Даниел Стийл
Развод (23)

Глава 22

През юни Парис и Биксби бяха претрупани с работа, но успяха да оживеят и да направят и седемте сватби за свое собствено учудване. Тя никога през живота си не бе работила толкова здраво, а Бикс призна, че и той също. Но всички тържества бяха пищни, всички булки в екстаз, всички майки горди, а всички бащи платиха астрономически сметки. Това бе един много успешен месец за фирма „Биксби Мейсън“. А след последната сватба от Ел Ей пристигна Мег. Това беше единственият свободен уикенд, преди да започнат да работят по двете грандиозни партита в чест на Четвърти юли за другата събота.

Майка и дъщеря си почиваха в градината, говореха за работата, за живота и за пътуването на Уим в Европа. Преди ден той беше тръгнал с приятели. Мег изглеждаше притеснена, сякаш нещо й тежеше. Парис забеляза това.

— Какво имаш да ми кажеш? Хайде, изплюй камъчето.

— Исках да те попитам нещо, но не съм сигурна как.

— Охо. Звучи интригуващо. Да не би да имаш ново гадже?

— Не.

От два месеца никоя от тях не ходеше по срещи. След злополучното запознанство с художника Парис се закле никога повече да не се поддава на подобни изкушения. Но Мег беше млада и трябваше да излиза с момчета.

— Преди няколко дни срещнах една моя приятелка от „Васар“. Не се бяхме виждали отдавна, откакто завършихме. Тя е женена и ще има бебе, което е страхотно, но ми разказа и една тъжна история. Майка й била много болна. Починала през юли преди две години. Доколкото знам, от рак на гърдата. Не исках да разпитвам.

Парис се опитваше да отгатне накъде бие Мег и какво общо има тя с това, но не можеше да схване връзката. Може би просто момичето се нуждаеше от майчинска ласка и подкрепа, особено сега, когато чакаше бебе. Ако беше така, тя бе готова да помогне.

— И как се справя? — попита загрижено дъщеря си.

— Според мен добре. Тя е силно момиче. И е омъжена за много добро момче. Аз също му бях хвърлила око. — Тя се усмихна на спомена, сетне се обърна към майка си и продължи сериозно. — Та тя ми каза, че баща й бил много самотен. И аз си помислих… ами… как да ти го кажа. Добре де, видях го няколко пъти и ми се стори прекрасен човек. Мисля, че ще ти хареса.

— Какво? О, боже мой! Мег, не започвай и ти! Казах ти, не искам да се срещам с никого.

Гласът й бе не само твърд, но и възмутен. Чандлър Фрийман и скулпторът от Санта Фе й стигаха за цял живот, или поне за следващите няколко години. Повече не я интересуваха никакви срещи. И никакви мъже.

— Мамо, глупаво е. Ти си само на четиридесет и седем. Не може да останеш сама до края на живота си. Не е правилно.

— За мен е изключително правилно. Не ми трябва никакъв мъж. И освен това не искам.

Истината бе, че искаше, но се оказа дяволски трудно да бъде открит. А единственият, когото бе харесвала, си бе отишъл.

— Ами ако това е голямата възможност в живота ти, а ти я пропуснеш? Той е банкер и е много почтен човек. Не е някакъв стар ерген, плейбой или дивак от пущинаците.

— Откъде знаеш?

— Видях го. Освен това е хубав.

— Не ме интересува, ако ще да е Робърт Редфорд. Ти не си ходила на среща с него, така че не можеш да знаеш. Запомни от мен, че когато отиват на среща, мъжете се превръщат в социопати.

— Не си права. Просто някои са по-странни от другите. Като Пийс. — При това изявление Парис направи изразителна физиономия, а Мег се разсмя.

— Точно. Откъде знаеш, че не му е баща?

— Повярвай ми. Прилича на татко. Същият тип. Риза, вратовръзка, костюм на райета, добре подстриган, има хубави маниери, учтив, умен и отличен баща. Всичко, което ти харесваш.

— Няма да го направя, Мег.

— Напротив, ще го направиш — отвърна дъщеря й с тайнствена усмивка.

— Не, няма!

— Ще го направиш и още как. Обещах й, че ще вечеряме заедно с тях тази вечер. Тя също дойде тук за уикенда, за да се види с баща си.

— Какво? Не мога да повярвам, Мег! Не е възможно да си направила това. Не, няма да ходя никъде!

— Ще трябва, мамо, иначе ще ме поставиш в неловко положение. Ще излезе, че лъжа. Така се срещат подходящите хора. Преди родителите са правели това, а сега децата им го връщат, като запознават своите самотни родители. — На Мег й звучеше разумно.

— Нямам намерение да се свързвам с никакви мъже.

Парис беше силно разгневена, но Мег не отстъпи нито на милиметър и накрая майка й трябваше да се съгласи, въпреки протестите си.

— Сигурно съм си загубила ума. Трябва да отида на лекар — мърмореше си тя, докато пътуваха към центъра.

Щяха да вечерят в един ресторант, в който сервираха барбекю. Приятелката на Мег го бе предложила. Името на мъжа бе Джим Томпсън и очевидно обичаше пържоли. Е, поне не беше вегетарианец. Парис имаше намерение това да бъде възможно най-кратката вечеря. Облече строг черен костюм, върза косата си на опашка и не си сложи никакъв грим.

— Не може ли да се напънеш поне малко? — укори я Мег, докато я гледаше да се облича. — Приличаш на директор на погребална агенция.

— Чудесно. Значи той няма да иска да ме види втори път.

— По този начин никак не ми помагаш — укори я Мег.

— Нямам никакво намерение.

— Но повечето жени срещат вторите си съпрузи така.

— Аз не искам никакъв втори съпруг. Все още не съм забравила първия. И съм силно алергична съм подобен тип запознанства.

— Да, знам. Спомням си последното. Но той сигурно е бил изключение.

— Не е. Някои от историите на Биксби са още по-ужасяващи — промърмори Парис и потъна в дълбоко и мрачно мълчание, докато стигнаха до ресторанта.

Двамата Томпсън — баща и дъщеря, вече бяха там. Джим Томпсън беше висок, слаб мъж с прошарена коса и сериозно лице, носеше сиви панталони и тъмно сако. Беше със своята много хубава и много бременна дъщеря на възрастта на Мег. Името й бе Сали и Парис си я спомни веднага щом я видя. Дори не погледна към баща й, докато не седнаха на масата. Той излъчваше доброта и почтеност и тя трябваше да признае, че наистина е хубав мъж, макар че очите му бяха тъжни.

