Даниел Стийл
Развод (25)

Глава 24

Мобилният й телефон зазвъня на следващата сутрин. Парис се завъртя в леглото и отговори. Чу едно „Bonjour“, от което веднага позна кой се обажда.

— Как си? — попита го тя. По гласа й личеше, че се усмихва.

— Много добре. Et toi? А ти?

— Уморена — призна Парис и се протегна в кревата.

— Събудих ли те? Ужасно съжалявам. Какво ще правиш днес?

— Je ne sais pas — отговори бавно и внимателно тя. — Не знам. — Беше неделя, дълга и мързелива. Нямаше планове, освен да си почине и да се възстанови от уморителната сватба.

— Аз ще отида в Саусалито. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя отново се усмихна. Идеята беше луда, но й допадна. У този мъж — момче имаше нещо заразително, нещо, изпълнено с живот. Беше забавен, закачлив, мил и с висок дух, винаги в добро настроение и с невероятна усмивка на лицето. Харесваше й да бъде с него. Той беше пълна противоположност на Джим Томпсън, който бе като тежка средновековна мебел. Не приличаше и на Чандлър, който бе прекалено отракан и нахален. В това момче нямаше нито капка изкуственост или лукавство. Бе изключително жизнерадостен и открит. Забавляваше я лошият му английски. Нещо й подсказваше, че независимо какво ще направи или каже човек пред него, няма да сбърка, защото той беше искрен и нямаше задни мисли.

— Е, отиваме ли заедно? — настоя Жан-Пиер.

Парис изведнъж си представи как го води на обяд в „Сам“ в Тибурон. Ресторантът бе на самия бряг, имаше открита тераса, която гледаше към морето. Почувства необяснимо желание да седи там с него. Погледна часовника си. Беше малко след единадесет часа.

— Ще мина да те взема около обяд.

— Къде е това „обяд“? — попита той объркан.

— Означава в дванадесет часа — обясни му и той се разсмя.

— Ah, bon, midi. D’accord.

— Какво означава „D’accord“?

— Означава добре.

Харесваше й начинът, по който произнасяше думата добре. Изобщо й харесваше всичко, свързано с него, което беше най-лошото.

Парис стана, изкъпа се и облече един червен пуловер и джинси. Взе и лекия си жакет от гардероба. Беше сигурна, че с Жан-Пиер не бе необходимо да се облича прекалено изискано. Непрекъснато си повтаряше, че всъщност двамата отиват на една най-обикновена разходка. Това нямаше да навреди никому. Приятно им беше да са заедно, забавляваха се, щяха да разгледат забележителностите и да обядват, а след няколко дни той щеше да си замине.

Жан-Пиер скочи в колата й. Носеше камера със себе си. Беше облечен с джинси, черен пуловер и черно кожено яке и приличаше на рокзвезда с диамантената обица на ухото и дългата си права коса. Тя му го каза и младият мъж се разсмя.

— О, не, въобще не мога да пея — оправда се, като хвана с две ръце гърлото си, сякаш се задушаваше.

Парис пое към моста „Голдън Гейт“. Жан-Пиер свали прозореца и започна да снима града, докато прекосяваха залива. Въздухът беше кристалночист. Двамата стигнаха до Тибурон и той бе очарован от ресторанта.

Опита се да й обясни, като смесваше двата езика, че е започнал да прави снимки още като дете. Родителите му починали и бил отгледан от по-голямата си сестра, която много обичал. Беше се оженил на двадесет и една години и имаше син на десет, но момчето живеело с майка си. Жан-Пиер почти не го виждал, защото с майката били в много лоши отношения.

— Това е тъжно — рече Парис. Той й показа снимка на едно прелестно дете. — Къде живеят?

— В Бордо. Не ми харесва градът. Има хубаво вино, но е много малък. Провинция.

Двамата говориха за децата си, за разводите, за нейната работа при Биксби, за Питър, който я бе оставил заради друга жена. Той й разказа, че иска да направи много снимки в Щатите и че Сан Франциско му харесва.

