изглеждал толкова красив.

Тя паркира колата на огромния паркинг на летището и отиде в залата за чакащи, докато пасажерите вземаха багажа си след единадесетчасовия полет от Париж. Самолетът току-що беше кацнал. Парис предполагаше, че ще ги познае по апаратурата им. Името на фотографа бе Жан-Пиер Белмон. Беше гледала негови работи в списание „Вог“, но нямаше представа как изглежда той самият. Тя си отваряше очите за хора, които носят кутии и куфари, наподобяващи фотографска техника. Накрая ги видя. Бяха трима — един изискан по-възрастен мъж със сива коса, който влачеше два огромни метални куфара, и двама по-млади — единият с ярка червена коса и с вид на четиринадесетгодишен хлапак, и друг, по-висок, с права черна коса, заразителна усмивка и диамантена обица на едното ухо. Младежите бяха облечени с кожени сака и джинси, а по-възрастният носеше палто и шалче.

Парис бързо се упъти към тях.

— Здравейте — поздрави с широка усмивка тя. — Аз съм Парис Армстронг от „Биксби Мейсън“. Господин Белмон? — обърна се тя към по-възрастния мъж и чу зад себе си взрив от смях, а момчето с червената коса изцъка с език.

Мъжът се почувства неудобно и поклати глава. Беше ясно, че не говори нито дума английски.

— Вие мосю Белмон ли търсите? — попита мъжът с дългата коса и обицата. Явно бе единственият от тримата, който говореше английски, макар и с непоносим акцент.

— Да — отвърна тя.

Младият мъж с черната коса бе малко по-висок от нея. Но докато говореше с него, тя установи, че е малко по-възрастен, отколкото предположи в първия момент. Беше преценила, че е на около осемнадесет или двадесет години, но отблизо видя, че е най-вероятно на възрастта на Мег.

— Той ли е? — Тя направи с глава движение към по-възрастния мъж, без да посочва директно към него. Той трябваше да е. Беше единственият по-зрял от тримата.

— Non — отговори младият мъж и тя се учуди дали не бе сбъркала цялата група и дали те не се шегуваха с нея. Ако беше така, сигурно бе пропуснала истинските и нямаше представа къде са отишли.

— Аз съм господин Белмон — рече развеселено мъжът с обицата. — А вашето име е Парис? Също като моя град?

Тя кимна, облекчена, че ги е открила, макар да й беше трудно да повярва, че това момче е Жан-Пиер Белмон, световноизвестен френски фотограф.

— Парис е мъжко име. Той е герой от гръцката митология. Троянската война, хубавата Елена. Защо са ви кръстили така?

— Това е дълга история, също като Илиадата. — Нямаше намерение да му обяснява всички подробности, свързани с името й — че е била зачената по време на медения месец на родителите й в Париж. — Взехте ли си багажа? — попита тя любезно, все още опитвайки се да разбере кой кой е. Но ако това момче беше Белмон, другите двама сигурно бяха асистентите му, макар че единият бе достатъчно възрастен да му бъде баща.

— Всичко е тук — успокои я той. — Имаме много малко багаж, само камери — обясни и тя кимна.

Имаше нещо невероятно чаровно в него. Парис не беше сигурна дали бе акцентът или косата, или обицата, или може би усмивката. Изпитваше желание да му се усмихва всеки момент, в който го погледне. А червенокосият приличаше на бебе и всъщност беше деветнадесетгодишният братовчед на Жан-Пиер. Самият Белмон бе на тридесет и две години, както стана ясно по-късно, но не изглеждаше на толкова. Цялото му излъчване и стил бяха като на инфантилен тийнейджър. Беше олицетворение на чар, жизненост и цъфтяща младост. Истински парижанин.

Парис го уведоми, че ще се върне след минута с колата и ги остави тримата при портиера. Пет минути по-късно фотографът и двамата му помощници натовариха оборудването си и се настаниха. Парис пое към града.

— Къде ще ходим първо? В хотела или да видим булката? — попита Жан-Пиер.

— Доколкото знам, ви очакват малко по-късно. Мисля, че ще е по-добре първо да ви заведа в хотела, да си починете, да се освежите, да хапнете и да се приготвите — предложи и той кимна разсеяно.

Изглеждаше заинтригуван от гледката.

След няколко минути заговори отново.

— Вие какво работите? Секретарка ли сте… асистентка… или може би майката на булката?

— Не, организирам сватбата. „Биксби Мейсън“ — цветя, музика, декорация. Наемаме всички необходими за сватбата хора.