Веднага си личеше, че му се е случило нещо ужасно, но също така човек не можеше да отрече, че е красавец. Без да осъзнае, Парис почувства симпатия и съжаление към него. Неусетно двамата се разприказваха, докато момичетата си спомняха студентските години и старите приятели. Между другото Джим й разказа как е загубил жена си. А тя, преди да се усети, му разказа за историята с Питър. Разменяха си трагедиите като бейзболни топки.

— За какво си говорите вие двамата? — попита Сали, когато забеляза, че родителите им изглеждат някак виновни.

Всъщност разговорът им не бе особено забавен и те не искаха да го споделят с децата си. Сали и брат й непрекъснато повтаряха на баща си да престане да говори и да мисли за майка им, но той го правеше непрекъснато. Тя беше мъртва от две години, а на Джим му се струваше, че са минали само няколко минути.

— Говорим за вас — неопределено отвърна Парис, като го прикри. Братът на Сали бе с една година по-голям от Уим и учеше в Харвард. — Колко лоши хлапета сте и колко много ви обичаме — пошегува се тя, като погледна заговорнически Джим, който й бе благодарен за маневрата.

Разговорът с нея му бе приятен повече отколкото очакваше. Той също беше силно против тази среща. Първоначално бе отказал на дъщеря си, а сетне се бе съпротивлявал като Парис. Но сега, след като вече беше тук, се радваше, че се е предал и съгласил. Жената беше много хубава, интелигентна и най-важното — прекрасен слушател. Двете момичета очевидно обичаха много родителите си и бяха упорити като мулета.

Говориха за плановете си къде и как ще прекарат Четвърти юли. Сали и съпругът й щяха да заминат. Вероятно това щеше да е последното им пътуване преди раждането на бебето. Джим каза, че ще отиде на яхта с приятели, а Парис щеше да работи върху два пикника за празника. Според Джим работата й сигурно бе голямо забавление, макар да призна, че лично той не обича приеми и партита. Изглеждаше спокоен и затворен в себе си човек, но беше трудно да се каже дали е такъв по природа, или обстоятелствата го бяха направили. Призна на Парис, че бил силно депресиран след смъртта на жена си. Но след като преодолял депресията, вече се чувствал доста по-добре.

Когато се сбогуваха, момичетата се целунаха, а Джим я попита дискретно дали би могъл да й се обади. Изглеждаше старомоден и притеснен и тя след кратко колебание се съгласи. Стана й мъчно за него и реши, че ако не друго, поне би могла да му помогне. Не беше физически привлечена от него, но той очевидно се нуждаеше от някой, с когото да си говори, а освен това беше приятен мъж. Изглеждаше доста потиснат и тя дори се запита дали не взема някакви лекарства. На сбогуване си стиснаха ръцете, Джим й прошепна, че ще й се обади, след което се отдалечи по улицата с дъщеря си. Изглеждаше като човек без семейство и родина. Дори по извивката на раменете му можеше да се отгатне, че е нещастен.

— Е? — попита Мег, когато седнаха в колата. — Какво мислиш?

Имаше впечатлението, че майка й го хареса, макар да не иска да си го признае. А Сали й бе прошепнала, докато се прегръщаха за довиждане, че откакто е умряла майка й, не е виждала баща си толкова оживен.

— Хареса ми. Не по начина, по който ти си мислиш или по който вие двете със Сали го планирате, лоши момичета такива! — усмихна се Парис. — Той е самотен човек и се нуждае от приятел, с когото да поговори. Очевидно е приличен и почтен. Болестта и смъртта на жена му са се отразили много лошо върху психиката му.

— На Сали също — добави Мег, след което погледна строго майка си. — На него не му трябва медицинска сестра, нито бавачка, а гадже, мамо. Не бъди толкова състрадателна.

— Не съм, просто ми е жал за човека.

— Е, няма нужда да се правиш на Майка Тереза! По-добре ще направиш, ако се забавляваш с него.

Само че нямаше особено много поводи за забавление. През цялата вечер Джим й бе говорил за докторите на жена си, за болестта й, за смъртта й, за това колко било хубаво погребението и какъв красив паметник направил за нея. Всички пътища водеха към Рим, и каквато и тема на разговор да подхванеше, тя неизменно водеше към Филис. Парис знаеше, че Джим трябва да я забрави, да я изхвърли от себе си, така както тя трябваше да стори същото с Питър. Това очевидно беше по-трудно и отнемаше повече време с мъртвите, отколкото с разведените или изоставените. Така че Джим говореше, а тя го слушаше. Освен това й се струваше, че са твърде сродни души. Все още мислеше за себе си повече като за вдовица, отколкото като за разведена поради неочакваната загуба на Питър и поради това, че не бе чула нито звук от него. Все едно че наистина беше умрял.

— Каза, че ще ми се обади — призна Парис и Мег остана доволна.

 

 

На другата сутрин телефонът иззвъня. Беше Джим. След като поздрави любезно Мег, той попита може ли да говори с майка й. Парис взе слушалката. Те поговориха няколко минути и Мег видя, че майка й си записа нещо, кимна с глава и каза, че ще й бъде приятно да вечеря с него.

— Имаш среща? — попита с истинско удивление Мег. — Вече? Кога?

Тя се хилеше, а майка й изглеждаше недоволна, като побърза да подчертае, че това не било любовна среща.

— Ще видим. Ще ми кажеш това след три седмици, когато ще спиш с него — подразни я Мег. — И този път не забравяй първо да го попиташ дали връзката е истинска и дали си единствената.

Макар че и двете смятаха, че при Джим Томпсън подобен проблем едва ли би възникнал. Поне не засега. Сали бе казала, че откакто майка й умряла, той дори не поглеждал жените. Парис й вярваше сто процента. Не беше сигурна дали изобщо беше я забелязал. Според нея човекът просто имаше нужда от някого, който да го слуша, докато говори за починалата си съпруга.

— И кога ще се видите? — полюбопитства Мег. Чувстваше се като майка на майка си. Искаше този път нещата да потръгнат.

— Във вторник.

