Даниел Стийл
Развод (34)

Глава 33

Когато влезе в болницата, я упътиха към етажа на родилките. Взе асансьора и след две минути беше в стаята на Ейми. Раждането вървеше бързо. Това бе петото й дете, а и първите четири се бяха родили без проблеми. Но Ейми се оплака, че я боли повече. Може би защото предварително знаеше, че ще се раздели с него.

— Как си? — попита я загрижено Парис.

— Добре — отвърна тя, опитвайки се да бъде смела, но когато я връхлетя поредната контракция, изстена високо.

На монитор наблюдаваха нейния пулс и този на бебето, както и силата на контракциите, които бяха почти в граничната стойност. Графиката върху хартията приличаше на графика при силно земетресение.

— Ау! Тази беше много силна! — сподели Парис със сестрата.

Беше се преоблякла в болнична престилка, така че да може да влезе в родилната зала, когато Ейми започне да ражда. Сега държеше ръката й. Нямаше друг човек освен нея край леглото на родилката. Съпругът й беше при съседката, а децата бе оставила на приятелка. Сигурно беше много тъжно да родиш бебето си изоставена и самотна. Но поне Парис беше тук. Беше взела със себе си документите, необходими за осиновяването на бебето. Алис Харпър бе предупредила болничните власти. Всичко беше наред. Очакваха само да се появи новото малко човече.

Ейми се справяше чудесно. Сестрата провери разкритието, което бе станало десет сантиметра само час след пристигането на Парис. От нейна гледна точка раждането вървеше нормално, но бедната Ейми се мъчеше много, въпреки че твърдо бе решила да роди без упойка. Парис не се опита да я увещава или да спори, макар че тя самата бе взела епидурал и предпочиташе този начин на раждане пред естественото. Но Ейми настояваше, че така било по-добре за бебето. Може би смяташе, че това ще бъде последният подарък, който ще направи на своята малка дъщеричка.

В стаята влезе лекар и я прегледа. След няколко минути я заведоха в родилната зала и тя започна да се напъва. Парис държеше ръцете й и се опитваше да й помогне с ритмиката на дишането. Сестрата предложи да застане зад главата й, за да я държи в правилно положение. Не бе удобно, но сякаш помогна на Ейми, която продължи с напъните още два часа, но без видим резултат. Бедната жена крещеше през цялото време. Парис искаше да направи нещо, но нямаше начин — можеше само да й говори, да я успокоява, да й вдъхва кураж. Неочаквано Ейми нададе рев и докторът каза, че бебето се е показало.

— Хайде, Ейми… давай… още малко… напъни сега…

Всички викаха, а Ейми не спираше да крещи. Парис се чудеше дали собствените й две раждания са били толкова ужасни. Не можеше да си спомни. Сигурно са били по-лесни от това. Накрая главичката на бебето излезе, родилката се напъна за последен път и след три страхотни пронизителни крясъка бебето се роди.

Ейми плачеше, а ревът на новороденото момиченце изпълни родилната зала. Когато го видя, Парис също се разплака.

Докторът преряза пъпната връв и внимателно го подаде на Ейми, но тя посочи с глава Парис, която се наведе към нея, за да й покаже детето.

— Виж колко е красива — прошепна. — Ти беше страхотна.

Ейми затвори очи. Биха й една инжекция, която я замая. Бебето тежеше четири килограма и двеста грама. Беше голямо бебе, макар че момченцето, което роди Джейн, беше още по-едро. Но на Парис това раждане се стори по-тежко и по-дълго.

Когато напусна родилната зала, беше станало четири сутринта. Тя се върна в стаята, където лежеше Ейми. Беше в най-далечния край на коридора. Персоналът на болницата знаеше, че бебето ще бъде осиновено, че майката се е отказала от него, и всички се стараеха да бъдат внимателни. Сестрите взеха новороденото момиченце, за да го изкъпят, да му сложат капки в очите, да го повият, а Парис остана при Ейми, която спеше, упоена от лекарството. Тя все още спеше, когато донесоха бебето в стаята. Момиченцето беше будно и се оглеждаше, имаше малка памучна шапчица на главичката и бе завито в розово одеялце. Сестрата я постави в ръцете на новата й майка. Парис я притисна към гърдите си и очите им се срещнаха.

