Даниел Стийл
Развод (28)

Глава 27

Рейчъл роди на седми май — един ден след рождения ден на Уим и три дни след този на Парис. Тя обаче бе като вцепенена и изобщо не се развълнува. Но някаква част в нея все пак страдаше. Мислеше си за прекрасните мигове, които двамата с Питър бяха споделили при раждането на децата им. За времето, когато бяха дали началото на нов живот. Тези спомени се наслагваха към безрадостния пейзаж, който я заобикаляше, и чувството й за дълбоко отчаяние нарастваше.

Въпреки че сподели съвсем малко с децата си и повече никога не спомена името на Жан-Пиер, Мег и Уим се досещаха какво я измъчва и се тревожеха за нея. Мег обсъждаше с Ричард всичко, когато говореше и с майка си. Накрая се обади на Биксби.

— Кажи ми, как е тя? Но истината. Звучи толкова отчаяно, че си мисля за най-лошото, а непрекъснато ми повтаря, че е добре. Само че аз не й вярвам. — Мег се страхуваше за майка си.

— Не е добре — потвърди Биксби и с това още повече засили тревогите на момичето. — Но мисля, че трябва сама да се измъкне от тази дупка. Според мен много й се насъбра. Баща ти. Новото бебе. Жан-Пиер. Всичко това я разболя.

— Какво да направя за нея?

— Нищо. Трябва да се справи сама. Сигурен съм, че ще намери начин и път. Правила го е и преди.

Но този път връщането към живота беше много по-сложно и трудно и изглежда щеше да продължи по-дълго. Макар да й се струваше, че не може да има нищо по-лошо от мига, в който Питър я напусна, се оказа, че има. Парис не умря, но смъртта се въртеше бавно наоколо. И единственото нещо, което я държеше, бяха плановете за сватбата на Мег. Бяха поканили около триста гости, а Парис и Бикс щяха да организират тържеството. Мег имаше пълно доверие и на двамата и бе оставила всички решения на майка си.

Два месеца след като Жан-Пиер си замина за Франция, Парис не издържа и остана цяла нощ загледана в телефона. Беше си наумила, че ако до сутринта все още иска да му се обади, ще го направи и тогава ще стори всичко, което той поиска от нея. Ако все още иска нещо. В осем сутринта, което беше пет следобед в Париж, тя набра номера на Жан-Пиер. Сърцето й биеше до спукване, докато очакваше да чуе гласа му, мислеше си дали ще успее да вземе самолет същата вечер, за да прекоси океана. Ако той все още искаше да живее с нея, тя щеше да тръгне на секундата. Може би разликата във възрастта в края на краищата нямаше никакво значение.

Телефонът дълго звъня, докато накрая се обади един женски глас. По-скоро младежки. Парис не знаеше на кого е и попита за Жан-Пиер. Момичето каза, че е излязъл. Парис й заговори на френски. Вече можеше да говори по-свободно, благодарение на месеците, прекарани с него.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Скоро — отвърна момичето. — Отиде да вземе детето от детската градина. Аз съм болна от грип.

— Вие там ли живеете? — осмели се да попита Парис, предчувствайки ужасния отговор, с който щеше да бъде възнаградено любопитството й. Нямаше право да му причинява това, но знаеше, че не може да не пита. Искаше да разбере истината.

— Да, с моето момиченце. А вие коя сте?

— Една приятелка от Сан Франциско — отвърна неопределено Парис.

Искаше да попита момичето дали имат любовна връзка, но това щеше да бъде прекалено. Пък и не беше необходимо да го знае. Щом живееха заедно, значи не беше си губил времето. Въобще. Но тя го бе наранила дълбоко и двамата трябваше да лекуват раните си — всеки по своя си начин. Той не й дължеше нищо.

— Ще се оженим през декември — рече момичето, без да го питат. Сега беше юни.

— О! — произнесе Парис и почувства остра болка, сякаш някой заби торпедо в тялото й.

Това трябваше да бъде тя. Тя трябваше да бъде булката, не това непознато момиче! А не можеше да си го позволи. Причините й бяха основателни, но за нея, не за него. Беше направила онова, което трябваше. Така както Питър бе постъпил по най-правилния според него начин. Може би всички правеха така, независимо дали нараняваха другите около тях. Това беше цената на любовта.

— Поздравления — каза по инерция Парис.

— Искате ли да ми кажете името и номера си? — попита момичето, а Парис поклати глава, сякаш можеше да я види. Нямаше глас, за да отговори.

— Не, ще се обадя пак. Не му казвайте, че съм звъняла, искам да го изненадам. Благодаря.

Затвори и остана седнала до телефона. Не виждаше нищо пред себе си около час. Също като Питър, и Жан-Пиер си бе отишъл завинаги. Живееше с това момиче. Не беше си губил времето, беше действал бързо. Замисли се как ли се бе случило, дали наистина я обичаше, или само я използваше като заместител. Каквато и да бе истината, важното бе, че го е направил. Сега непознато момиче бе заело нейното място. Бяха се разминали. Двамата бяха преживели един вълшебен миг, но край — всичко вече беше свършило. Магия, която като всички магии обикновено е само илюзия. Трик, номер на факир. Нещо, което много искаш, но не е необходимо да е истинско.