— Поне е възпитан, цивилизован и няма да те води на разни невероятни места, на каквито ме водеше моят. Например в суши бар, където може да получа хранително отравяне, или във вегетариански ресторанти, където ме беше страх дори да вляза. Мъжете, с които излизах, никога не ме водеха на свястно място, където да се нахраня с истинска храна.

— Може би трябва да излизаш с по-възрастни — предложи Парис, макар че Мег не обичаше по-големите момчета още като ученичка. Харесваше свои връстници или с година-две по-млади от нея. Но тогава пък трябваше да се справя с неизбежните детинщини, които са присъщи на по-малките.

— Обади ми се да ми кажеш как върви с господин Томпсън — заръча тя на майка си, когато си тръгна за Ел Ей.

Парис прекара остатъка от вечерта заета с пране, което не бе кой знае колко прекрасно, но бе полезно занимание.

В понеделник двамата с Биксби заработиха на пълни обороти по организацията за пикниците, които щяха да се състоят следващия уикенд в чест на националния празник. Във вторник вечер Парис бе потънала до гуша в детайлите и почти бе забравила, че има среща с Джим Томпсън. Когато се сети, минаваше шест и тя се извини на Бикс, че трябва да излезе за вечеря.

— Да нямаш среща? — попита я подозрително той.

Не беше му казала нито дума, пък и бе съвсем категорична, че не желае никакви срещи. Все още се кореше заради онази със скулптора от Санта Фе и я използваше като причина да не излиза.

— Не съвсем — отвърна доста неопределено Парис.

— Какво значи това?

— Че действам като психотерапевт за бащата на една приятелка на Мег, който е загубил жена си преди две години от рак.

— Горкият — съжали го Бикс. — И как изглежда този вдовец?

— Почтен, хубав и възпитан. Нормално.

— Отлично. На колко е години?

— Около петдесет и девет или шестдесет.

— Звучи ми чудесно. Върви и го хвани.

— Не се радвай толкова много. Той ми говори само за жена си. Направо е обсебен от нея.

— Ти можеш да го промениш. Стивън беше същият, когато го срещнах. Мислех си, че ако още веднъж чуя за това как любовникът му умрял в ръцете му, ще започна да крещя или ще скоча от балкона. Ще ти отнеме малко време, но си струва. Дай му шанс. Дай му време. Или може би испанска муха. Или виагра.

— Глупости! Нямам такива намерения. Просто ще вечерям с него. Това е лекуване на болката, а не секстерапия, господин Мейсън.

— Каквото ще да е, приятно прекарване. Чао! — извика той след нея, докато тя тичаше по стълбите.

А след половин час вече бе изкъпана и със завита на спретната плитка все още влажна коса. Облече тъмносиви панталони и подходящ пуловер и тъкмо обуваше обувките си, когато на вратата се позвъни. Тя изтича да отвори, беше задъхана.

— Подранил ли съм? — попита колебливо Джим Томпсън, защото на лицето й бе изписан израз от рода на „Ти-какво-правиш-тук?“. Но това бе от бързане. Парис се опита да успокои дишането си и му се усмихна, като го покани да влезе.

— Не. Прибрах се преди малко. Много натоварена и луда седмица. Ако не е Четвърти юли, ще е Свети Валентин, ако не е Денят на благодарността, ще е Коледа, или рожден ден, или годишнина от сватба, или сватба, или просто едно малко парти за четиридесет души във вторник вечер. Много е забавно, но през цялото време сме на нокти.

— Останах с впечатление, че работата ти е интересна. Щастливка. Банковото дело не е никак забавно, но е необходимо.

Той седна на дивата в дневната, а тя му наля чаша вино. Беше хубава вечер, мъглата все още не бе паднала и беше топло. През лятото тук по-често беше хладно, отколкото през пролетта.

— Хубава къща — рече Джим, като се огледа. Тя имаше много красиви антикварни вещи и отличен вкус. — Филис обичаше антиките. Обикаляхме всички антикварни магазинчета във всеки град, който посещавахме. Предпочиташе английските, като теб.

Както и първата вечер, Филис мигновено се присъедини към тях. Парис се опита да поведе разговора в друга посока, питайки го за сина му. Също като Уим и той бе отишъл в Европа с приятели.

— Не го виждам достатъчно често, откакто е на Източния бряг — оплака й се Джим. — Изглежда не обича много да се връща вкъщи, но не мога да го обвинявам. Домът ни вече не е особено весело място.

— Имаш ли намерение да пътуваш някъде това лято? — отново направи опит да смени темата Парис.

Ако можеше да го отклони от мисълта за загубата на жена му, може би биха провели приятен разговор и биха се забавлявали. Той беше интелигентен, образован, възпитан, с хубава работа и изглеждаше добре, почти красавец. Освен това децата му бяха на възрастта на нейните. Със сигурност имаха много общи неща, само да успееха да изгонят Филис от стаята. Това се превърна в малко предизвикателство и Парис се закани да спечели битката заради него и заради самата себе си. Както й подсказваше Биксби от незавършената скица, която му бе нарисувала, той беше най-подходящият кандидат. И приличаше най-много на Питър. Само трябваше да върнат Филис обратно в гроба, където й беше мястото.

Побъбриха малко и сетне отидоха да вечерят в едно малко френско бистро. Беше възхитително местенце, което обаче инспирира приток от спомени за Джим. Двамата с починалата му съпруга обичали Франция и прекарвали много време в Париж. Всъщност Филис говорела свободно френски. Беше безнадеждно да спре потока от спомените му, докато вечеряха, и тя неочаквано се хвана, че също говори за живота си с Питър. Колко близки са били през изминалите години и колко невероятен и неочакван бил шокът, когато я напуснал. Сякаш си разказваха истории от окопите на последната война. Когато се прибра у дома си, Парис се чувстваше напълно изтощена. Не бе говорила за Питър толкова много, откакто си бе отишъл.

— Ще се радвам да те видя отново — предложи Джим, когато я закара до дома й.

Тя не го покани да влезе. Просто нямаше повече сили да слуша истории за Филис, нито да говори за Питър. Искаше да погребе и двамата. И умираше от желание да му каже, че ако се видят отново, никой не бива да говори за предишния си партньор. Но все още смяташе, че не го познава достатъчно, за да му постави подобен ултиматум.

— Искам аз да приготвя вечерята — предложи той.

— Ще ми бъде приятно — усмихна се Парис, макар че никак не й се искаше да влиза в къщата, която той със сигурност смяташе за дом на Филис, а не за свой собствен.