— Здравей, мъничка моя. Добре дошла.

Бебето имаше кръгли розови бузки и големи очи с неопределен бебешки цвят, така че не можеше да се каже какви ще бъдат. А на главичката имаше пухче от бял мъх. Изглеждаше като малка кукла в ръцете й и се унесе в сън, сякаш разбра, че вече е в ръцете на майка си.

— Как ще се казва? — попита шепнешком сестрата.

— Хоуп^[1] — отговори Парис, без да се замисли и погледна малкото същество.

Думата дойде сама на езика й. Не беше обмислила предварително името, но то прилегна чудесно на момиченцето.

— Хубаво име, харесва ми — усмихна се сестрата, а Парис се взираше в малкото личице удивена, изпълнена с възторг, щастие и надежда за новия живот, който сега беше неин.

Неочаквано осъзна, че ако Питър не я беше напуснал, този момент нямаше да се състои. Най-после го бе намерила, подаръка. Благословията, която не можеше да я достигне, защото живя в агония цели две години и половина. Знаеше, че я чака някъде, и ето че най-сетне я откри. Мистерията на щастието, което прогони трагедиите и страданието. Това бе то щастието. Надеждата, за която бе мечтала. Беше се сбъднала под формата на едно малко бебе.

Те седяха така часове. Ейми спа, упоена от лекарството, а Парис държа бебето в ръцете си, унесена от щастие. Накрая и двете се събудиха. Сестрите дадоха на Парис малка бутилка с глюкоза, за да нахрани момиченцето, а на Ейми биха една инжекция, за да прекъснат отделянето на мляко. Двете жени останаха заедно цяла сутрин и тихо разговаряха.

Докторите прегледаха Хоуп, след което съобщиха, че може да я изпишат от болницата същата вечер в шест часа, ако Парис желае това. Ейми щеше да остане до следващата сутрин.

Парис не искаше да я остави сама. Тя се обади на Алис Харпър, за да й съобщи, че бебето се е родило. Алис се зарадва. Каза й, че така или иначе трябва да напусне болницата, след като изписват бебето.

— А Ейми? Како ще стане с нея? — попита Парис, защото й бе мъчно за жената.

Беше оставила Хоуп на сестрите и се обаждаше от мобилния си телефон от коридора.

— Всичко ще бъде наред, Парис. За нея ще се погрижат в болницата. Тя знае какво прави. Не й създавай проблем и не усложнявай нещата.

Парис разбра. Ейми бе изиграла своята роля и сега трябваше да следва съдбата си. Същото се отнасяше и за нея. Това й изглеждаше несправедливо и тъжно.

Тя се обади на Бикс, за да му съобщи новината, и въпреки мърморенето му личеше, че е истински щастлив за нея. А след това, макар да се чувстваше малко глупаво, защото не го познаваше добре, се обади на Андрю Уорън. Той я беше довел в болницата, беше я помолил да го държи в течение. Съобщи му, че на бял свят се е появила Хоуп. Каза му колко тежи, колко е дълга и колко е красива. Дори не съзнаваше, че плаче, докато разказваше всичко това.

— Харесва ми как си я кръстила — рече той.

— И на мен — отвърна Парис. — Много й прилича.

Бебето наистина носеше на майка си надежда. Надежда за бъдещето. Миналото бе останало зад гърба й, беше излекувано и забравено. Беше получила своя безценен подарък.

— Оставих ключовете от колата ти на информацията — обясни Андрю. — Кога ще се прибереш вкъщи?

— Казаха, че още тази вечер в шест може да ни изпишат.

Беше безкрайно уморена, изобщо не беше спала. Направо бе изтощена.

— Искаш ли да дойда да ви взема?

— Наистина ли? Няма ли да ти е неприятно?