Той отново кимна, с което даде да разбере, че е проумял ролята й. Беше схватлив и изключително жизнен. Докато зяпаше през прозореца, извади пакет „Голоаз“ с жълта хартия и острата миризма на тютюна изпълни кабината.

— Е ли добре? — попита неочаквано и неправилно, след като запали, защото си спомни, че американците не си падат много по тютюнопушенето.

Парис кимна.

— Всичко е наред. Преди време и аз пушех. Харесва ми миризмата.

— Merci — поблагодари той и заговори на френски със спътниците си.

Макар че знаеше малко езика, Парис изобщо не разбра за какво става дума, защото тримата мъже говореха прекалено бързо. После Жан-Пиер отново се обърна към нея.

— Е ли сватбата голяма? Красиви рокли? Хубаво?

— Да — увери го тя. — Момичето е красиво, роклите са прекрасни. Младоженецът е хубавец. Партито ще стане страхотно. Ще бъде в залата на Музея на честта. Седемстотин души.

Семейство Делакроа бяха богаташи. Едни от асовете в текстилната индустрия. Бяха дошли и останали в Сан Франциско, за да запазят богатството си от високите френски данъци. Въпреки това продължаваха да прекарват по-голямата част от времето си във Франция.

— Големи пари, а? — попита той и Парис кимна усмихната.

— Много големи. — Не му каза, че бяха изхарчили почти половин милион, което беше повече от внушително, меко казано.

Тя ги закара в хотела, помоли на рецепцията някой да докара микробуса им и ги остави. Трябваше само да покажат шофьорските си книжки и да подпишат документите. Парис даде на Жан-Пиер карта на града и му показа къде трябва да бъде в шест часа.

— Ще се оправите ли? — попита го, а той издуха цигарен дим в лицето й.

Някой от рецепцията го помоли да изгаси цигарата. Младият мъж намери пепелник, пълен с пясък, на няколко крачки, хвърли я там и се върна при Парис.

— Обадете ми се, ако се нуждаете от нещо — предложи тя и му подаде визитката си.

Жан-Пиер повери апаратурата на помощниците си, махна й с ръка и когато те изчезнаха в асансьора, за да се настанят по стаите си, Парис излезе навън при колата си. Да стои човек близо до Жан-Пиер, беше все едно да стои близо до вятърна мелница — той махаше с ръце, жестикулираше, около него се носеха облаци дим и кратки фрази, обменени с другите, които тя не разбираше. Имаше възклицания, гримаси, мимика и той сякаш никога не спираше да движи големите си кафяви очи, а дългата му черна коса се развяваше. Приличаше на някой приятел на Мег, с тази разлика, че всичко у него беше френско. В същото време, макар да изглеждаше по-млад, личеше му, че е свикнал да командва.

Когато седна в колата, все още можеше да подуши аромата на цигарите му.

Парис се върна в офиса, за да прочете съобщенията и последните задачи.

Бикс все още беше там и когато тя влезе, вдигна глава.

— Всичко наред ли е?

Тя кимна и прегледа бележките си. Всичко вървеше по план.

— Чакай да ти разкажа за този французин. Изглежда на двадесет години.

— Мислех, че ще бъде по-стар — изненада се Бикс.

— И аз тъй мислех. Но той е французин. Жалко, че Мег си има приятел. Изглежда много подходящ за нея.

Тя обаче въобще не съжаляваше. Бе се убедила, че Ричард чудесно се разбира с дъщеря й. Те се срещаха вече три месеца и Мег беше щастлива.

 

 

Тази вечер Бикс и Парис се появиха в къщата на семейство Делакроа, за да обслужат семейната вечеря за тридесет души. Непрекъснато пристигаха хора от Франция и Европа. Парис стоеше в задния ъгъл и наблюдаваше приготовленията за снимките, които щяха да се правят. Ариан Делакроа изглеждаше изключително, когато се появи и позира с венчалната си рокля, която никой до този момент не бе виждал. Приличаше на малка приказна принцеса и се смееше, когато Жан-Пиер й се усмихваше по своя неповторим начин. Той забеляза погледа на Парис, намигна й, след което се върна към работата си, докато асистентите му сменяха камерите и лентата. Направи няколко семейни портрета. Когато булката се качи горе, за да се преоблече с вечерна рокля и да позира с майка си, той се приближи до Парис, за да поговори с нея.

— Искате ли да ви снимам? — попита директно, тъй като наоколо нямаше никой.