Все още мислеше, че е приятен човек, но тазвечерният им разговор беше една загубена битка. Каквото и да правеха, Филис все надничаше зад ъгъла — независимо дали говореха за предмети, вещи, деца или пътувания. Филис това, Филис онова, Филис тъй, Филис инак. Повече от всичко Парис искаше да погребат своите мъртви и да ги оставят да почиват в мир.

— Този уикенд съм на работа — напомни му тя.

— Какво ще кажеш тогава за неделя вечер? — попита с надежда той. Наистина харесваше тази жена много, освен това тя беше прекрасен слушател. Чувствителна и изпълнена със симпатия. Не бе очаквал толкова много от нея.

— Добре — съгласи се Парис и го прегърна топло, след което махна с ръка и изчезна зад вратата.

Беше прекарала приятно, но трябваше да признае, че да се прибере у дома си без Филис и Питър бе голямо облекчение.

 

 

— Е, как мина? — попита Бикс в мига, в който тя влезе в офиса на другата сутрин. — Див секс цяла нощ? Не се ли превръщаш в нимфоманка?

— Не съвсем — усмихна се Парис. — Все още плаче на рамото ми, а аз го успокоявам колкото мога.

Той поклати глава.

— Мисля, че е достатъчно. Ако му позволиш да продължи така, никога няма да го накараш да спре. Ще започне да те отъждествява с нея.

Той беше сключил споразумение със Стивън, че може да споменава мъртвия си любовник само веднъж на ден. Това бе имало ефект. Стивън му бе признал, че му е помогнало да възстанови контрола над себе си и да сложи точка на предишната си връзка. Сега, след толкова години, той рядко го споменаваше, а когато го правеше, това не бе болезнено за него и не причиняваше болка на никого. Джим Томпсън бе все още във фаза на дълбока скръб, дори след цели две години.

— Добре — кимна Парис. — Не знам защо изобщо се напъвам и какво ми пука. Ти какво мислиш?

— Според мен се дължи на предизвикателството да изместиш мъртвата личност, за да заемеш нейното място. Никой не обича да бъде превъзхождан от духове. Бих те посъветвал, ако с убеждаване не подейства, да му направиш една свирка — рече Биксби сериозно, сядайки зад бюрото си, а Парис се разсмя с глас.

— Страхотна идея! Как не се сетих сама? Следващия път, като застане пред вратата ми, ще му предложа.

— Съветвам те да го вкараш вътре все пак. Току-виж съседите се наредили на опашка — усмихна се Биксби палаво и се зае с работа.

Телефоните започнаха да звънят и двамата не спряха през целия ден, и на другия, и на по-другия. Но и двата пикника минаха без проблеми, идеално и както ги бяха планирали. Бикс беше напълно сигурен, че Парис вече може да се справя съвсем сама. Сидни Харингтън, която бяха ангажирали за партито на Тибурон, й се извини хиляда пъти заради приятеля си от Санта Фе, но Парис я успокои и й каза да не се притеснява. Художникът сигурно беше приятен човек, но не беше за нея.

— Нали знаеш, човек не знае какви са приятелите му, докато не ги запознае с някой друг. Мисля, че не беше на себе си него ден.

Парис се въздържа да отбележи, че според нея той не само този ден е не на себе си.

Почти цялата неделя Парис спа. Беше дълъг и мързелив ден, а тя бе работила неуморно и без почивка цяла седмица. Програмата още от месец май бе тежка, юнските сватби и пикниците за Четвърти юли направо я изцедиха. Имаше чувството, че не е подвила крак цели два месеца. Така че беше много доволна да има цял ден на разположение — да си почине и да поспи. В шест часа се качи на колата и отиде до дома на Джим. Той живееше в хубава стара къща в Сиклифт. Времето тук беше по-мъгливо, отколкото на изток, където живееше Парис. Но къщата бе проектирана от известен архитект и имаше зашеметяващ изглед към моста „Голдън Гейт“ и към залива. Тя се възхити веднага щом влезе. А точно отдолу се намираше плажът Чайна Бийч, където Джим обичаше да се разхожда. Филис също много обичала това място. Беше се присъединила към тях преди още Парис да си свали палтото. А Питър също пристъпваше тихо на пръсти зад нея.

— Питър и аз винаги сме обичали морския бряг — рече Парис, сама изненадана да чуе думите си.

Какво правеше! Изглежда Джим Томпсън успяваше да извади на бял свят най-лошото от нея. Или поне най-лошото от спомените й. Опита се да се сети какво й каза Бикс и се закле, че ще споменава Питър само веднъж на ден. Беше пълна дивотия, защото тя всъщност още преди месеци бе престанала напълно да говори за него. А сега, благодарение на Джим и Филис, разбира се, той отново се бе върнал в разговорите й с пълна сила. Откакто си бе отишъл, положението не е било толкова лошо, колкото бе в момента.

Джим бе зает в кухнята. Готвеше ростбиф с пюре от аспержи и пресни варени картофки. Тя знаеше какво ще каже, още преди да го е произнесъл — че Филис много обичала той да готви. Потръпна, когато видя старата, избеляла сламена шапка на Филис да виси на закачалката зад вратата. Висеше там от две години и тя се зачуди колко ли още нейни вещи има пръснати наоколо. Вероятно много. Джим би трябвало да ги изхвърли, но той или нямаше време да го направи, или не искаше.

— Къщата е много голяма за сам човек — рече той, когато седнаха на масата. — Но децата я обичат, а и аз също. Пораснаха тук и не ми дава сърце да се разделя с нея.

Без Филис този път, отбеляза Парис и задържа дъха си. Вече броеше колко пъти ще спомене името й. Беше болезнено и налудничаво, но не можеше да се въздържи.

— И аз имах същия проблем с къщата в Гринуич — призна му тя. — Чувствах се самотна и загубена в нея, след като Питър си отиде. А когато Уим дойде в Бъркли, това почти ме уби. Затова реших да се преместя тук.

— Продаде ли я? — попита с интерес той.

Месото беше много вкусно, зеленчуците също. Виж ти, беше изненадващо добър готвач. Макар че Филис сигурно е била по-добра. Тя не посмя да го похвали, защото се страхуваше, че отново ще се върне към темата за покойницата.

— Не, дадох я под наем за една година, с възможност за още една. Исках да спечеля време, за да видя как ще се чувствам тук.

