Даниел Стийл
Развод (36)

Глава 35

Месецът, през който Парис си остана вкъщи, се превърна в най-хубавия период от живота й. Имаше време да бъде с бебето, да чете книги, да излиза на разходка с количката. Отби се няколко пъти при Биксби в офиса и дори се срещаше с приятели. Харесваше й да се мотае и да си почива, но все пак очакваше връщането си на работа.

Когато се прибра от Европа, Андрю Уорън си взе две седмици отпуск и дойде в Сан Франциско. Двамата ходиха до Напа Вали, обядваха в Сонома и се разхождаха с бебето. Парис имаше чувството, че отново е омъжена. Бяха излизали няколко пъти на вечеря или както казваше, на официални срещи.

— В такъв случай другите ни срещи какви са? — попита го веднъж.

Двамата се чувстваха съвсем свободно един с друг и връзката им бе разделена на равни части приятелство и любов, което много им допадаше и харесваше.

— През останалото време сме само приятели — обясни й той. — А когато те водя на ресторант, тогава е среща. Съгласна ли си?

— Отлично. Точно това исках, някой да подреди нещата.

Той наистина й липсваше, когато отсъстваше. Освен това се държеше превъзходно с бебето.

Андрю живееше в Ел Ей, но идваше през уикендите и отсядаше в апартамента на долния етаж. Дори веднъж спаха заедно с Уим, тъй като там имаше две спални.

Парис все още не бе правила любов с него, не се чувстваше готова. Двамата се срещаха от около месец, макар че всъщност почти през цялото време бяха заедно, особено когато той беше в отпуск.

На Свети Валентин обаче настъпи краят на невинността на тяхната връзка. Андрю я изведе на вечеря. Парис отново бе тръгнала на работа и не се прибираше у дома преди осем и половина. Затова излязоха едва след десет. Върнаха се след полунощ и той й подари прекрасна диамантена гривна. Тя пък му бе купила смешен ръчен часовник с червена каишка от крокодилска кожа и той веднага си го сложи. Седяха и говориха с часове. Накрая се озоваха в спалнята й и онова, което бе избягвала и от което се бе страхувала толкова време, се превърна в най-лесното нещо на света. Правиха любов като двама души, които се познават отдавна, ако ли не откакто се помнят. Не бяха чужди, нито непознати.

Парис не го попита дали ще бъде единствената, нямаше нищо акробатично, екзотично или стряскащо в неговата любов. Беше такава, каквато трябва да бъде, сякаш се бяха любили от сто години. След което заспаха в прегръдките си.

По някое време бебето ги събуди. Парис стана да му приготви бутилката с мляко, Андрю й го подаде и двамата отново заспаха с Хоуп между тях. Събудиха се чак на сутринта. Парис се чувстваше спокойна, сякаш най-сетне се беше върнала у дома. След почти три години страдание и самота беше намерила мъж, какъвто мислеше, че не съществува, и не вярваше, че някога ще срещне. Беше престанала да го търси, защото не смяташе, че го има на Земята. Но ето на, беше успяла да намери иглата в купата сено. И това бе истинско чудо!

Същото се отнасяше и за Андрю. И той осъзнаваше, че никога досега не е бил толкова щастлив.

Дойде пролетта, която бе прекрасна и за двамата. Те прекарваха уикендите ту в Ел Ей, ту в Сан Франциско, а когато той можеше да напусне офиса си, вземаше сценариите и оставаше при Парис и Хоуп. Децата й го обичаха. Неговите дъщери дойдоха да го видят през юни и много харесаха Парис. Всички частици от живота се бяха подредили дори по-добре, отколкото когато живееше с Питър. Странна работа. Парис сякаш бе забравила, че е била женена за него. Имаше усещането, че цял живот е била с Андрю.

Дойде време Мег да ражда своето бебе и майка й си взе две седмици отпуск. Бикс я увери, че ще може да се оправи и без нея, а и Стивън се чувстваше доста по-добре за голямо облекчение на всички.

Парис и Хоуп отседнаха при Андрю, който остана с бебето, когато Парис и Ричард отидоха в родилния дом. Раждането беше дълго, но Мег се справи отлично. Ричард беше неотлъчно с нея. Парис също остана в болницата, но не й позволиха да влезе в родилната зала. В последната минута Мег поиска майка й да бъде с нея. Когато синът на Мег се появи на бял свят, Парис се разплака. Гледаше колко щастливи са дъщеря й и зет й и какво красиво бебе имат. Кръстиха го Брандън. Брандън Боулен. Беше хубаво, здраво момченце и докато Парис го държеше, Мег погледна майка си с уморена усмивка.

— Обичам те, мамо… Благодаря ти, че ми беше майка.

Това бяха най-вълнуващите думи на света. Най-прекрасният подарък.

Когато разказа това на Андрю, Парис се разплака. А когато легна до него в леглото, въздъхна. Струваше си да има човек бебета. Тя бе на четиридесет и девет години, но обичаше своите бебета от всякакъв пол и възраст така, както преди двадесет и пет години.

— Знаеш ли, много мислих — започна с прозявка, като се сгуши в Андрю в тъмнината. — Може би не е хубаво за Хоуп да расте само дете. Може би трябва да осиновя още едно. — Настъпи дълга пауза, а той я погледна с усмивка.

— За това ли мислиш? Но тя няма да бъде самотно дете. Ще си играе със своя племенник, разликата им е само осем месеца.