Парис се облече и отиде на работа. Когато я видя, Бикс изпадна в отчаяние. Този път не можеше да й предложи да се вижда с мъже или да излиза на срещи. Тя не бе в състояние да се вижда с когото и да е и той подозираше, че това ще продължи доста време.

Така минаха още два месеца, докато Парис отново заприлича на човек, а до сватбата на Мег остана само месец. Не беше си купила рокля дори, въпреки че роклята на булката вече от два месеца висеше в гардероба на долния етаж. Беше фантастична и бе ушита по проект на Бикс. Имаше безкраен воал и цялата бе от бяла дантела.

В края на август Бикс отново чу смеха на Парис. Разказваше някаква шега, когато чу някой да се смее. Беше толкова изненадан, че се огледа да види кой. Беше Парис. За пръв път от четири месеца тя приличаше малко на себе си. Той не разбра кога е настъпила промяната, но очевидно я бе преобразила за една нощ.

— Това ти ли си? — попита я с облекчение. Тревожеше се за нея, но не можеше да се намеси, затова я бе оставил насаме с мъката й.

— Е, да речем. И аз не съм съвсем сигурна.

— Добре, не си отивай пак. Липсваше ми.

— Вярвай ми, нямам намерение да го правя отново. Едва ли ще издържа. Всичко е свършено и аз приключих. Повече никакви мъже.

— О? Да не минаваш на жени?

— Не — разсмя се Парис.

Какъв прекрасен звук, помисли си Биксби. Беше си вършила работата през цялото време, но нищо повече. Не излизаше никъде, не виждаше никого, дори не говореше с децата си, водеше само служебни разговори. Уим отново бе заминал на пътешествие, този път в Испания по работна програма от университета, а Мег бе потънала в подготовката на сватбата, която бе след четири седмици.

— Нямам намерение да се занимавам с никого. Нито с мъже, нито с жени. Само със себе си.

— Виж ти — рече видимо доволен Бикс.

— Трябва да си купя рокля за сватбата.

Изглеждаше леко паникьосана. Също като Рип ван Уинкъл, който се бе събудил след дългия си сън и бе установил, че е попаднал в един непознат свят. Бе се влачила четири месеца като зомби, без да разбира, без да чувства, да вижда и да живее. Само дишаше, работеше и спеше. Не разказа на Бикс за опита си да говори с Жан-Пиер през юни и за откритието, което бе направила тогава.

Той я изгледа загадъчно и отвори вратата на гардероба. Там висеше една рокля, ушита специално за нея. Ако я харесаше, щеше да й я подари. Ако ли не, той щеше да я предложи на друго място. Беше прекрасна рокля от бежова дантела с бледорозово копринено бюстие, което подхождаше перфектно на цвета на лицето и косата й.

— Надявам се да ти стане. Ти пак си отслабнала доста.

Да, отново бе отслабнала. Същото се бе случило и преди. Но сега беше различно. Сега се чувстваше излекувана. Не искаше да се свързва повече с никого. Това само щеше да я нарани. Дали винаги ставаше така? Може би нямаше начин човек да не плати цената. Парис не знаеше и не искаше да знае. Радваше се, че се е завърнала и отново е нормална.

— Ще я взема вкъщи да я пробвам. Ти си истински ангел, Бикс! Казвала ли съм ти го?

Остатъкът от следобеда двамата прекараха в уточняване на последните детайли. Всичко беше наред. Както обикновено Бикс бе свършил невероятно количество работа, този път дори без нейната помощ.

Парис се прибра, облече роклята и се усмихна на образа си в огледалото. Изглеждаше красива и млада. Бикс отново бе уцелил десетката с невероятния си нюх и правилен избор. Освен това беше в тон с костюмите на останалите участници в сватбата. Шаферките щяха да бъдат с бежови копринени рокли. Седем момичета. Това бе желанието на Мег за сватбата на мечтите й.

Като единствен кошмар се очертаваше присъствието на Рейчъл, Питър, бебето и момченцата. Щяха да бъдат едно прекрасно малко семейство. А Парис щеше да бъде сама. Май беше време да започне да приема това положение като неизменно. Само че загубата на Жан-Пиер беше по-различна. Тя не й бе наложена отвън, като присъда над затворник. Този път изборът беше неин. Сама бе предпочела това бъдеще. И след дълги размишления през последните четири месеца бе решила, че ще е най-добре да остане сама. Не бе го искала и не си бе представяла живота си от сега нататък по този начин. Просто така се бе случило. Може би беше съдба. А Парис знаеше без никакво колебание, че би могла да бъде щастлива и без мъж. Веднъж вече беше стигнала до това заключение, след което отново всичко се обърка с появата на Жан-Пиер. Този път нямаше да позволи да стане така. През последните месеци много бе мислила и имаше план. Знаеше какво иска. Не беше сигурна как ще го приемат децата й. Но това беше нейно решение и не я интересуваше какво ще кажат останалите. Беше направила внимателни проучвания и вече имаше две имена. Щеше да се обади веднага след сватбата и да си уреди среща. Знаеше, че решението е правилно. Беше единственото, което имаше смисъл. Онова, което смяташе да направи, бе добро и нямаше да разбие сърцето й. Все още не си представяше как ще се справи, как ще го постигне, но беше уверена, че ще успее. Парис искаше бебе, а не мъж.