След като стигнаха до Саусалито, двамата се разходиха и той я попита много ли е далеч Сонома.

— Не — отговори Парис. — Искаш ли да отидем? — Нямаха други планове, а пътуването щеше да им отнеме не повече от час.

— Maintenant? Сега?

— Ами да.

— Добре. — Изглеждаше въодушевен от предложението.

Пътуваха сред лозята, без да бързат, навлязоха в Напа Вали и понеже беше станало време за вечеря, спряха в едно малко крайпътно бистро, където всички говореха френски, и Жан-Пиер бе направо очарован. Той и сервитьорът проведоха дълъг разговор и когато си тръгнаха, беше вече тъмно. Прибраха се в Сан Франциско в десет и половина. Бяха прекарали чудесно.

— Какво ще правиш утре? — попита я той, когато тя го остави пред хотела му.

— Ще работя — отвърна печално тя. Но денят с него наистина беше прекрасен. — А ти? — Смяташе да го покани в офиса и да му го покаже, но той обясни, че ще отиде до Лос Анджелис на сутринта с микробуса. — И кога ще се върнеш?

— Je ne sais pas. Не знам. Ако се върна, ще ти се обадя… je t’apellerai.

— D’accord — отговори усмихнато Парис.

— Sois sage — каза, взрян в очите й, Жан-Пиер, но тя не го разбра. — Значи умната. Тоест да се държиш добре и да бъдеш послушно момиче.

Беше странно, помисли си Парис, но когато бе с него, не се чувстваше по-стара. Зачуди се дали при дъщеря й и Ричард е същото. Беше смешно. Жан-Пиер бе с петнадесет години по-млад от нея. И освен това бе тук за съвсем кратко. Беше чудесно да прекара с него цял ден, да се прави на туристка, но не биваше да мисли за нещо повече. А и той най-вероятно нямаше да се върне.

Жан-Пиер я целуна по двете бузи, скочи от колата, а тя си тръгна към къщи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, видя, че младият мъж стои пред входа на хотела и гледа след нея.

През цялата нощ Парис мисли само за него. За нещата, които си говориха през деня, за изражението на лицето му. Френските думи, които той използваше, се въртяха в главата й. На следващия ден все още се чувстваше замаяна, сякаш беше взела наркотик или бе препила с алкохол. Неговото присъствие й бе подействало като някакъв неизвестен афродизиак, чието действие не можеше да си обясни. Той имаше силно изразена индивидуалност, при това доста сексуално привлекателна. За пръв път в живота си Парис разбираше защо по-възрастните жени си падат по млади мъже. Не, това нямаше да се случи с нея.

Двамата с Бикс работиха върху няколко проекта, но през целия ден тя бе обзета от някакво странно чувство за телесен дискомфорт, сякаш кожата й бе станала тясна за тялото. Чувстваше се груба и тежка. И колкото и да бе странно и налудничаво, той й липсваше. Но бе решила да не се поддава на емоциите си и не му се обади по мобилния телефон, който бе взел под наем и чийто номер й бе оставил. Тази нощ Парис си легна рано, а на другия ден работи като вол, за да се отвлича от мислите си.

В сряда се почувства малко по-добре, а Мег й се обади вечерта, за да обсъдят плановете си за Деня на благодарността. Тази година щяха да прекарат празника при баща си, а Коледа с майка си. Парис не попита Мег как се справя Рейчъл с бременността, защото не искаше да знае. Не се поинтересува и дали Питър е щастлив, дали това бебе е било планирано или случайно. Не можеше да понесе мисълта за подобно доказване на неговото коварство и предателство, а Мег бе достатъчно умна и тактична и не каза нищо, за което майка й не бе попитала. Усещаше колко болезнено го приема.