— Така е — съгласи се Парис. Не беше се сетила. Но те не живееха в един град и нямаше да се виждат всеки ден. Не беше същото, както да растеш в една къща, пълна с братя и сестри, с които да лудуваш из двора.

— Може би трябва да си родим едно наше?

Андрю беше мислил неведнъж за подобен вариант, но искаше да преживее с нея и много други неща. Тя не отхвърли предложението му. Щеше да е трудно, но не бе невъзможно в днешно време, когато модерната наука можеше да им помогне. Но той не бързаше да дискутират този въпрос, имаше нещо друго наум.

— Всъщност аз имам една идея. Какво ще кажеш да се оженим и да отидем в Европа за една година?

Мечтаеше да направи това от дълго време, а сега искаше да го осъществи заедно с Парис.

— Какво? Да оставя Биксби?

Тя бе направо шокирана. Надигна се и го изгледа в тъмнината.

— Само за една година. После ще можеш да се върнеш и да работите заедно. Може дори да го вземем с нас в Европа, ако искаш — пошегува се Андрю.

— Това много ще му хареса. — Внезапно Парис седна. — Ти ми предлагаш да се омъжа за теб? — Изглеждаше изненадана, но не уплашена, нито шокирана. Не бе очаквала да й предложи брак. Нещата бяха чудесни и по този начин.

— Да — потвърди Андрю. — Как ти се струва?

Тя му отговори с дълга целувка.

— Това да ли е?

Парис кимна.

— Може ли да го кажеш с думи? Искам да съм сигурен, че съм чул правилно, за да няма недоразумения.

— Да — усмихнато рече Парис. — Ще се омъжа за теб. Това означава ли, че съм единствената?

Беше му разказала и тази история. Беше му разказала всичко за живота си през последните седем месеца. Нямаше никакви тайни от него.

— Точно това означава. Е, какво ще кажеш за Европа? Една година?

Тя отново кимна. Идеята страшно й хареса. Щеше да помогне на Бикс да обучи някой, който да я замести, докато я няма. А може би никога нямаше да се върнат в Сан Франциско, кой знае? Андрю бе на петдесет и девет години. Можеше да се оттегли по-рано от работа и тогава щяха да обикалят света. Идеята беше страхотно привлекателна, още повече че още бе много рано да мислят за училището на Хоуп.

— Ще кажем ли на децата? — разцъфна Парис в усмивка.

— Първо на Хоуп. Мисля, че ще се наложи. Не трябва да крием нищо от тях. — Двамата се разсмяха, той я прегърна и придърпа към себе си. — Обичам те, Парис… не знаеш колко те обичам.

Не беше обичал друг човек повече през живота си. Тази любов бе узряла в него бавно и по всички правила. Двамата лежаха и говореха за бъдещите си планове. Щяха да направят съвсем малка и скромна сватба. Биксби щеше да я организира. Щяха да поканят само децата си и малко приятели. Сетне щяха да отидат в Европа, да наемат апартамент в Париж или Лондон, а може би къща в провинцията, с ябълкова градина, а може би яхта и да прекарат лятото на море… Щеше да бъде страхотно. Но дори и никъде да не отидеха, пак щеше да бъде страхотно. Защото щяха да бъдат заедно.

Казаха на Ричард и Мег на другия ден, сетне се обадиха на Уим, който бе отишъл в Ню Йорк да посети баща си. Всички бяха очаровани и развълнувани. А когато Парис се обади на Бикс, той направо литна и бе на върха на щастието заради нея.

— Казах ли ти, че ще намериш иглата в сеното! Е, значи все пак има полза от срещи с непознати?

— Не — възрази тя през смях. — Аз срещнах Андрю на сватбата на дъщеря ми.

— Знаех си, че ще стане така. Все пак има смисъл от срещите с непознати, ако не заради друго, то заради опита, който си събрала.

— Опит за какво?

— Да си очарователна с отвратителните ни клиенти, за да поемеш бизнеса ни, когато се върнеш.

— Ти да не би да се отказваш? — шокирано извика Парис. Помисли си, че положението на Стивън се е влошило.

— Все още не. Но след като ти си вземаш една година, и аз ще направя същото. Със Стивън мислим да попътуваме по света. Може би ще е по-добре да затворим фирмата и да пуснем кепенците за една година. Ще го измислим. Уверен съм само в едно нещо — рече Бикс. Тонът му бе приповдигнат. — Че най-хубавото предстои.

— Да, така е — съгласи се Парис.

Когато затвори телефона, разказа на Андрю новината.

— Той е прав.

Двамата се ожениха през август в Ел Ей и мислеха да напуснат страната през септември. Върнаха се в Сан Франциско, за да се приготвят за пътуването. Имаха предложения за три апартамента в Париж и къща в Лондон. В Сан Франциско ги очакваше пакет с букет от момини сълзи. Парис отвори подаръка и видя една старинна сребърна кутия. Върху капака й бе гравиран надпис. Леко се затрудни, докато го прочете, защото беше с готически букви.

— Е, какво пише? — попита я Андрю възхитен. Биксби винаги бе имал страхотен вкус.

— Пише… — Тя задържа кутията на светлината и се усмихна на мъжа си: — … „Най-хубавото предстои“.

— Така си е.

Той я целуна. Миналото бе донесло много страдания и поуки, но и радост. Бе донесло всичко, от което човек не може да избяга в живота си. Така бе създало възможността настоящето да се роди в цялата си красота. А онова, което щеше да дойде, беше все още неизвестно. Но Парис дълбоко вярваше, че най-хубавото предстои.