Даниел Стийл
Развод (18)

Глава 17

Понеделник също беше натоварен ден. Джейн нямаше да идва на работа, Парис трябваше да се справя без нейната помощ. Младата жена се бе прибрала вкъщи с бебето и съпруга си. Момченцето се казваше Александър Мейсън Уинслоу и както им съобщи Джейн, бил кротко бебе.

Двамата с Бикс работиха здравата. Другата събота се падаше Свети Валентин и им предстоеше да организират две тържества. Както винаги Бикс планираше да отиде на едното, а на другото да изпрати Парис. За щастие и двете бяха скромни, с малко гости. Късно следобед телефонът иззвъня и секретарката, която идваше да свърши писмената работа, уведоми Парис, че я търси господи Фрийман.

— Не познавам такъв — отвърна Парис и тъкмо щеше да й нареди да приключи разговора, когато изведнъж се сети. Това бе принц Чар.

— Ало? — обади се тя. Зачуди се дали наистина беше мъжът, с когото бе танцувала на годишнината на семейство Флайшман. Когато чу гласа, реши, че е той, поне доколкото можеше да си спомни.

— Надявам се, че няма да ми се сърдите — извини се Фрийман. — Взех телефона ви от Марджъри Флайшман, която пък го измъкна от свекърва си. Доста дълъг и заобиколен начин, но свърши работа. Как си, Пепеляшке?

— Като след бала, край огнището — отвърна през смях Парис, впечатлена от усилията, които бе положил, за да се свърже с нея, и учудена защо си е направил труда. Та тя не се бе държала особено мило с него, въпреки че бяха танцували. — Много съм заета. След партито онази нощ едва не изродих бебето в колата. Сега Джейн си има бебе, а аз много работа.

Тя му разказа за премеждията около раждането и той много се забавлява. След това Парис го попита поради каква причина й се обажда. Може би искаше да организира парти или вечеря?

— Не, просто се питах дали не можем да обядваме утре заедно. Как ти звучи това предложение, Пепеляшке?

Глупаво беше първата дума, която й дойде наум, но не я каза. А втората дума бе защо. Тя определено нямаше настроение за срещи. Те бяха последното нещо, към което се стремеше.

— Много мило от ваша страна, Чандлър — спомни си името му Парис. Но не искаше да излиза с него. — Аз обикновено не обядвам. Ужасно съм заета.

— Тогава кръвната ви захар ще падне. Ще обядваме бързо. — Той не приемаше не за отговор и нямаше намерение да прави изключение и този път.

Беше толкова напорист и решителен, че Парис се зачуди какво да му отговори. Налагаше се да бъде по-груба, а не искаше. Той беше мил човек все пак, не беше й направил нищо лошо, само я канеше на обяд.

— Добре, но наистина ще ядем бързо — съгласи се тя и се учуди сама на себе си, защото не й бе в стила да обядва с хора, които не познава. — Къде ще се срещнем? — Реши да бъде делова, независимо дали това му харесва или не.

— Ще ви взема от офиса в един — отвърна той. — И обещавам, че до два ще ви върна.

— Предлагам да се срещнем някъде навън. Ще ми бъде по-удобно — настоя упорито Парис. — Не знам къде ще бъда сутринта.

— Не, не, аз ще ви взема. Така няма да се тревожите, че ще закъснеете. Ще ви чакам пред офиса в колата си. — Тя точно това не искаше — да се вози с някакъв напълно непознат в колата му. — До утре, Пепеляшке — завърши разговора Фрийман и затвори.

Парис остана умислена на бюрото си. Когато влезе Бикс, все още гледаше с празен поглед.

— Какво има? Нещо лошо ли се е случило? — попита той, изненадан от изражението на лицето й.

— Не, но току-що направих нещо много глупаво — самообвини се тя, беше направо изумена от себе си. Мъжът по телефона владееше положението и имаше пълен контрол над нещата, а тя не успя да му се противопостави.

— Да не си прогонила някой клиент? — попита шеговито Биксби. Наистина не можеше да предположи какво толкова глупаво е направила.