В четвъртък, докато караше колата си към къщи, иззвъня телефонът й. Беше около осем вечерта. Реши, че е Бикс или Мег, защото никой друг, освен тях не я търсеше. Почти беше стигнала пред къщата си, когато отговори и в този момент го видя да седи на стълбите пред вратата. Жан-Пиер й се обаждаше по телефона и седеше пред вратата й.

— Ou es tu? — попита той на френски и тя знаеше какво означава. „Къде си?“

Спря колата и му се усмихна, безкрайно щастлива, че е тук и го вижда.

— Тук съм — отговори и излезе с телефона в ръка.

Приближи към него, готова да го целуне по бузите, когато той я прегърна и целуна страстно в устата. И тя отвърна на целувката, без дори да се замисли. Не искаше тази целувка да спре и не искаше да го пусне да си върви. Сякаш се носеше върху някаква гигантска чувствена вълна и за момент дори реши, че е напълно полудяла. Нямаше никаква представа какво прави и защо. Не го познаваше, но знаеше, че иска тази сладка близост да не свършва.

— Липсваше ми — прошепна той. Приличаше на момче, въпреки че действията му бяха на зрял мъж. При това много опитен. — Затова се върнах. Вчера ходих в Санта Барбара. Също като Бордо. Много красив и много малък. Прекалено тих и спокоен.

— И аз мисля така — съгласи се Парис, а сърцето й оглушително биеше, когато влезе в къщата.

Беше взел адреса й, когато се бе обадил в офиса.

Той я последва, огледа се и кимна одобрително, докато сваляше якето си. То изглеждаше, сякаш бе преживяло две войни.

— Искаш ли да вечеряш? — попита тя, а той се усмихна и кимна, след което отиде до прозореца да се наслади на гледката, докато тя приготвяше нещо за ядене. Сетне извади апарата и я снима.

— О, недей, моля те! Изглеждам ужасно — възпротиви се Парис, като отметна един паднал върху лицето си кичур.

Имаше само супа, която претопли, студено пиле и салата. Тя наля по чаша вино, той пусна музика. Изглеждаше съвсем на място в къщата, сякаш се бе завърнал у дома си. От време на време идваше и я целуваше, докато тя подреждаше вечерята на масата. Все по-трудно й ставаше да мисли какво прави.

Двамата седнаха в кухнята и говориха за музика. Той каза, че майка му била художничка, а баща му — композитор. Сестра му работела като лекарка в Париж. Сърдечен хирург. Имаше интересно семейство. После я попита какво е учила, а когато му отговори, че икономика, призна, че е следвал политология.

— „Сианс По“ — каза, сякаш очакваше тя да познава учебното заведение. — Много добро училище. А ти? Следва ли след това?

Знаеше какво има предвид.

— Да, имам степен по бизнес администрация. — Той не я разбра и Парис трябваше да му обясни, че това е много уважавана степен.

— Аха, разбирам. И ние имаме такова училище. НЕС — нещо като вашия Харвард. Но на мен не ми трябва степен, за да правя снимки — продължи със смях.

След като се нахраниха, Жан-Пиер отново започна да я целува и тя трябваше да потисне вълната от желание, която заплашваше да я погълне. Това беше лудост! Не можеше да позволи на животинските си инстинкти да вземат връх и да я победят! Досега нищо подобно не беше й се случвало.

Парис го погледна с тревога.

— Жан-Пиер, какво правим? Та ние не се познаваме! Това е лудост!

— Малко лудост е добре, нали? Аз мисля, че да. Луд съм към теб.

— Не към теб, а по теб.

— Добре, по теб.

— Аз се чувствам по същия начин. Но ти утре си отиваш, ако не утре, то скоро, и двамата ще съжаляваме, че сме направили нещо глупаво.

Той докосна с ръка сърцето си и поклати глава.

— Не. Тогава аз ще те помня винаги. Тук.

— Аз също. Но по-късно ще съжаляваме. — Тя се страхуваше от онова, което щяха да направят. Но чувстваше, че не може да се съпротивлява.

— Защо да съжаляваме?