Тя бързо поклати глава. Щеше да бъде прекалено непрофесионално, никога нямаше да си позволи такова нещо.

— Имате хубави очи — продължи той, като не откъсваше поглед от нея.

— Благодаря — кимна Парис и почувства как през тялото й премина електричен ток. Беше точно обратното на онова, което бе почувствала или по-точно не бе почувствала при срещата си с Малкълм Форд.

Този мъж изглеждаше на половината от годините й и не знаеше добре езика, но всичко в него бе мъжествено и привлекателно, наелектризиращо и смущаващо, и й въздействаше по странен начин. В негово присъствие тя се чувстваше някак празна и странно лека. Не би могла да го обясни, нито искаше да мисли за това. Нямаше нищо прикрито в него. Целият беше ярък, вибриращ, като оголен нерв, като струна — от живите кафяви очи до правата остра коса и бляскащия диамант в ухото.

Когато булката и майка й слязоха отново, той отиде да ги снима, а Парис се отдръпна. Чувстваше се изцедена от краткия си контакт с него. Цялата трепереше и бе силно развълнувана, когато напусна стаята. Сякаш бе докоснала оголен проводник и я бе разтърсил ток.

— Хей, добре ли си? — попита Биксби, забелязвайки странния израз на лицето й.

— Да — успокои го тя.

Отново срещна Жан-Пиер, когато семейството и гостите им отидоха в трапезарията, а той заедно с екипа си също се приготви да си върви. Усмихна й се и Парис осъзна, че никога досега мъж не беше я гледал по този начин. Със сигурност нито един на нейната възраст.

— Много е горещ, кипи от енергия — рече по-късно Бикс, което бе много точно определение. — Ако бях млад, щях да се нахвърля с необуздана страст върху него — призна с усмивка той и Парис се разсмя.

— И аз, старицата, щях да направя същото — пошегува се тя, нямаше начин човек да не почувства енергията, която се излъчваше от младия фотограф от Париж.

 

 

През следващите няколко дни пътищата им се пресичаха постоянно. Той бе навсякъде, падаше на колене пред хората или висеше отнякъде, почти лежеше на стълбите или се доближаваше на сантиметри от нечие лице. Беше в постоянно движение, но винаги когато Парис беше наблизо, не пропускаше да срещне погледа й. След като булката напусна сватбата, той за момент остана свободен и приближи до мястото, където седеше Парис.

— Много добре! — рече. — Прекрасна сватба! Красиви хора… красиви снимки… красив декор… et les fleurs!

Аранжировките от цветя, които бе проектирал Бикс, бяха неописуеми. Човек не можеше да повярва, че може да съществува подобна красота. Бяха направени от рози и момини сълзи и едни малки цветчета, които Парис не бе виждала никога преди. Бяха донесени от Африка, Франция и Еквадор и струваха безбожно скъпо. Голямата зала в Музея на честта никога не бе изглеждала толкова красива. Осветлението, което Биксби бе организирал, беше впечатляващо и си струваше парите. Все едно осветяваха дворец.

Парис и Жан-Пиер излязоха под звездното небе в два часа след полунощ, но не се чувстваха изморени.

— Ще пием ли по нещо? — попита той и Парис се приготви да откаже, но без да се усети, кимна.

Защо не? Той така или иначе си заминаваше след няколко дни. Щеше да остане, за да снима Сан Франциско, а асистентите му си тръгваха още на другия ден.

— Аз да дойда в твоя кола? — предложи той със смешния си английски и тя му каза да я чака отпред след десет минути.

Парис се обади на Биксби и го предупреди къде отива. Той също си тръгваше. Всички членове на семейството вече си бяха отишли, имаше само още неколцина изостанали гости. Не бе необходимо да стоят до края.

— Беше страхотно, нали? Свършихме голяма работа — сияещ обяви Бикс. Беше уморен, но доволен.

— Не ние, ти я свърши. Аз съм само организаторът на детайлите. Ти си геният, който стои зад всичко, Бикс.

Той я целуна и й благодари, след което тя отиде да вземе колата си и след миг двамата с Жан-Пиер отпрашиха с висока скорост. В този час на нощта нямаше къде да отидат, освен в един денонощен ресторант, който Парис знаеше, че е отворен. Не бе нищо особено, но Жан-Пиер бе очарован в мига, в който го видя, и веднага започна да снима под най-различни чудати ъгли, включително и легнал на пода. Сетне се успокои, седна в едно от сепаретата и си поръча бъркани яйца и палачинки. Беше толкова зает цялата вечер, че не бе ял нищо.