— Нищо подобно — успокои го Парис. Вече му бе благодарила за прекрасната сутрин, прекарана с него и Стивън, и му бе казала колко силно се възхищава от партньора му. Бикс беше трогнат. Той искаше тримата да бъдат добри приятели. — Просто позволих на един мъж да ме уговори да изляза на обяд с него, а всъщност дълбоко в себе си не искам. Но преди да се осъзная, той ме завъртя на пръста си — ще ме вземе утре по обяд.

Бикс се усмихна.

— Е, значи няма нищо страшно. Кой е, познавам ли го? Да не е мъжът от тържеството на Флайшман?

— Откъде знаеш? — Беше истински изненадана от прозрението му.

— Гледаше те така, сякаш всеки момент ще те захапе. Предположих, че ще ти се обади. Този тип мъже обикновено го правят. Как се казва?

— Чандлър Фрийман. Съдружник е на Оскар Флайшман Младши. Не знам какво точно работи.

— Чувал съм за него. Мисля, че е професионален сваляч. Внимавай.

— Какво значи това? — Погледът й бе невинен, като на дете, загубило се в страшната гора.

— Това е специална порода. Някои никога не са се женили, други са водили отвратителни бракоразводни дела, които са стрували цяло състояние, с жени, които мразят. По принцип са докачливи и агресивни, непрекъснато са готови за кавга или бой. И през цялото време се срещат с жени, отново и отново, до безкрайност. На всяка разказват каква отвратителна кучка е била бившата съпруга. Обясняват, че причината да не се оженят никога била, че не са открили подходящата. Нищо подобно. Работата е, че те никога не я откриват, защото не искат. Искат само да въртят любов. За тях съблазняването е по-забавно. Не пропускат удобен случай и не прощават. Периодично сменят партньорките си и не са верни на никоя.

— Е, значи ще внимавам. — Парис му се усмихна широко. — Ще слушам какво ще ми разкаже той и ще ти съобщя, ако си познал.

— За нещастие сигурно ще съм познал.

Биксби искрено я съжаляваше. Той лично се надяваше никога повече да не му се налага да ходи по срещи, независимо с гей или с хетеросексуален.

— Ще имаш ли нещо против да изляза утре на обяд? — попита Парис и той се разсмя.

— Искаш ли да кажа не? Така ще имаш оправдание пред себе си.

— Ами… — Не бе съвсем сигурна. Чандлър беше хубав мъж, изглеждаше забавен и възпитан, пък и това щеше да бъде само един обяд, каза си Парис. Защо да не опита.

— Върви, върви! Ще ти бъде приятно. Трябва все пак да си намокриш краката. Той изглежда почтен и не толкова опасен.

— Дори и ако е професионален сваляч?

— Е, и какво от това? Няма да се жениш за него, нали? Само ще обядваш. Ще бъдеш в безопасност. А и ще ти бъде от полза.

— За какво?

— За истинския живот — отговори Биксби. — Все някой ден ще трябва да излезеш и да се потопиш в него. Няма да стоиш цял живот затворена вкъщи. Ти си от жените, които заслужават добър мъж. Но няма да го намериш, ако не излизаш. Никой няма да ти го поднесе на тепсия.

— Мисля, че вече си имах един добър мъж — рече тя тъжно и Биксби кимна.

— Обаче се оказа, че не е бил чак толкова добър.

— Да, но го открих много късно. С двадесет и четири години закъснение.

След половин час Биксби й показа едно бяло мече, високо около метър, направено от бели рози, което щеше да изпрати на Джейн, бе толкова впечатляващо, че Парис затаи дъх.

— Господи, колко е красиво! Как го направи, боже мили?

— Не го направих аз. Само го измислих. Останалото свърши Хироко. Много е сладко, нали? — Той беше горд с творението си и му бе приятно да види, че Парис го хареса.

— Какво говориш, направо е невероятно! Тя ще се влюби в него.

Бикс слезе в магазина и го изпрати на Джейн, заедно с поздравителна картичка, което напомни на Парис, че също трябва да купи подарък на бебето, когато намери време. Ако изобщо намери. Сама не можеше да повярва колко забързан и напрегнат стана животът й само в рамките на една седмица.