— Защото сърцето много лесно може да бъде ранено. А ние не се познаваме — отговори разумно тя, но той не се съгласи.

— Аз те познавам много добре. Знам много неща за теб. Къде си ходила на училище, колко деца имаш, за работата ти, за брака ти, tristesse… мъката ти… загубила си много… Понякога трябва и да намерим, така е редно, за да има равновесие. — Изведнъж се сети нещо, което искаше да сподели с нея. — Нали знаеш книгата „Малкият принц“ на Екзюпери? Там се казва „On ne voit l’essentiel qu’avec le coeur“… Значи „Най-важното се вижда със сърцето“. А не с очите си, нито с разума. Това е прекрасна книга.

— Четох я на децата ми. Много е тъжна. Накрая Малкият принц умира. — Обичаше тази книга.

— Да, но остава да живее вечно на звездите. — Беше доволен, че тя познава книгата и я харесва. Това му подсказа, че не е обикновена жена. Всъщност беше зърнал това в очите й, докато я снимаше. — Винаги трябва да гледаш със сърцето си. А след това ще живееш на звездите.

Беше прекрасна мисъл, която дълбоко я трогна.

Двамата прекараха в разговор дълги часове тази нощ и макар Парис да чувстваше, че той иска да остане, тя не му го предложи, и Жан-Пиер не настоя. Не искаше да я притиска и да провали онова, което бе постигнал.

На следващия ден й се обади, след което отиде в офиса и Биксби се изненада, като го видя.

— Все още ли сте тук, Жан-Пиер? — попита, като го посрещна с усмивка. — Мислех, че сте заминали още в неделя.

— Ходих до Лос Анджелис. — Произнесе го като френско име. — Вчера се върнах.

— Колко дълго ще останете тук?

— Може би няколко седмици — отговори Жан-Пиер.

В този момент влезе Парис. Помежду им прелетя нещо като електричен ток с високо напрежение — хиляда волта. Никой не произнесе нито дума, но Биксби моментално го почувства и загря какво става. Той покани Жан-Пиер да остане на обяд и тримата ядоха сандвичи и пиха капучино в стаята, където правеха презентациите си на клиентите. Жан-Пиер благодари и си тръгна. Каза, че ще отиде да разгледа Бъркли. Не си уреди среща с Парис, но изглежда можеше да й изпраща съобщения без думи, защото тя разбра, че ще го види по-късно. След като останаха сами, Биксби я загледа изпитателно.

— Или аз си въобразявам разни неща и виждам призраци, или между вас става нещо. — Изглеждаше удивен и изненадан, докато се взираше в Парис, която се колебаеше.

— Не, няма нищо наистина. Прекарахме заедно неделята. Заведох го до Саусалито и Сонома. А снощи той дойде у дома. Вечеряхме. Нищо друго. Аз не съм чак такава глупачка. — Въпреки че беше много изкушаващо, тя знаеше, че ако бе останал по-дълго, щеше да й бъде невъзможно да се съпротивлява. Но колкото и привлечена да бе, все още успяваше да запази здравия си разум.

— А аз бих бил — отвърна Биксби. — Имам предвид глупак. По дяволите, Парис! Та той е възхитителен, а ти не дължиш никому нищо, нито извинения, нито обяснения.

— Да, но дължа нещо на себе си. Той е дете. По-млад е от мен с цели петнадесет години.

— Не изглежда така. Ти самата си като дете, а той е по-зрял, отколкото на външен вид. Хей, ако гледаше мен така, както гледа теб, направо щях да го сграбча и да го хвърля в леглото. Та той е повече от готов!

— Говориш като децата ми — разсмя се Парис, но не можеше да не се съгласи с него. Ако завъртеше любов с Жан-Пиер, щеше да го направи, за да задоволи собствените си желания, без значение колко го харесваше. А тя наистина го харесваше много.

— Мисля, че трябва да го отвлечеш и да го вържеш с верига за леглото си, преди да си е тръгнал за Париж — насърчи я Биксби.