— Е, и как се чувстваш? — попита той с искрено участие, докато седяха в уютния ъгъл на кухнята, откъдето също се откриваше гледка към залива. Това щеше да бъде едно прекрасно място, ако не бе толкова мрачно. Навсякъде имаше тъмни мебели, които очевидно бяха в пълна хармония с настроението на Джим.

— Харесва ми — отвърна тя и му се усмихна. Почувства как се отпуска. Сякаш двата духа — на Филис и Питър, се отдръпнаха, макар че бе странно да седи в къщата на Филис и шапката й да виси на една крачка от нея. — Харесва ми работата. Не съм работила никога, защото се омъжих. Наистина не е мозъчна хирургия, но е творческа. А шефът ми стана много добър мой приятел. Невероятна личност е, много талантлив. Изобщо преместването ми тук промени живота ми, както се надявах.

— Какво си учила в колежа? — попита Джим.

Искаше да научи повече за нея. Но вече бе впечатлен достатъчно и от онова, което знаеше.

— Икономика. Бях единственото момиче, като се изключат две сестри от Тайван. Имам степен по бизнес администрация, но никога не съм практикувала. Грижех се за къщата, за Питър и децата.

— Също като Филис. Тя е доктор по история на изкуството и искаше да преподава, но така и никога не го направи. Остана си вкъщи с децата. След което се разболя.

Парис се опита да не мигне. Вече бяха обсъждали тази тема.

— Да, знам. А ти? Разкажи ми за твоите плавания. — Знаеше, че предния ден е участвал в регата в залива и че са спечелили трето място. — Имаш ли собствена яхта?

— Вече не. Продадох я преди години. Беше малка, само тридесет стъпки. — Парис знаеше какво следва, преди да е чула думите. — Филис и аз я използвахме през уикендите. Тя беше най-добрият моряк, когото съм виждал. Децата също много обичаха плаванията ни.

— Може би трябва да си купиш друга яхта. Ще се забавляваш повече през уикендите. — Опитваше се да измисли нещо конструктивно за него, да го отклони от идеята да стои вкъщи и да мисли за Филис.

— По една лодка има прекалено много работа — отвърна той. — А сега вече трябва да върша всичко сам. Няма да се справя. На моите години по-добре да съм екипаж на яхтата на някой друг.

Парис вече знаеше, че е на шестдесет и една. Но за разлика от другите мъже, които познаваше, Джим изглеждаше по-възрастен от годините си. Може би причина беше скръбта. Тя е голяма сила и понякога може да убие човека. Обикновено така става, когато бракът е бил дълъг, партньорите са били заедно винаги и единият от тях си е отишъл. Но Джим беше достатъчно млад, за да се възстанови, стига да искаше. Парис обаче не бе сигурна, че го иска. Точно там бе ключът към всичко.

— Обичаш ли да плаваш? — попита я той.

— Понякога. Зависи от обстоятелствата. Може би в Карибско море, но не и в такива бурни води като тук. Аз съм голяма страхливка — призна му тя.

— Не ми изглеждаш такава. Мога да те науча някой ден.

Джим каза, че смята да посети едни приятели в Мендосино в края на лятото. Бил поканен също и в Мейн, но било много далеч и не му се ходело. Сетне заговори за лятото, което двамата с Филис и децата бяха прекарали в Мартас Винярд. Следващото нещо, което Парис осъзна, бе, че подрежда пътуванията, които тя, Питър и децата бяха правили през годините. Беше готова да предложи на Джим споразумение — да престанат да говорят за бившите си съпрузи, но отново не посмя.

Въпреки всичко прекара много приятна вечер с него, помогна му да измие чиниите и остана до около десет часа. Но както и предния път, когато се прибра вкъщи, се чувстваше пресушена и измъчена. Имаше нещо много тъжно и потискащо у този мъж. Бе забелязала също така, че той изпи доста вино по време на вечерята. Като имаше предвид потиснатостта и мъката му, това не бе голяма изненада, но алкохолът нямаше да повдигне духа му. Напротив, колкото повече пиеше, по-тъжен ставаше и все повече говореше за умрялата си жена. Това започваше да изглежда безнадеждно.

На следващата сутрин Джим й се обади в офиса и двамата се уговориха да отидат на кино през седмицата. Той предложи един тъжен филм, за който критиката се бе изказала много ласкаво, но тя го отхвърли и го замени с комедия, която искаше да гледа. След това отидоха да ядат пица.

— Знаеш ли, дъщеря ми имаше право да ни запознае. Ти си много добра с мен.

Беше се смял по време на целия филм и двамата бяха в отлично настроение, когато излязоха от салона. За пръв път Филис и Питър не присъстваха, не седяха до тях и не дишаха във вратовете им. Никой не спомена за бившата си половинка. Но Парис знаеше, че това няма да трае дълго и скоро някой от тях ще се появи.

— Ти изглежда си много щастлив човек — рече Джим с възхищение. — Завиждам ти. Аз съм в депресия от две години.

— Мислил ли си да пиеш лекарства? — попита внимателно тя, защото си спомни, че Мег я предупреди да не бъде прекалено съчувствена, макар че й бе трудно да устои. Да проявиш съчувствие е едно, а да спасяваш някого, съвсем друго. Понякога наистина беше доста трудно човек да направи разлика между двете.

— Да. Но не ми помогнаха. Пих ги цяла седмица.

— Трябвало е да ги пиеш по-дълго, за да има ефект. — Щеше й се да го бе срещнала след година или две. Но не бе сигурна дали и тогава щеше да се е излекувал, освен ако не направеше по-сериозни усилия да се спаси сам. — Мисля, че човек трябва да проявява търпение за тези неща. Аз ходих на терапия, след като Питър ме напусна.

Вече говореше с Ан само веднъж в месеца. Не беше й се обаждала от шест седмици. Чувстваше, че няма нужда, или пък нямаше време. Напоследък обаче изпитваше желание да й се обади. Тъй като непрекъснато говореше за Питър, когато бе с Джим, той бе в съзнанието и мислите й много по-дълго, отколкото преди година.

— Браво на теб. Възхищавам ти се — оцени Джим признанието й, че е ходила на терапия. — Но това не е за мен. Посещавах една група през първите няколко седмици и се почувствах много по-зле.

— Може би е било прекалено рано. Трябва да опиташ отново.