Когато същата вечер се обади на Ан Смит, Парис й разказа новините. Сега двете провеждаха разговорите си нощем или през уикенда, заради часовата разлика, но Ан я насърчи да не се тревожи. Беше щастлива, че я чува, и се радваше, че нещата са потръгнали и вървят добре. Дори решиха да намалят сеансите до веднъж седмично. Парис нямаше време за повече, но ако възникнеше нужда, можеше да звъни по всяко време.

Тя разказа на Ан за предстоящия обяд с Чандлър и за онова, което Биксби й бе казал за него.

— Внимавай и си дръж очите отворени на четири — предупреди я Ан. — Дори да е професионален сваляч, както ти е казал Биксби, той може да се окаже интересен човек. Ти трябва да се срещаш с хора, помни това. Не е задължително да ги обичаш. Може да те запознае с цял кръг свои приятели.

Това беше добра отправна точка. Тя започваше от нулата и когато напусна Гринуич, знаеше, че й предстои тежка работа. Намираше се в началото на пътя.

На другия ден, пет минути преди дванадесет Парис чу рева на мотор пред прозореца на кантората и когато погледна навън, видя едно сребристо ферари. Секунди по-късно Чандлър Фрийман излезе от него, облечен с блейзър, сиви панталони, светлосиня риза и жълта вратовръзка. Изглеждаше много шик и проспериращ. Натисна звънеца, качи се горе и след минута застана пред нея с ослепителна усмивка.

— Впечатлен съм. Страхотен офис.

— Благодаря. Аз работя тук съвсем отскоро. — Не искаше да създава погрешно впечатление. Обзавеждането на офиса беше работа на Биксби и тя нямаше никакъв принос.

— Не те разбрах, как така?

— Преместих се от Гринуич, Кънектикът, преди по-малко от две седмици. Това е втората ми работна седмица.

— Изглеждаш сякаш цял живот си работила тук.

— Благодаря — този път се усмихна Парис.

— Ще вървим ли? — подкани я Чандлър.

Имаше идеални зъби, като от реклама на паста за зъби по телевизията. Изобщо беше невероятен мъж с впечатляваща външност. Беше невъзможно човек да не го забележи и да го подмине, така че Парис се почувства поласкана, че е избрал точно нея.

Последва го до колата, а след секунди ферарито избръмча по пътя.

— Къде отиваме? — попита нервно тя, като се усмихна малко насила.

— Ще ми се да ти кажа, че те отвличам, но няма да те плаша. Знам, че нямаш много време, така че ще обядваме наблизо. — Беше избрал един малък италиански ресторант в старинна къща с градина в задния двор, само на няколко преки от кантората. — Това е една от най-добре пазените градски тайни — обясни й Чандлър. Собственикът очевидно го познаваше много добре. — Аз често обядвам навън, но мразя тълпите и затворените пространства.

Времето беше по-топло от предишната седмица. Пролетта настъпваше с пълна сила.

Сервитьорът им предложи по чаша вино, но Парис настоя за чай с лед. Чандлър си взе един коктейл „Блъди Мери“, двамата поръчаха спагети и салати. Храната бе изключително добра. По средата на обяда Парис започна да се отпуска. Той наистина беше интересен мъж и изглеждаше почтен човек.

— От колко време си разведена? — поинтересува се Чандлър и Парис осъзна, че трябва да свиква, защото сигурно щеше да чува този въпрос доста често. Може би трябваше да напечата една брошура с подробностите около развода си и да я раздава на срещите си с непознати мъже.

— От два месеца. Но се разделихме преди девет. — Реши да не дава повече информация. Поне засега това не му влизаше в работата. Не му дължеше никакви извинения или обяснения.

— А колко години беше омъжена?

— Двадесет и четири — отвърна тя, а той подсвирна.

— О, сигурно ти е било много тежко.

— Да, много — съгласи се с усмивка Парис и смени темата на разговора. Тя също искаше да получи информация. — А ти?

— Какво аз?

— Ами същите въпроси. От колко време си разведен? Колко дълго си бил женен? — Беше научила правилата.

— Бях женен дванадесет години. Разведен съм от четиринадесет.

