Даниел Стийл
Развод (22)

Глава 21

Парис нямаше никакво намерение да се среща с когото и да е след раздялата си с Чандлър. Май неусетно се изтърколи, а за сватбите, които трябваше да подготвят през юни, имаха хиляди задачи. Бяха цели седем на брой. Мег долетя от Ел Ей за рождения й ден, който прекараха заедно, и се върна обратно с първия полет в шест часа. Беше много мило от нейна страна. Бикс й донесе торта в офиса и прекрасен тюркоазнозелен шал. Каза, че ще стои прекрасно на черната й рокля. След два дни Парис отиде в Бъркли, за да отпразнуват рождения ден на Уим. Изобщо беше натоварен месец.

Годишнината от раздялата й с Питър бе много тежка за нея. Събуди се с мрачно чувство и моментално си спомни каква дата е. През целия ден бе тиха и тържествена. Бикс я попита какво има и тя му призна. Когато се прибра вкъщи, се хвърли на леглото и плака. През последната година й се случиха много хубави неща, но ако някой я попиташе какво желание има и й дадеше магическа пръчка, единственото, което щеше да направи, бе да си върне Питър обратно. Без дори да се замисли. Само това искаше. Животът й се бе преобърнал и променил, но не за хубаво. Наистина имаше и приятни моменти. Преместването й в Сан Франциско, къщата, в която живееше, работата, която бе нейното спасение, приятелството на Бикс и Стивън. Имаше много неща, за които бе благодарна. Но Питър продължаваше да й липсва и тя започваше да мисли, че винаги ще бъде така. Вече не очакваше някой да запълни празнотата и не си въобразяваше, че това може да стане. Когато най-накрая заспа, беше почти утро и тя се радваше, че този ужасен ден бе свършил.

След няколко дни й се обади Сидни Харингтън. Имаше една идея. Някакъв неин стар приятел щял да дойде в града и тя искаше да даде малко вечерно парти в негова чест. Но истинската причина да се обади бе, че си бе наумила да го запознае с Парис, както й призна. Той живеел в Санта Фе и бил художник. Синди каза, че бил интересен човек, скулптор, работел с глина и с него винаги било забавно.

Парис се опита да откаже учтиво, но Синди бе настойчива. Накрая се предаде под ентусиазирания й натиск и се съгласи да обядват заедно. Чувстваше се задължена заради препоръката, която бе направила за нея преди четири месеца. А Сидни бе интелигентна и чувствителна жена със здрав разум, добър вкус и правилна оценка. Приятелят й не можеше да бъде лош човек.

Същия следобед Парис спомена за предстоящата си среща на Биксби. Той се разсмя и завъртя очи.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита го разтревожено тя.

— Не. Но ти знаеш какво е отношението ми към срещите с непознат. Една от моите най-любими бе с един осемдесет и две годишен старец, с когото ми уредиха обяд. Бях на двадесет и шест и приятелят, който ми погоди този номер, смяташе, че бих могъл да внеса малко радост и светлинка в тъжния му живот. Да, щях да го направя с удоволствие, но бедният старец седеше унесен и от устата му течаха лиги. Той дори не можеше да говори, а когато си тръгнах, се разплаках. Бил съм и на други, които протекоха още по-зле.

— Благодаря ти за подкрепата, много ме окуражи — рече нервно Парис. — Не можех да се измъкна, Сидни направо ми изви ръцете. Той бил неин стар приятел.

— А както знаеш, ние всички не забелязваме недостатъците на нашите приятели. Откъде е този мъж?

— От Санта Фе. Художник.

— Забрави го. По географски признак е неподходящ за теб. Какво ще правиш в Санта Фе, дори ако се окаже, че е страхотен?

— Как можах да се насадя така? — оплака се Парис. — Преди три месеца се заклех никога повече да не ходя на срещи. А сега сама се поставих в положението на пушечно месо за някакъв си неизвестен художник и бог знае за още кого. Какво да правя?

— Върви и обядвай. Сидни ще бъде доволна. Ние така или иначе през юни ще я уморим със сватбите, които са се задали. — Тя щеше да обслужи пет от тях и щеше да спечели много пари.

Когато дойде денят на срещата, Парис бе уморена и в лошо настроение. Сешоарът й изгоря, като направи късо съединение и едва не подпали къщата. Колата й се счупи на път за работа. Отгоре на всичко бе настинала.

— Не може ли да се самоубия и така да отложа обяда? Причината ще бъде напълно уважителна — попита тя Бикс.

Около час бе чакала колата на пътна помощ. На моста имаше катастрофа.

— Не. Обещала си на Сидни.

— Защо не отидеш ти и не се представиш за мен?

— Това би било интересно — засмя се той. — Но ти си забъркала тази попара, така че сега ще я сърбаш.

