Даниел Стийл
Развод (4)

Глава 3

Този уикенд телефонът звъня три пъти, но Парис не го вдигна. Беше оставила секретаря включен, така че по-късно разбра, че са се обаждали Виржиния, Натали и Мег. Все още се надяваше, че Питър ще звънне и ще й каже, че е полудял, че временно е загубил разсъдъка си и че се прибира у дома. Но това не стана.

Уим няколко пъти влезе в стаята й, за да я уведоми за плановете си. Тя остана в леглото, като се оправда, че има треска.

Все пак в неделя вечерта трябваше да стане, за да приготви нещо за ядене на Уим. През целия ден той бе работил в стаята си и когато чу, че майка му дрънка с тенджерите и тиганите, слезе долу. Тя стоеше насред кухнята и изглеждаше объркана. Не знаеше какво да направи, нито какво да сготви за вечеря и изражението й излъчваше болка.

— Болна ли си? Още ли ти е лошо? Изглеждаш ужасно, мамо. Може ли да ти помогна?

Той се тревожеше за нея. Беше добро момче и виждаше колко е зле, но не знаеше причината. След миг попита:

— А къде е татко? — Когато се прибра предишната вечер в един през нощта, забеляза, че колата на баща му не е в гаража. — Не смяташ ли, че това е прекалено? Наистина работи много напоследък.

Парис го погледна отчаяно, след което седна на един кухненски стол, както си бе по пижама. Два дни не беше сресала косата си, не беше се къпала от петък вечер, което за нея бе повече от необичайно. Винаги бе изглеждала безупречно и дори в случаите, когато бе болна или не се чувстваше добре, бе правила усилия да се облече и да слезе долу. Уим никога не бе виждал майка си толкова небрежна.

— Баща ти и аз имахме сериозен разговор в петък вечерта — започна Парис, а синът й седна на стола срещу нея. Тя протегна ръка и хвана неговите ръце, като ги стисна здраво. — Не съм го осъзнавала и това сигурно е било много глупаво от моя страна — продължи, борейки се да задържи сълзите. Мислеше, че ги е изплакала през тези два дни, но те отново напираха в очите й. Но сега трябваше да се стегне заради Уим. Той щеше да помни този миг до края на живота си. — Изглежда баща ти от дълго време е бил нещастен. Животът му с мен не е бил особено вълнуващ. Може би е бил прекалено удобен или прекалено досаден. Може би трябваше да си намеря работа веднага щом двамата с Мег поотраснахте. Да слушаш само за цветята в градината и за кашлицата на децата, не е кой знае колко вълнуващо забавление. Както и да е, твоят баща е решил… — Тя си пое дълбоко въздух и погледна нежно сина си. Не искаше да окачи Питър на въжето, но знаеше, че трябва да го направи. — Решил е, че не иска да бъде повече женен за мен. Знам, че това е шок за теб. За мен също беше. Но ние ще запазим къщата, по-точно аз ще я запазя, а ти и Мег ще можете да идвате и да живеете тук, когато и колкото искате. Единственото нещо, което ще бъде различно, е, че татко няма да е тук.

Нито тя, нито Уим забеляза, че го нарече татко за пръв път от години насам. Момчето изглеждаше така, сякаш бе получило удар или си бе глътнало езика.

— Ти сериозно ли говориш? Той ни напуска? Но какво е станало? Вие да не сте се скарали за нещо?

Не помнеше такъв случай в живота си, а и те наистина не бяха се карали сериозно никога. През всички години, които бяха преживели заедно, най-много да си бяха разменили някоя по-остра дума или няколко забележки. Уим бе направо зашеметен от онова, което чу.

— Той не напуска теб — внимателно рече майка му. — Напуска мен. Чувства, че така трябва да постъпи. — Когато го каза, устните й се разтрепериха и тя отново се разплака.

Уим стана, заобиколи масата и я прегърна.

Парис видя, че той също се е просълзил.

— Господи, мамо, съжалявам. Баща ми сигурно е полудял. Мислиш ли, че ще промени решението си?

Тя се поколеба. Искаше й се да произнесе думите, за които синът й и тя самата копнееше, но знаеше, че не може. Освен ако не станеше някое чудо, Питър нямаше да се върне отново вкъщи.

— Иска ми се — отговори честно Парис, — но мисля, че това няма да стане. Останах с впечатление, че решението му е твърдо.

— Ще се разведеш ли с него? — попита през сълзи Уим.

Приличаше на малко момченце, както се бе гушнал в нея.

— Той иска да се разведе с мен — едва не се задави с думите си Парис, а Уим я пусна и се изправи.

— Ти ме уби! Защо може да иска такова нещо?