— Доста време — реши тя, мислейки за онова, което й каза Биксби.

— Да, така е.

— И не си се женил втори път? — Може би криеше нещо от нея или пък Биксби беше прав.

— Не, никога. Не можах.

— Защо?

— Така и не намерих подходящата жена. — По дяволите! Май Биксби щеше да излезе прав. — Или може би сам ми е по-забавно. Бях на тридесет и четири, когато се разведох. Пък и се опарих много болезнено. Жена ми ми извъртя много гаден номер — тръгна с най-добрия ми приятел. Впоследствие научих, че са имали връзка три години преди да се разделим. Стават такива работи, но когато се случат, много боли.

Хайде, давай, каза си наум Парис. Още не си плюл по бившата си жена. Наречи я кучка и пачавра.

— Да, звучи много грозно — отвърна на глас, но той не изглеждаше особено разстроен. Беше минало много време оттогава, може би прекалено много. — Имаш ли деца?

— Един син. Вече е на двадесет и седем, живее в Ню Йорк и има две малки момиченца. Аз съм дядо, макар да ми е трудно да го повярвам. Обаче момиченцата са много сладки. На две и на четири години са. И чакам трето внуче.

Така добре изглеждаше, че човек трудно можеше да предположи, че е дядо.

Побъбриха още малко за това и онова, за пътувания и любими градове, ресторанти, които обичат в Ню Йорк, езици, които говорят или желаят да научат. Парис знаеше малко френски. Разбра, че Чандлър говори свободно испански. Като млад беше живял в Буенос Айрес две години. Той я попита защо се казва така и кой е измислил името й, което винаги й бе изглеждало глупаво. Причината беше съвсем проста — родителите й били на меден месец в Париж и тя бе зачената там. Затова бяха решили да я кръстят на любимия си град. Според Чандлър историята звучеше много забавно и екзотично. Парис забеляза, че умее да поддържа лек и приятен разговор, явно беше обигран. Беше добра компания.

По обратния път на връщане за офиса я осведоми, че обича да лети и има собствен самолет, като обикновено пилотира сам, макар че винаги го придружава още един пилот. Самолетът бил G4. Предложи й да я вземе на разходка. Когато я остави пред вратата, каза, че му било много приятно да я види и може би биха могли да вечерят другата седмица, но Парис се извини, че има много работа. Той само се усмихна, целуна я по бузата и си тръгна.

Когато звукът от мотора на мощната кола затихна, Парис се качи горе. Бикс правеше някакви скици на бюрото си.

— Е?

— Мисля, че излезе прав. Дори не знам защо отидох. Не искам да се срещам с никого. Какъв смисъл има?

— Трупане на опит, докато пораснеш. Все някой ден ще пораснеш. Освен ако не искаш да ставаш монахиня.

— Обмислям и този вариант.

— Я по-добре разкажи какво стана.

— Бил е женен дванадесет години, разведен е от четиринадесет. И не е срещнал подходящата жена, за да се ожени отново. Звучи ли ти познато? Харесва ли ти?

— Не, никак — отвърна Биксби, като я гледаше замислено.

Познаваше я само от седмица, но вече се чувстваше отговорен за нея. Тя имаше нужда да бъде защитавана повече от който и да е друг. И той искаше да го направи за нея. Беше като малко дете сред гъста тъмна гора, което не знае накъде да поеме. А имаше пълното право да бъде отново щастлива. По всички закони и правила все още трябваше да живее в Гринуич и да бъде щастливо омъжена — но не беше. Благодарение на Питър, който си бе намерил Рейчъл. Затова Биксби искаше и Парис да си намери някого.

— Има един син, две внучки и чака трето. Живял е в Буенос Айрес две години. И има собствен самолет. Ах, да, бившата му жена имала връзка с най-добрия му приятел, докато били женени, след което се развел. Ами май че това е всичко.

— Напълно достатъчно — усмихна се Биксби. — Бележки ли си води, или просто запомни всичко?

— Записах си го на устройството, което скрих в обувката си — отговори, смеейки се, тя. — Е, какво мислиш? Моят психоаналитик смята, че няма значение какъв е. Може да ме запознае с приятелите си.