Бяха се уговорили да се срещнат в един мексикански ресторант на няколко преки от офиса, а Парис не обичаше мексиканската кухня. Когато влезе вътре, Сидни вече я чакаше на масата. Приятелят й бе отишъл да паркира колата. Сигурно паркираше в някоя друга държава, защото мина повече от половин час, докато се появи. Когато застана на вратата, облечен с индианско пончо и каубойска шапка, Парис помисли, че е пиян, защото леко се поклащаше. Синди побърза да обясни.

— Има проблеми с ушите. А това нарушава баланса му. Наистина е страхотен човек.

Парис му се усмихна, когато приближи, той също се усмихна и седна. Свали шапката от главата си и я остави на съседния стол, а тя забеляза, че под ноктите му има глина, събирана сякаш от десет години. Не можеше да се отрече, че е интелигентен човек. В същото време приличаше на туземец, може би имаше индианска кръв, но когато го попита, той отрече. Дори заяви, че не понасял индианците, мразел ги, защото били утайката на Санта Фе.

— Те са пияници — рече убедено мъжът, след което започна някаква дълга тирада против негрите. Неизвестно защо не спомена нищо за евреите. Изобщо успя да очерни всички раси, в това число и мексиканците.

Сервитьорът, който беше мексиканец, го чу и изгледа и тримата със злобен поглед. Парис беше сигурна, че ще се изплюе в супата им и изобщо не би го обвинила за това.

— Сидни ми каза, че сте художник — опита се да смени темата тя и да забрави за сервитьора и храната. Трябваше все пак да се справи със ситуацията, която се оказа неособено проста и лесна, а цялото й уважение към оценката на Сидни се стопи.

— Донесъл съм няколко снимки на мои работи — рече гордо той.

Името му бе Уилям Вайнщайн, което може би обясняваше защо евреите не присъстваха в списъка му от народности, които мразеше. Беше роден в Бруклин и се бе преместил в Санта Фе преди десет години. Той извади един плик от джоба си и подаде няколко снимки на Парис. На тях имаше десетметрови фалически скулптури, направени от глина. Човекът имаше в главата си само пениси.

— Много интересни работи — каза Парис, преструвайки се на впечатлена. — Живи модели ли сте използвали? — попита повече от учтивост и той кимна.

— Всъщност използвах моя собствен. — Очевидно мислеше, че е казал нещо много оригинално, защото се разсмя така, че едва не се задави до смърт.

Освен глината под ноктите му, която бе достатъчна, за да се направи още една скулптура, пръстите му бяха жълти от никотин.

— Обичате ли да яздите? — попита я на свой ред художникът.

— Да, но не съм яздила от доста време. А вие?

— Имам ранчо. Трябва да дойдете някой път. Нямаме електричество и водопровод. До него се стига след два дни езда.

— Сигурно е много трудно.

— Харесва ми — отвърна Бил. — Жена ми го мразеше. Искаше да се върнем в Ню Йорк. Тя почина миналата година.

Парис кимна, не можеше да повярва, че Сидни е решила да я запознае с него. Просто не знаеше какво да каже.

— Съжалявам.

— Аз също. Бяхме женени почти петдесет години. Аз съм на седемдесет и три.

В този момент пристигна поръчката им и Парис въздъхна с облекчение. Беше си поръчала куесадила, която бе толкова сурова, че не можеше да се яде. А на художника поднесоха нещо с ужасен вид, покрито с планина от фасул, който той сигурно много обичаше, защото каза, че го ядял всеки ден.

— Фасулът е най-добрата храна. Здравословна. Нищо, че те кара да пърдиш. Обичате ли фасул?

Парис едва не се задави.

Сидни обясни, че бил приятел на баща й, който също бил художник, и бил много привързан към починалата си жена. Парис не искаше да си представя какъв е бил животът на бедната жена, затворена в онова ранчо на края на света с подобен мъж. Сигурно се е самоубила като единствен начин да избяга от него. Като си помисли това, тя се извини и стана, за да отиде до тоалетната. В момента, в който затвори вратата след себе си, извади мобилния си телефон и се обади на Биксби.

— Е, готин ли е?

— Ако не дойдеш да ме измъкнеш оттук, може би ще убия Сидни преди края на обяда. Или себе си.

— Значи не е готин.

— Бедна ти е фантазията. Той е неандерталец с каубойски костюм, който прави десетметрови скулптури на собствения си член.

— Слушай, ако му е толкова голям, може би си струва да отидеш в Санта Фе. Дори и аз ще дойда с теб.

— Ще млъкнеш ли? Обади ми се след пет минути. Ще им кажа, че в офиса е възникнало нещо, някаква катастрофа — наводнение, пожар, каквото и да е, и трябва да те спасявам.

— И по-точно?

Биксби бе развеселен, а Парис — бясна.

— Няма значение. Този обяд е всъщност истинската катастрофа.

— Ти си много впечатлена. Той показа ли ти снимки на члена си?

— Повече или по-малко. Скулптурите му са най-ужасното нещо, което съм виждала.