— Не — усмихна се той. — Добре съм. Струва ми се, че се примирих. Ето, вече приемам смъртта на Филис.

Когато го каза, устата на Парис бе пълна с пица и тя едва не се задави.

„Ти какво, шегуваш ли се!“ — идеше й да изкрещи. Та той държеше Филис в ъгъла и я изваждаше във всеки момент, когато поиска. Това беше „Уикендът на Филис“, а не „Уикендът на Барни“ — филмът, който бяха гледали, макар че аналогията бе доста съмнителна. Но си беше самата истина. Не само че не бе започнал да се примирява със смъртта й, но напълно отказваше да се пребори и да промени положението, в което се намираше.

— Ти най-добре можеш да прецениш какво чувстваш — отвърна учтиво тя и заговори за филма, който бяха гледали, за да смени темата.

Същата вечер, когато я изпрати до вкъщи, той изненадващо я целуна на предните стълби. Парис бе смаяна от проявената страст и се притисна към него, като отговори на целувката. Той беше по-самотен, отколкото си бе мислила, а старата приказка за тихите води се оказа вярна. Джим бе много по-сексуален, отколкото му личеше на външен вид, и когато я притисна към себе си, тя почувства възбудата му, което бе един многообещаващ знак. Поне това Филис не бе успяла да вземе със себе си.

— Ти си много красива жена, Парис — каза притеснено Джим. — Искам да бъда с теб… но не желая да направим нещо, за което после и двамата ще съжаляваме. Знам какво чувстваш към съпруга си… а аз самият не съм бил с жена, откакто Филис…

Парис реши да не му казва, че след раздялата с Питър всъщност бе имала една любовна връзка. Не искаше да я помисли за разпусната жена. На нея тази връзка й бе доказала, че психиката й, както и цялата й нервна система, действат нормално. За него обаче не бе съвсем сигурна. Силната скръб може да причини неподозирани щети. А както той самият признаваше, беше в депресия вече цели две години. Мъжете бяха много по-крехки и слаби от жените. Не искаше да го плаши.

— Не бързаме за никъде — отговори спокойно Парис и го целуна отново, преди да се разделят.

Според нея това бе добър знак, защото започваше да го харесва все повече и повече. Допадаха й възгледите му за света, отношението му към децата. Той имаше добро сърце и почтеност. Само ако можеха да прогонят Филис от пътя, може би всичко щеше да се получи. Но Парис подозираше, че тя няма да си отиде лесно, или по-точно Джим нямаше да я пусне. Все още бе силно привързан към нея, макар че ако съдеше по целувката му, нещата бавно се променяха.

През следващите няколко седмици те продължиха да се срещат, ходеха на кино и да вечерят заедно. Няколко пъти вечеряха в нейната къща, което според Парис беше по-добре както за нея, така и за него. Тук нямаше спомени за Филис, по ъглите не се криеха сенки и шапката й не висеше на вратата на кухнята. Тук беше само Парис.

Нещата помежду им доста се нагорещиха, когато една нощ двамата неочаквано се озоваха на дивана. Беше началото на август. Парис бе пуснала един диск, който много харесваше. Джим изглеждаше щастлив, по-щастлив, отколкото го беше виждала някога. Но и двамата решиха да не задълбочават връзката си тази нощ.

В края на седмицата Бикс я попита какво става.

— Все още ли си девствена, или най-после се случи?

— Не бъди толкова любопитен.

Парис изпитваше донякъде майчинско чувство към Джим. Искаше да го защити, да го предпази от нещо лошо. Те се опознаваха все повече и повече и тя можеше дори да се влюби в него. За нея вече бе очевидно и ясно, че той е много страстен и чувствен мъж. Но чувствеността му бе погребана от доста дълго време.

— Е, кажи ми поне падаш ли си по него? — не я остави на мира Бикс.

— Може би — отвърна загадъчно тя. — Мисля, че с времето бих могла.

— Много мило. — Той изглеждаше доволен.

Мег също. Можеше да познае по гласа на майка си, че нещата се развиват добре. Сали вече бе родила бебето си и двете момичета често си говореха. Сали бе доверила на Мег, че баща й е луд по майка й и не спира да говори какъв прекрасен човек е тя и колко е красива. И ако все още не бил влюбен в нея, то скоро и това щяло да стане.

Парис изпитваше същото, макар че бе по-потайна и запазваше повече мълчание. Но признаваше, че харесва всичко у Джим.

 

 

В средата на август Мег изненада майка си с новини, които не можеше да крие повече. На Четвърти юли беше срещнала един мъж и се виждаше с него вече пет седмици. Но не бе много сигурна какво ще бъде отношението на майка й към новата й връзка.

Дори се страхуваше, че няма да го хареса, защото той бе значително по-възрастен от нея. Всъщност бе с една година по-стар от Парис.

— Е, разкажи ми за него? Какъв е? — полюбопитства Парис. Все още не знаеше. Мег не беше й споменала за възрастта му. Не бе казала нищо за него повече от месец, защото искаше да се увери, че си подхождат. Беше доста голямо отклонение от обичайните й връзки.

— Добър е, мамо. Дори много добър. Той е адвокат, много известен. Представлява големи кинозвезди. — Мег дори вече се бе запознала с някои от тях и бе разказала на майка си за тези вълнуващи срещи.

— Как се запозна с него?

— На партито за Четвърти юли. — Не й каза, че беше баща на една нейна приятелка. Все още се страхуваше от реакцията на майка си.

— Ще го харесам ли, или носи косата си на гребен като петел и има обици?

— Няма обици. Прилича на татко. Нещо такова.

И без каквато и да е специална причина Парис зададе следващия си въпрос.

— На колко е години?

Очакваше да чуе двадесет и четири или двадесет и пет, че дори и по-малко, защото Мег обичаше да ходи с момчета на такава възраст. Но този, щом беше адвокат, не можеше да е толкова млад. Бе завършил университет и сигурно бе на двадесет и шест — седем години. След което си спомни, че имал важни и знаменити клиенти.

Мег обаче не отговори на въпроса й.

— Хей, чу ли какво те попитах? — повтори Парис в телефонната слушалка.

— Да, чух. Доста е възрастен.

— Какво значи това доста възрастен? Гони деветдесет ли? — засмя се Парис, защото знаеше, че Мег обявяваше за стари и тридесетгодишните.

Момичето си пое дълбоко въздух и скочи направо в дълбокото.