— Които сигурно са също като него. Свалячите се подушват като краставите магарета. Мразят женените двойки, смятат ги за еснафи и буржоа.

— О, така ли? А той такъв ли е? Професионален сваляч, имам предвид.

— Може би. Бъди внимателна. Покани ли те отново?

— Предложи ми да вечеряме заедно тази седмица. Казах, че съм заета.

— Харесва ли ти?

— В известен смисъл. Интересен, интелигентен и умен. Но не знам дали е свестен.

— Нито пък аз, ето защо трябва да внимаваш. Дай му шанс, но съвсем малък. Пази се, Парис. Това е важното.

— Много е трудно.

— Но си струва. Освен ако не искаш да ходиш в манастир.

— Казах, че ще си помисля по въпроса.

— Трябва да те предупредя, че напоследък навиците на монахините не струват. Да не си представяш, че са като Одри Хепбърн и Ингрид Бергман в ефирни одежди. Дрехите им са от изкуствени материи и всички са късо подстригани. Никаква романтика.

Парис се разсмя и седна на бюрото си. А късно същия следобед получи цветя от Чандлър. Две дузини яркочервени рози с бележка.

„Благодаря, че отдели време и за мен. Беше ми много приятно. До скоро.

Ч. Ф.“

Биксби погледна цветята, прочете бележката и поклати глава.

— Наистина е професионалист. Розите обаче са хубави.

Той се притесняваше заради нея.

Парис изпрати на Чандлър бележка, с която му благодареше за цветята, и забрави за него. Останалата част от седмицата премина в очакване на деня на Св. Валентин. Бяха затънали в работа. Всички клиенти, който имаха, искаха да изпратят нещо изключително и оригинално, дори ако ставаше дума за майките или сестрите им. А влюбените бяха най-досадни. Биксби трябваше да измисли за всеки нещо гениално, но невинаги успяваше. А предстояха и две големи партита, върху които работеха.

В четвъртък Чандлър позвъни отново. И я покани на вечеря в събота вечер.

— Съжалявам, не мога. На работа съм — обясни му Парис.

— Знаеш ли какъв ден е утре? — попита учтиво той.

— Разбира се, Свети Валентин. Нали точно затова съм толкова заета!

И добре че беше така, защото щеше да й бъде много трудно да преживее този празник. На този ден двамата с Питър винаги излизаха на вечеря. Направиха го дори миналата година, въпреки че той вече е ходел с Рейчъл. Тогава тя не знаеше това. А сега се чудеше как бе успял да подреди нещата така, че да бъде и с двете. Тази година тя бе сама, а той щеше да празнува Деня на влюбените с Рейчъл.

— Кога ще свършиш работа?

— Късно. Вероятно около единадесет. — Работеше върху малка вечеря и според правилата можеше да си тръгне, когато гостите бъдат настанени. Беше си дала малко повече време, казвайки единадесет часа. И се надяваше, че този час ще го накара да се откаже.

— Мога да те изчакам. Какво ще кажеш за една вечеря в полунощ?

Парис се замисли. Не знаеше какво да отговори и как да постъпи. Не искаше да се връща към този начин на живот. Не й трябваше никакъв мъж. Но той беше много привлекателен.

— Не знам, Чандлър — отвърна искрено Парис. — Не мисля, че съм готова за срещи. Денят на влюбените е голямо събитие.

— Тогава ние ще го направим не така тържествено. Разбирам те. Минал съм по този път.

— Защо избра точно мен? — попита озадачено тя. Искаше отговор на този въпрос.

А отговорът бе много ласкав и звучеше абсолютно искрено.

— Защото си страхотна. Мисля, че не съм срещал друга жена като теб. Цели четиринадесет години. — Беше сериозно изявление и което бе най-лошото, звучеше така, сякаш е светата истина!

Нямаше понятие какво да отговори.

— Ти трябва да излизаш с жена, която няма работа.

— Предпочитам да излизам с теб. Защо да не се уговорим за полунощ? Ще направим нещо просто и непретенциозно. Ако свършиш по-рано, можеш да ми позвъниш. Ще ядем хамбургер например. Едва ли имаш спомени от този ден с хамбургер. Ще бъдем просто двама добри приятели на един глупав ден.