Бикс не беше й предложил, но тя и не очакваше от него подобен героизъм. Стивън все още бе зле и той не ходеше никъде. Освен това мразеше болниците и изобщо не си падаше по бебетата. Това си бе нейна задача. Още повече, че колата й беше тук. Не очакваше от Андрю да й предложи да ги закара до вкъщи.

— За мен ще бъде чест — рече тържествено той. — Ще бъда там в пет и половина, в случай че ви изпишат по-рано.

— Благодаря ти.

През тази изпълнена с вълнения нощ се бе родило и едно ново приятелство. Андрю я поздрави още веднъж, а след това тя се обади на Мег и на Уим. Двамата бяха силно изненадани, че бебето се е появило на бял свят така неочаквано. Парис поговори с тях, след което отиде да вземе Хоуп от стаята на сестрите и разбра, че са я занесли при Ейми. Беше се събудила и бе помолила да й занесат детето, което силно разтревожи Парис. Ами ако бе променила решението си? Тя вече обичаше това бебе. Но Ейми все още й беше майка и имаше всички права.

Когато влезе в стаята, Ейми държеше бебето, гледаше го и му говореше, сякаш то можеше да я разбере. Всъщност се сбогуваше със своето малко момиченце.

Тя вдигна очи и видя Парис. И без колебание й го подаде.

— Наглеждах твоето бебе — рече, като в това кратко изречение вложи цялата си душа.

Очите на Парис се напълниха със сълзи, докато поемаше Хоуп. След малко в стаята влезе официалното лице, за да даде на Ейми документите за подпис.

Парис поспа малко следобед, а също и Хоуп. В пет часа им казаха, че могат да се приберат у дома. Парис отиде в детската стая, за да облече момиченцето. Беше взела със себе си само пижамка, одеяло, малка шапка и долни ризки. Нямаше време да купи нещо красиво, както преди години се бе приготвяла за Мег. Но всъщност това нямаше значение. Важното бе, че си отиваха вкъщи.

Когато облече бебето, Парис се върна в стаята на Ейми с малкото вързопче в ръце. Искаше да позволи на майката да погледне за последен път детето. Беше изненадана колко спокойна и твърда е Ейми. Сигурно това се дължеше на лекарствата.

— Искаш ли да я подържиш? — предложи тя, но Ейми поклати глава.

Изглеждаше тъжна, но съвсем спокойна. Само погледна продължително детето си и сетне Парис.

— Благодаря ти — каза тя, а всъщност Парис искаше да изрече същите думи. — Благодаря ти и Бог да те благослови. Грижи се за нея.

Обеща да изпрати адреса си, за да може Парис да й изпраща снимки всяка година. Беше невероятно да си тръгне с детето на тази жена. Но всъщност то вече беше нейно. Това бе истинското чудо — бебето беше нейно!

— Обичам те — прошепна Парис и докосна с нежност ръката на Ейми.

Жената кимна, но не каза нищо.

Когато затваряше вратата, Парис чу само едно тихо „Сбогом“.

По лицето й се стичаха сълзи, докато сестрата я изпращаше по стълбите. Имаше чувството, че е отвлякла бебето, сякаш беше престъпник. Но всички й се усмихваха и й пожелаваха само хубави неща, а Андрю я очакваше в голямата зала на входа с букет цветя.

— Дай ми да я видя — помоли той и зърна две големи ясни очи.

Хоуп го гледаше и се чудеше кой ли е пък този.

— Не е ли прекрасна? — усмихна се щастливо Парис и Андрю кимна.

Колата ги чакаше отвън. Той й помогна да настани Хоуп в бебешката седалка, завърза я, а Парис забеляза, че също е впечатлен от чудото. Двамата бяха дошли тук преди осемнадесет часа, един мъж и една жена, които почти не се познаваха, а сега излизаха заедно като приятели, а на задната седалка лежеше едно същество, един нов живот, с който пресякоха моста обратно.

— Не е ли всичко това удивително? — Парис го погледна и той кимна, неспособен да намери думи. Не можеше да й каже какво означава този момент за него.

Почти всяка минута Парис се обръщаше, за да види Хоуп. Все още не можеше да повярва. Мислеше си само колко е щастлива. Хоуп беше нейният дългоочакван подарък.