— На четиридесет и осем. Разведен е и има дъщеря колкото мен. Всъщност така се запознахме.

— Четиридесет и осем? — повтори като сомнамбул Парис. Не можеше да повярва на ушите си. — Та той е два пъти по-голям от теб? Какви ги вършиш? Може да ти бъде баща!

Беше разочарована, объркана и ядосана.

— Но не ми е баща. И се чувствам прекрасно с него. Удобно и спокойно. Пък и той не играе никакви игри, не се държи хлапашки.

— Трябва да го видя — настоя категорично Парис.

Беше наистина шокирана и не знаеше какво да направи. Беше сигурна, че този мъж е плейбой. Сваляч като Чандлър, щом излиза с момиче на възрастта на Мег. Моментално и инстинктивно не го хареса.

— Да, разбира се, мамо — съгласи се Мег. — Ще го харесаш. Той е страхотен човек.

— Колко страхотен може да бъде, щом излиза с деца и краде бебета от люлката? — По-лошо — не с кои да е деца, а с нейното дете.

— Стига мамо, аз не съм бебе. Случват се такива неща. Не мисля, че възрастта има някакво значение. Важни са хората.

— Много знаеш ти! Голяма си умница! Когато станеш на четиридесет и пет, той ще бъде на седемдесет, ако изобщо е жив. Може да помислиш поне за това!

— Все още не сме говорили за брак — отвърна тихо Мег, за да я успокои.

Всъщност бяха го обсъждали.

— Е, и аз така се надявам. Може би трябва да дойда, за да се запозная с него.

— Смятаме да ти гостуваме за Деня на труда.

— Мисля, че е наложително. Искам този човек да знае, че ти не си сираче и че имаш майка, която иска да му хвърли едно око. Как се казва?

— Ричард. Ричард Боулен.

Парис бе направо онемяла. Дъщеря й излизаше с четиридесет и осем годишен мъж. И тя вече не го харесваше, преди дори да го е видяла. Но се опита да не се вълнува много. Не искаше да предизвика и подтикне Мег към нещо неразумно. Същата нощ говори с Джим. Той също се разтревожи, но все пак допусна, че голямата разлика във възрастта не е задължително нещо лошо, ако човекът е отговорен и почтен.

— Първо се запознай с него и тогава съди — посъветва я разумно той.

— Бих искала и ти да го видиш и да ми кажеш мнението си — предложи Парис.

Джим бе дълбоко поласкан.

Въпреки лошите новини те прекараха чудесна вечер, а Джим я покани да го придружи през уикенда до Напа Вали. Като се имаше предвид развитието на познанството им — вече два месеца се срещаха, но не бяха спали все още, това беше много важна покана. Един уикенд за двама в Напа Вали може би щеше да бъде началото на половата им връзка.

Парис го погледна дяволито, докато я целуваше.

— Две стаи или една, господин Томпсън? — Въпросът беше откровен и прям.

— Както ти пожелаеш — отговори той.

Тя беше готова от доста време, но не искаше да го плаши.

— Ще ти бъде ли удобно с някой друг, Джим? — попита го Парис, докато се гушкаше в него.

Единственото нещо, което не искаше, бе да вземат и Филис със себе си в леглото. Или пък Питър. Беше готова да заключи Питър в килера, където му беше мястото, заедно с Рейчъл. При Филис обаче нещата стояха малко по-различно. Джим трябваше да я заключи в своя собствен килер, когато бъде готов, а той очевидно все още не беше. Тя през цялото време се връщаше между тях. Винаги, когато той й позволеше. А той го правеше често.

— Ще бъда щастлив, ако сме в една стая — отвърна Джим с усмивка. — Да направя ли резервация? — Изглеждаше красив и секси, докато я питаше.

— Да, направи — сияеща отвърна Парис.

 

 

След два дни те пътуваха за Ръдърфорд в Напа Вали. Щяха да отседнат в „Оберж дьо солей“. Онова, което не й каза, докато пътуваха, бе, че бе прекарал тук последната си годишнина с Филис, само месеци преди да умре.

— Защо не ми го каза? — попита разстроена Парис, когато в крайна сметка й призна това. — Можеше да отседнем някъде другаде.

Всъщност беше задължително. Тя вече се страхуваше да остане с него в тази стая с огромно легло с кралски размери и малка камина. В стаята витаеше доста чувствена атмосфера и може би щяха да прекарат добре, ако не бяха взели отново Филис със себе си. Но тя вече се бе настанила, преди Парис да разопакова багажа си.

Той й разказа всичко за годишнината, къде са ходили, как са прекарали. Сякаш го правеше нарочно, за да се предпази от чувствата си към Парис. Филис беше щитът, който използваше срещу собствените си емоции. Вината, която изпитваше, бе по-силна от привличането, което чувстваше към Парис. Джим й наля чаша шампанско и сам изпи три чаши, преди да отидат на вечеря. Когато се върнаха в стаята, запали огъня и се обърна към Парис, точно както преди две години и половина се бе обърнал към Филис. Все още можеше да я види като жива, макар че не го произнесе. Но присъствието й в стаята бе съвсем осезаемо.

— Изморена ли си? — попита той и тя кимна.

Всъщност не беше. Но се чувстваше изключително нервна. Трудно бе да се каже какво изпитва той. Може би бе изпълнен с носталгия. Може би бе готов да отпрати Филис, все пак се надяваше Парис. Може би това щеше да бъде епитафията, от която се нуждаеше. Тя се молеше наум да е така. Време беше.

Парис облече семпла копринена бяла нощница, която купи специално за случая. Нощницата падаше красиво около тялото й, когато се появи на вратата на банята. Той вече бе в леглото, облечен в ленена пижама. Косата му бе сресана, беше се избръснал. Тя се почувства като булка в първата си брачна нощ, уплашена, обзета от всички старомодни задръжки, които двойките в стари времена, които никога преди това не са спали заедно, са изпитвали. Бе започнала да мисли, че вероятно би било по-лесно просто да бяха си легнали една нощ в нейната къща. Но за съжаление вече беше късно. Бяха тук и нямаше връщане назад.