Парис беше силно изкушена от предложението.

— Защо не помислиш? Ще ти се обадя утре. Няма защо да бързаш с отговора. Е, какво ще кажеш?

— Добре — отвърна безпомощно тя.

Знаеше, че ще се предаде, защото бе покорена от обаянието му. Той изглеждаше така сговорчив, че беше трудно да му се противопостави.

И макар да мисли за това през нощта, не успя да вземе решение. Една част от нея искаше да го види, но друга — не. Когато Чандлър се обади в петък сутрин, Парис беше потънала в работа и разсеяна, затова преди да помисли какво говори, се съгласи. Каза, че тя ще му се обади, когато партито приключи. Уговориха се да излязат и да ядат хамбургери, облечени с джинси. Беше най-идеалното решение за празнуване на Свети Валентин. Тя не искаше да е сама, но не искаше и да ходи на каквато и да е романтична вечеря. Така че подобно решение я устройваше напълно.

Нещата се подредиха идеално и гостите на партито седнаха да вечерят в девет, така че в девет и половина Парис беше свободна. Тя си отиде вкъщи, а Чандлър я взе в десет часа, облечен в джинси, както й бе обещал. Тя също носеше джинси, червен кашмирен пуловер и старото си късо палто, което имаше от години.

— Изглеждаш като Валентинка, Пепеляшке — засмя се Чандлър и я целуна по бузата.

Отидоха в малък ресторант и бяха изяли сандвичите до половината, когато той извади малка, луксозно опакована кутийка и й я подаде. Тя не беше му купила нищо.

— Какво е това? — попита Парис.

Беше объркана и притеснена. Кутийката бе обвита в розово-червена лъскава хартия и не можеше да се види какво съдържа. Когато отвори опаковката, видя малка сърцевидна сребърна бонбониера, пълна с бонбони във формата на сърца. Беше много умно измислен подарък.

— Благодаря ти, Чандлър, но аз нямам нищо за теб. Много си мил.

— Нали дойде с мен, това е достатъчно. — Изглеждаше и този път напълно искрен, което я трогна.

Беше много приятна вечер. Когато я изпрати до вратата, той я целуна целомъдрено по бузата.

— Благодаря ти, беше чудесно — рече тя.

Казваше самата истина, защото не се бе почувствала нито за секунда неудобно или притисната. Той беше прекрасна компания.

— Радвам се, че ти хареса. Какво ще правиш утре? Може ли да те уговоря да излезем на разходка край океана?

Тя се поколеба за момент и кимна.

— Чудесно. Ще те взема в два.

На другия ден двамата прекараха два часа, разхождайки се по брега чак до моста „Голдън Гейт“. Беше фантастичен слънчев следобед, духаше лек ветрец. Парис бе обула джинси и маратонки и бе пуснала косата си, която се развяваше на вятъра. Когато се върнаха в дома й, го покани да изпие едно питие. Тя самата пи чай с лед както обикновено, а той — чаша бяло вино, докато се наслаждаваше на прекрасната гледка.

— Харесва ми това място — каза учтиво Чандлър.

— И на мен — съгласи се Парис, като седна до него на дивана. Започваше да се чувства добре в компанията му. — С нетърпение очаквам да пристигнат мебелите ми.

Трябваше да стане другата седмица.

Двамата си говориха около час. Имаха много общи теми — децата, провалените бракове. Той призна, че е приемал жена си като нещо неизменно и гарантирано до края на живота си и не е бил достатъчно внимателен с нея.

— Мисля, че й вярвах прекалено много.

— Човек трябва да вярва на някого, Чандлър.

— О, не, вече се оперирах от това. Оттогава не вярвам на никого и за нищо. Сигурно затова не се ожених повторно.

— Трябва да вярваш на подходящия човек.

— А ти вярваше ли му? — попита той, като я погледна, очевидно имаше предвид Питър, и тя кимна. — И какво ще кажеш за излъганото доверие?