— Не бъди толкова критична. Може би е свестен човек.

— Виж какво, той е по-зле и от твоя дядка с лигите. Е, това ще ти даде ли представа за какво става дума? — С всяка изминала минута се ядосваше все повече и повече.

— Не може да е по-зле! — отвърна скептично Биксби. — Това беше най-страшната среща, на която съм ходил.

— Аз пък ти казвам, че тази е по-страшна. Така че след пет минути ми се обади по телефона.

— Добре, добре, ще ти позвъня. Но ти по-добре измисли прилична причина. Сидни не е глупачка. Веднага ще разбере какво става.

— Напротив. Тя е пълна глупачка, щом като иска да ме запознае с този неандерталец. Всъщност може да е психопатка. Може би ме мрази или иска да ми отмъсти за нещо…

— Не те мрази. Миналата седмица ми каза колко много те харесва. Парис?

— Какво? — Беше готова да убие някого.

— Донеси ми снимка на члена му.

— Ти само ми се обади… Ясно ли е! Или напускам.

Тя се върна на масата с прясно нанесено червило върху устните. Бил вдигна поглед от чинията си, огледа я и рече:

— Изглеждате по-хубава с червило. Хубав цвят.

— Благодаря — отвърна тя, усмихна му се и започна да яде, когато телефонът й иззвъня.

— Не обичам тези неща — намуси се художникът, докато тя отговаряше.

Беше, разбира се, Бикс, който говореше всевъзможни глупости, които му идеха на езика.

— Какво си направил? — извика Парис ужасена и погледна Сидни с тревога. — О, Бикс, това е ужасно. Съжалявам. И сега какво? Аз… ами аз обядвам със Сидни и един неин приятел… да, добре, добре… успокой се… Ще се върна до пет минути. Не се опитвай да мърдаш, докато не се върна. — Тя затвори телефона и погледна Сидни с извинение.

— Какво е станало? — попита разтревожена Сидни.

— Беше Биксби. Знаеш го какъв е. — Тя се усмихна на Бил, за да заглади малко положението и да създаде приятно впечатление, преди да си тръгне. — Той е гей — обясни тя.

— Мразя педерастите — отвърна зловещо Бил.

— Предполагах, че ще го кажете. — Тя се обърна към Сидни. — Сецнал си е кръста.

— Не знаех, че има проблеми с гърба.

Беше обзета от състрадание, защото тя самата имаше проблеми с гърба и носеше специален колан, когато работеше. Парис знаеше това.

— В момента лежи на пода и не може да мръдне. Трябва да се върна и да го заведа на чиропрактор. Каза, че ако не отида при него, ще се обади на 911.

— Знам какво му е. Изпитала съм го на гърба си в буквалния смисъл. Имам дискова херния и когато ме стегне, не мога да се движа седмици наред. Искаш ли да дойдем с теб?

— Не, разбира се. Ще се оправя и сама. Но трябва да тръгвам.

— Всички педерасти трябва да бъдат разстреляни — декларира безмилостно художникът, като продължи да яде фасула си.

— Съжалявам — извини се Парис на двамата, — но трябва да тичам. — Сетне стисна ръката на Бил. — Радвам се, че се запознахме. Беше ми приятно. Пожелавам ви успех в работата.

— Имате предвид с члена ми — разсмя се той високо и отново се разкашля.

— Точно така. Пожелавам ви успех с члена ви. Чао, Сид. Благодаря за обяда.

Тя почти изтича през вратата, тича през целия път, докато влезе запъхтяна в офиса, където Биксби я очакваше с усмивка.

— Е, къде е?

— Кое къде е? Мълчи, че ще убия някого, толкова съм бясна.

— Снимката на члена му.

— Не ми говори за него. Никога повече. Не искам да си спомням. Той е напълно откачен. И за твое сведение, мрази педерасти и смята, че всички трябва да бъдат разстреляни. Но той мрази негрите и индианците също.

— Харесва ми, праволинеен човек. На какво прилича?

— На зомби. Живее в ранчо без електричество и канализация.

— Тогава защо се чудиш, че прави скулптури на члена си? Горкият човек, сигурно няма какво друго да прави.

— Не ми говори за него! Нито дума повече! Ясно ли ти е! А аз никога, ама никога до края на скапания си живот няма да отида на никаква друга среща.

— Да бе, да, знам — отвърна Бикс, като се облегна назад и се разсмя. — И аз казвах същото. И знаеш ли какво? Отидох. Ти също ще го направиш.

— Майната ти! — кресна Парис, отиде в своята стая и тресна толкова силно вратата, че секретарката излезе от своята малка като кутийка стаичка и изплашено попита:

— Добре ли е Парис?

— Прекрасно — все още смеейки се, потвърди Бикс. — Просто се връща от една среща.

— И как е минало? — попита със съучастие жената, а Бикс се ухили и поклати глава.

— Изглежда зле, госпожо Симпсън. Но при срещите с непознат винаги става така.