— Обичам Америка — рече той с блеснали очи.

Заприлича й на елф или на същество, паднало от друга планета. Беше среден на ръст, малко по-висок от Парис, но изключително гъвкав и жилав. Като младо момче.

— Женена ли си? — попита я, въпреки че тя имаше смътното усещане, че това изобщо не го интересува.

— Не, разведена съм — отвърна с усмивка.

— Щастлива ли си или тъжна?

— Заради развода ли? — попита Парис и той кимна. Тя се замисли. — И двете. Първо бях много тъжна. Сега съм по-щастлива.

— Имаш си малък приятел? — Тя го загледа неразбиращо, а той се прегърна с две ръце в страстна прегръдка и направи физиономия сякаш целува някой. Тогава тя разбра и се засмя. — Un petit ami — повтори този път на френски той.

— А, приятел. Не. Нямам.

Това беше доста смешен въпрос, но тя посочи с пръст към него, показвайки, че иска да знае отговора на същия въпрос. Не че имаше някакво значение. Та тя бе доста по-стара от него!

— Моя малка приятелка… мое гадже… тя отиде си. Аз много, много тъжен. — Той направи трагична физиономия и показа как от очите му се стичат сълзи. — Сега мно-о-ого щастлив. Тя била голяма беля.

През цялото време показваше с ръце онова, за което говореше, и Парис се смееше.

— Имаш ли деца? — продължи Жан-Пиер с въпросите.

Харесваше й разваленият му английски, смешният акцент и маниерите. Той беше така изпълнен с живот и сякаш й предаваше своята жизненост и настроение. Езикът в този случай нямаше никакво значение.

— Две — син и дъщеря. Може би малко по-големи от теб. На колко си години? — попита го на свой ред и той се засмя.

Хората никога не можеха да отгатнат възрастта му и той намираше това за забавно.

— На тридесет и две.

Парис беше изненадана.

— Изглеждаш по-млад.

— А ти на колко си? На тридесет и пет?

— Merci — отвърна, смеейки се, тя. — На четиридесет и седем.

Той кимна доволно.

— Браво! Изглеждаш много по-млада. — Харесваше й как играят очите му. — От Калифорния ли си?

— От Ню Йорк. После живях в Кънектикът. Тук съм от девет месеца, заради развода. Децата ми са тук — обясни тя.

— Колко са години?

Парис отгатна, че я пита за възрастта им.

— Дъщеря ми е на двадесет и четири, а синът на деветнадесет. Той учи в Бъркли, а тя живее в Лос Анджелис и работи във филмово студио.

— Много добре. Актриса?

— Не, продуцент.

Те продължиха да си говорят така, докато той изяде палачинките и яйцата, тя пи чай, а той поръча и английски сладкиш. Парис не беше гладна, но му се радваше, като го гледаше.

— Колко време ще останеш тук? — Беше любопитна. Би било забавно да го види пак, въпреки че й се струваше малко глупаво. Макар да беше по-възрастен, отколкото изглеждаше, все пак бе прекалено млад за нея. Прекалено млад, без значение колко бе привлекателен.

— Не знам — рече той и завъртя очи. — Три дни. Четири. Може да отида до Лос Анджелис и да свърша някой работа. Имам виза за шест месеца. Може да остана един. Не знам. Искам да видя езерото Тахо, Лос Анджелис, Санта Барбара. En voiture. — Направи жест все едно върти волан. — Може да снимам за „Вог“ в Ню Йорк. Много съм уморен. Много работа. Maintenant peut-etre des vacances. On verra. — Мина на френски, но този път тя разбра всичко, защото говореше бавно. Каза, че може би ще си позволи малко ваканция.

Когато разговаряше със сънародниците си, говореше бързо и тя нищо не разбираше, но сега бе по-лесно.

Тръгнаха си след три часа. Тя го остави в хотела и той я целуна по двете бузи. Сетне Парис се прибра вкъщи, свали дрехите си и падна като подкосена в леглото. И остана така няколко минути, с очи, вперени в тавана.

Мислеше за Жан-Пиер. Беше пълна лудост, но тя беше непреодолимо привлечена от него.

Той беше като момче, без съмнение много талантлив, но същевременно изпълнен с живот и чар. Ако искаше да избяга с някого, щеше да й хареса да е точно с него, само за ден-два. Но знаеше, че това е невъзможно и би било прекалено глупаво. Все пак и на четиридесет и седем не бе забранено човек да си помечтае.