— Дори хората, които обичаш, допускат грешки. Всеки човек се променя. Хората се влюбват и разлюбват. Може да се случи на всеки. Просто аз имах лошия късмет да се случи точно на мен.

— Много си наивна. Работата не е в късмета. Просто е трябвало да се случи на теб и на мен. Аз не я мамех. Ти не си мамела мъжа си. Или?

Тя го погледна изненадано и поклати глава.

— Тогава може би правилното заключение е, че той не е заслужавал да му вярваш. Моето мнение е, че не е бил толкова почтен, колкото ти си мислела. Това не е случайност. Той е позволил да се случи, както и моята жена. Може би дори го е търсел, с пълно пренебрежение към теб и онова, което ще ти причини. За него не е имало значение.

— Според мен не е толкова просто — отвърна Парис, защитавайки Питър. — Мисля, че това се случва и хората се оплитат във връзки, от които не могат да избягат. Те се объркват. И се променят. Питър се промени. Каза, че му било досадно с мен, че съм го отегчавала.

— Отегчението е част от брака. Ако си женен, трябва да го очакваш.

— Невинаги — рече Парис и сякаш чу думите на Биксби да отекват в ушите й. „Професионалните свалячи смятат женените хора за досадни и еснафи.“ — Аз не бях отегчена от брака си.

— Може би не си си давала сметка. Обзалагам се, че животът ти сега е много по-интересен — рече той с усмивка и отпи от виното си. Имаше много категорични възгледи за всичко.

— В известен смисъл е така — съгласи се Парис. — Но бих избрала този начин на живот, ако зависеше от мен. Бях много по-щастлива, когато бях омъжена и имах семейство.

— Обзалагам се също, че след година ще си доволна, че те е напуснал.

Тази концепция бе неприемлива за Парис. Тя знаеше, че каквото и да се случи, никога няма да е щастлива без Питър. Единственото, което бе искала, бе да си остане негова съпруга. Но след като не можеше, то тогава трябваше да опита сладостите на новия живот. Все пак те бяха на второ място и Парис подозираше, че винаги ще си останат там.

Чандлър си отиде след шест часа. Каза й, че на другия ден ще лети със самолета си до Лос Анджелис и може да й се обади, като се върне.

На следващата сутрин в офиса отново пристигнаха цветя.

— Охо! Господин Фрийман очевидно е излязъл на лов и не се отказва — направи сух коментар Биксби, когато пристигна и ги видя. Щяха да работят върху проекта на една сватба, която трябваше да организират през юни. — Забавно ли беше?

— Така мисля — рече предпазливо Парис, но не бе съвсем сигурна.

Чандлър беше приятен, мил и много чаровен, но под повърхността се долавяше нещо горчиво и сърдито. Носеше на гърба си чувал с агресивност, който имаше облика на бившата му жена.

Парис го чу чак във вторник, а след това той замина за Ню Йорк. Имаше там работа и каза, че няма да се върне преди неделя вечер. Не че кой знае колко я интересуваше. Но все пак беше поласкана, че се обади.

През следващата седмица й позвъни и я попита не иска ли да отиде до Ел Ей с неговия самолет. Тя се поколеба, но само за миг. Нямаше никакво намерение да се обвързва, още по-малко пък да спи с него. Все още не бе готова за интимни контакти. И затова му го каза, колкото е възможно по-деликатно. Той се разсмя.

— Знам това, глупачето ми. Ще резервирам две стаи в „Бел Еър“. Искам да те заведа на едно парти по случай наградите „Грами“. Имам приятел в музикалния бизнес и той ми изпрати покана. Нямаш представа какво шоу е! Ще дойдеш ли?

Парис се поколеба, но си даде сметка, че ще види и Мег. Можеше да я види, разбира се, винаги когато поиска, но все пак предложението звучеше привлекателно.

— Не съм сигурна, че ще успея да се освободя от работа. Трябва да говоря с Биксби и ще ти кажа.

Всъщност не беше сигурна какво иска да направи, по този начин печелеше време. Същия следобед тя попита Биксби.

— Мога да ти отпусна един ден — отговори й той. — Сигурна ли си?