— Ти това ли направи със Стивън?

— Нямаше нужда, защото той го направи с мен. Добре де, истината е, че ние бяхме много влюбени и привлечени един от друг. А вие двамата щяхте да подпалите стаята с погледите си. Едва преглъщах обяда си. Мислех си, че ще те сграбчи и ще те хвърли върху масата. — Лично на него много щеше да му хареса, но Парис се опитваше да поддържа приличието за пред Бикс. — Ще го видиш ли довечера?

— Може би — отвърна тя неопределено.

Но когато Биксби отново започна да говори на тази тема преди да си тръгнат, Парис го смъмри заради волнодумството и леконравието му.

— А защо не, скъпа моя? Нали живееш само един живот? Ако имах този шанс, щях да се упреквам и мразя, ако пропусна нощ като тази.

Но тя знаеше с абсолютна сигурност, че Биксби, каквито и да ги приказва, не би заменил Стивън за никой друг на планетата. Те се обичаха много дълбоко.

Когато тази вечер се прибра вкъщи, Жан-Пиер отново седеше на стълбите пред вратата. Изглеждаше спокоен, ядеше ябълка и четеше списание. Микробусът му бе на пътеката. Той сякаш светна в мига, в който я зърна. Тя го познаваше само от осем дни, но знаеше повече за него, отколкото за много други хора, които бе познавала от години. Но това не оправдаваше привличането, което чувстваше към него. Онова, което ставаше между тях, беше подчинено на химията и хормоните. Беше напълно извън контрол, въпреки че Парис се опитваше да задържи чувствата си подчинени на разума.

— Нямам много неща в хладилника — извини се тя, докато влизаха заедно в къщата.

Преди да успее да каже още нещо, той взе чантата и папката от ръцете й и ги остави на пода. Затвори с крак входната врата и я целуна толкова дълго и страстно, че тя не успя да си поеме дъх. Трябваше да се бори за глътка въздух, когато целувката свърши. Никой никога в живота й не беше я целувал така, дори и той самият предишната нощ.

— Ще полудея, Парис — рече отчаяно Жан-Пиер и отново я зацелува, като същевременно сваляше палтото й, което хвърли на пода, сетне блузата, сутиена, а тя не направи никакъв жест да го възпре. Защото не искаше.

Жан-Пиер продължи да я съблича, а тя на свой ред започна да сваля дрехите му. Разкопча ризата с трескави пръсти, откопча токата на колана, свали ципа на джинсите. За секунди двамата бяха голи, притиснати един към друг и подпрени на входната врата. Той я грабна в прегръдката на силните си млади ръце и я пренесе по стълбите до спалнята, сякаш беше правил това хиляди пъти. Положи я на леглото и я гледа дълго, после издаде тих животински звук и започна да я целува навсякъде, да я докосва и гали, да я побърква и възвисява, докато тя се обърна, за да направи същото с него. Когато го пое в устата си, той отметна прекрасната си млада глава с дълга черна коса назад. Накрая двамата паднаха върху леглото и Жан-Пиер я люби както никой досега не беше я любил. Бе като огромна приливна вълна, която никой не можеше да спре. Този ураган от страст продължи часове и когато накрая Парис остана да лежи в прегръдката му, той прокара пръсти по прекрасната й копринена коса и й каза, че я обича. Въпреки че почти не се познаваха, Парис му вярваше.

— Je t’aime — прошепна дрезгаво Жан-Пиер и отново започна да я целува. Не можеше да спре нито устните, нито пръстите си. Не можеше да отдели тялото си от нейното.

Минаха много часове, преди двамата да заспят изтощени в прегръдките си. А когато се събудиха на заранта, отново правиха любов, но този път много по-спокойно и бавно. Това беше нощ, която никога нямаше да бъде забравена. Парис знаеше, че ще я помни до края на живота си. Беше напълно под властта на чара на Жан-Пиер.