Когато отиде до леглото, Джим намали светлината, целуна я и всичката страст, която чувстваха един към друг, сякаш изплува на повърхността. Той веднага се възбуди, както и тя. Бяха прегладнели и жадни един за друг. Бяха много по-разгорещени, отколкото се бе надявала, така че заедно със страстта, тя почувства и известно облекчение, че нещата се развиват отлично. Захвърли нощницата си на пода, той свали пижамата си, която изчезна някъде, и започнаха да се целуват и галят, докато устните и ръцете им се откриваха. И изведнъж, точно когато трябваше да проникне в нея, Парис почувства как всичко свърши. Той сякаш замръзна.

— Добре ли си? — прошепна в мрака тя.

Джим се отдръпна от нея и това я уплаши.

— Щях да те нарека Филис. — В гласа му имаше сълзи.

Парис предположи, че или плаче, или всеки момент ще се разплаче.

— Всичко е наред, скъпи… Обичам те… не се тревожи… Всичко ще бъде наред… — Погали го нежно, но той се отдръпна и в полумрака тя видя, че е паникьосан. Не знаеше какво да прави, искаше да му помогне, но как? Тревожеше се за него и като за мъж, и като за човек.

— Не мога да й сторя това — рече нещастно Джим. — Тя никога няма да ми прости.

— Мисля, че тя иска да бъдеш щастлив — отговори Парис, като разтриваше нежно гърба му. — Защо не ми позволиш да те масажирам и да престанеш да мислиш за това. Не е необходимо да правим любов тази нощ. Няма защо да бързаме.

Не желаеше да го притиска. Той обаче искаше единствено да се отърве от нея. Да бъде колкото може по-далеч от Парис и по-близо до жена си. Сякаш искаше да се скрие, да пропълзи в някаква гробница и да остане с Филис. Парис можеше да го почувства.

Вместо да й позволи да го масажира, Джим стана и тръгна гол из стаята. За неговата възраст имаше забележително тяло, но това не я грееше, щом не искаше да го сподели с нея. Без да обели нито дума, той се затвори в банята и стоя там половин час, а когато излезе, беше напълно облечен. Парис бе шокирана, но се опита да не се издаде. Той застана до леглото с трагично изражение.

— Не искам да ти причиня това, но не мога да остана тук. Ще се върна в града. — Изглеждаше така, сякаш нещо в него е умряло. Беше се предал и окончателно.

— Сега?

Тя седна в леглото и го загледа. Кожата й блестеше като перли на лунната светлина. Бе толкова прекрасна, също каквато си я бе представял. Но не можеше да го направи. Заради умрялата си жена. Струваше му се, че тя никога няма да му прости.

— Знам, че ме мислиш за луд. Може би наистина съм. Просто не съм готов и не мисля, че някога ще бъда. Обичах я много и от дълго време. Заедно преживяхме толкова неща. Не мога да я напусна или да я предам.

— Не ти, а тя те е напуснала — каза съчувствено Парис и се облегна на рамката на леглото. — Не го е искала, но не е имала друг избор. Нея я няма, Джим. Не можеш да умреш заедно с нея.

— Мисля, че мога. Мисля, че умрях онази нощ в прегръдките й. Просто не съм го знаел. Съжалявам, че ти причиних това. Невъзможно е да имам връзка с друга. Нито сега, нито когато и да е.

Точно от това се бе страхувала още от самото начало. Беше се заблудила, че всичко ще бъде наред, но явно не беше така. Той просто не искаше да се излекува. Беше готов да се предаде на смъртта, а не на живота. Парис не можеше да направи нищо, за да промени желанието и волята му.

— Защо просто не преспим тук? Няма да правим любов. Няма нужда. Остани с мен. Ще се почувстваш по-добре на сутринта. — Тя потупа мястото до себе си с подканващ жест.

— Не, не мога. — Беше съвсем паникьосан. — Ще вървя до града пеша, ако трябва.

Нямаше право да вземе колата и да я зареже сама тук, но искаше час по-скоро да се махне и да се върне в къщата си. Не можеше дори да я погледне. Беше сигурен, че ще види лицето на жена си. Беше блокирал напълно и Парис не съществуваше повече за него.

— Ще се облека — рече тя, опитвайки се да не мисли за налудничавото положение.

Почувства се тъжна. Ситуацията беше абсурдна, а отхвърлянето й бе дошло прекалено много. Не му се сърдеше. Съзнаваше, че нищо не може да направи, не зависеше от нея. Не тя беше причината за това поведение, но въпреки това я заболя. Съжаляваше, че този уикенд, а най-вероятно и връзката им се бяха провалили.

След десет минути тя го последва в колата. Носеше сините джинси и пуловера, с които бе пътувала насам. Багажът й бе почти неразопакован. Джим сложи куфара й в багажника без думи, а Парис седна на седалката до него. Пет минути по-късно вече пътуваха. Нямаше нужда да оправят сметката. В хотела имаха номера на кредитната му карта.

Бяха на половината път до града, когато той проговори. Каза единствено, че съжалява. През цялото време лицето му беше каменно. Когато тя се опита да хване ръката му, той не реагира. Парис се запита дали не бе пил прекалено много и това да е увеличило страховете му. Изглеждаше сякаш е обладан от демон. Но имаше още по-просто и по-лесно обяснение — Филис си го бе взела обратно.

— Няма да ти се обаждам повече — рече той, когато в два и половина след полунощ спря пред къщата й. — Няма смисъл, Парис. Не мога да го направя. Съжалявам, че ти загубих времето.

Беше сърдит на себе си, но звучеше така, сякаш е сърдит на нея.

— Не си ми изгубил времето — отвърна тя. — Съжалявам, че не се получи. Надявам се, че един ден ще успееш да се възстановиш, за твое добро. Не бива да прекараш остатъка от живота си самотен.

— Не съм самотен. Имам Филис и всичките си спомени. Това ми стига.

Сетне се обърна към нея и онова, което видя, разби сърцето й. Гледаха я две пълни с мъка очи, като горящи въглени. В бялата жарава на нещастието му не бе останало нищо, освен пепел.

— А ти си имаш Питър — додаде Джим, сякаш така искаше да се отрече от отговорността и да я повлече в морето от отчаяние заедно със себе си.

Но Парис поклати категорично глава.

— Не, не е така, Джим — отговори съвсем ясно тя. — Питър не е мой, той е на Рейчъл. Аз имам себе си.

И без повече думи излезе от колата, взе багажа си и се качи по стълбите. Отключи вратата, но преди да се обърне, за да му махне с ръка, Джим Томпсън отпраши светкавично и се изгуби в мрака. И тя повече никога не чу нищо за него.