— Не, не съм — призна Парис. Изглеждаше доста объркана. — Той е интересен и хубав мъж, но не съм готова да спя с когото и да е. Наистина каза, че ще бъдем в отделни стаи. Може би ще бъде забавно. Не зная.

— По дяволите, Парис, защо пък не! — усмихна се широко Биксби. — И аз бих искал да дойда.

— Тогава върви ти с него — подразни го тя.

— Ще бъде силно изненадан, нали? — разсмя се Биксби. — Вярваш ли, че ще вземе отделни стаи?

— Поне така каза.

— Изглежда съмнително.

Точно това мислеше Биксби за Чандлър — че е съмнителен. Според него този мъж беше чиста проба професионален сваляч.

 

 

В края на следобеда Парис се обади на Чандлър и след като си пое дълбоко въздух, му съобщи, че ще дойде с него. Той я предупреди, че ще тръгнат в петък сутринта. Приемът щеше да се състои същата нощ. За щастие, но по чиста случайност, Биксби нямаше планирано никакво тържество за този уикенд. Само малка вечеря, която Сидни Харингтън щеше да обслужи. Следващия уикенд обаче имаха голяма сватба и тогава отиването до Ел Ей щеше да е невъзможно.

Същата нощ тя се обади на Мег и й съобщи, че скоро ще се видят. Не знаеше какви са точно плановете, но щеше да отиде при Мег каквото ще да става. Щеше да каже същото и на Чандлър.

— Мамо, ти ме сбърка! — възкликна Мег, но беше доволна. — И какъв е той?

— Не знам. Хубав. Приличен. Почтен, предполагам. Изглежда много добре и се облича като киноактьор. Както обича да казва Биксби, голяма работа е. Отнася се добре с мен.

Но Мег долови, че не е особено ентусиазирана. Чандлър не беше Питър, а и на Парис й бе много странно, че ще пътува до друг град с нов, непознат мъж. Не беше напълно сигурна, че е редно. Той обаче спазваше правилата и Парис нямаше основания да се страхува. Щяха да спят в отделни стаи. В противен случай никога нямаше да тръгне с него. Освен това имаше намерение да си плаща сметките сама. Не искаше да зависи от него. Това, че отиваше в Ел Ей с неговия самолет, беше повече от достатъчно.

— Да не си влюбена, мамо? — попита Мег. Личеше й, че се тревожи за майка си.

— Не. Ние не сме дори гаджета, а само приятели.

— И той ли мисли така?

— Не знам какво мисли. Но със сигурност няма да спя с него. Смятам, че е джентълмен, а ако не е, ще остана при теб.

Мег се разсмя на представата на майка си за любовна среща.

— Ти по-добре вземи един защитен спрей, в случай че нахлуе в стаята ти.

— Не ми прилича на такъв. Ако обаче ме нападне, ще се обадя в полицията.

— Каква си ми умница! — засмя се Мег и сподели с майка си, че се вижда с ново момче — първото след раздялата й с Пийс.

— Надявам се да има нормално име — подхвърли закачливо майка й.

Да, казваше се Антъни Уотърстън и също беше актьор, беше го срещнала на снимачната площадка. Бил страшно талантлив и сигурно щял да се издигне, но все още не знаела много за него.

— Нали знаеш какви са актьорите!

Това напомни на Парис за плевелите в градината й в Гринуич. Понякога беше много трудно да определи кое е цвете и кое плевел. А понякога не бе сигурна дали е изскубнала бурена.

— Значи ще се видим този уикенд — обеща тя на дъщеря си, след което се обади на Уим, за да го предупреди, че няма да е в града. Но той беше излязъл, затова му остави съобщение.

Тази нощ, когато си легна, Парис дълго мисли какво да облече. Смяташе, че няма нищо подходящо за подобно официално събитие в Холивуд, след което се сети за бялата копринена рокля, която Питър й бе подарил и много харесваше. Тя бе с доста смела кройка за консервативното общество в Гринуич, но беше най-доброто, което имаше в гардероба, а нямаше никакво време да ходи на пазар. Бе затрупана с работа, нямаше нито една минута дъх да си поеме.

Или пък да мисли за Чандлър Фрийман.