На него очевидно и през ум не му минаваше, че в живота на баща му може да има друга жена. А и Парис реши да не му казва нищо. Ако Рейчъл се появеше на хоризонта, а тя със сигурност щеше да излезе на бял свят, и то скоро, Уим така или иначе щеше да открие истината. Тогава Питър трябваше да му обяснява как стоят нещата, макар че Парис се чудеше как ли щеше го направи, без да изглежда в очите на децата си като негодник.

— Понякога хората се променят, мили. Понякога се отдалечават един от друг, без да го осъзнават дори. Трябвало е да забележа как се чувства баща ти, но очевидно не съм.

— Не обвинявай себе си! Кога ти го каза? — попита Уим, като все още се мъчеше да разбере какво става. Не му беше лесно, а най-лошото от всичко бе, че се стовари върху главата му така неочаквано. Без предупреждение, като гръм от ясно небе.

— В петък през нощта, след като гостите си отидоха.

— Затова значи и двамата не приличахте на себе си в събота сутрин! Помислих си, че сте махмурлии. — Той се засмя, а Парис го изгледа възмутено.

— Виждал ли си някога някой от нас махмурлия?

— Не, но си казах, че за всяко нещо си има първи път. Ти изглеждаше ужасно. А когато те видях след това, ме излъга, че си болна и те тресе. — Изведнъж се сети нещо. — Мег знае ли?

Майка му поклати глава. Трябваше да съобщи новината и на дъщеря си, но се ужасяваше да го направи по телефона. Обаче Мег нямаше намерение да се връща през лятото у дома. Така че се налагаше да й каже по телефона.

— Ще й се обадя. — Мислеше да го стори тази нощ. А сега, след като Уим вече знаеше, беше задължително да го направи. — Малко по-късно.

— Искаш ли аз да й кажа? — предложи великодушно синът й.

Беше ядосан на баща си, че не бе му съобщил новината лично. Смяташе, че това е израз на страхливост и подлост, но не го каза на майка си.

Истината бе, че Питър не можеше да погледне децата си в очите, така че бе избрал по-лесния начин, като остави това неприятно задължение на Парис. Това, че каза на нея, според него бе достатъчно силна драма за един уикенд и той не би могъл да преживее още една. Освен това знаеше, че жена му ще се справи по-добре с децата. А ако кажеше нещо, което той не би харесал или одобрил, винаги можеше да го замаже или да се отметне по-късно. Беше свикнал да й прехвърля цялата отговорност за децата, без значение колко тежко бе това бреме за нея.

— Не, не е нужно да го правиш — отговори Парис, но беше благодарна на момчето за предложението да я отмени в тази задача. — Това е моя работа.

Искаше да съобщи сама на дъщеря си.

— Добре, тогава аз ще сготвя вечерята.

Уим неочаквано осъзна, че вече няма кой да помогне или да се погрижи за майка му. А когато и той отиде в колежа, тя щеше да остане съвсем сама в Гринуич. Не можеше да повярва, че баща му е постъпил така. Изглеждаше му невъзможно. За него Питър бе герой, образец за подражание, а сега ореолът му сякаш потъмня. Тогава му дойде и друга една мисъл, докато вадеше салата, домати и студено пиле.

— Мамо, искаш ли да не ходя в „Бъркли“? — Беше приет и в много други училища на източния бряг, които с радост биха го взели за свой студент. Но понеже бе избрал „Бъркли“, дори не си направи труда да отговори на останалите. Смяташе да им се обади тази неделя.

— Настоявам да направиш онова, което желаеше, преди да се случи всичко това. Ако баща ти наистина се разведе с мен, тогава аз просто ще трябва да се справям за в бъдеще сама. Ти няма да стоиш вечно тук и да ме пазиш!

Това бе най-ужасната страна на нещата. Беше лежала в леглото и бе мислила за това през цялото време. Сега трябваше всичко да прави сама. Винаги. Щеше да остане съвсем сама, когато Уим отиде в „Бъркли“. Беше й толкова приятно, когато той подаваше глава през вратата. Поне знаеше, че в къщата има още едно човешко същество, което обичаше. Тази мисъл бе най-ужасяващата! Кой щеше да й обърне внимание, кой щеше да я попита как е? Дали някой щеше да се интересува здрава ли е или болна? Кой щеше да й даде чаша вода, ако е на легло? С кого щеше да отиде на кино? Или да се посмее, да поговори? Дали отново някой щеше да я целуне, или да прави любов с нея? Всички тези въпроси бяха толкова потискащи и страшни, че стигаха отвъд възможностите й да ги възприеме и разбере. Действителността беше опустошителна. Бъдещето й бе безнадеждно и я плашеше. Дори Уим го разбираше. А дали Питър го осъзнаваше?

Парис седна в кухнята и се опита да поговори със сина си, докато той приготвяше вечерята, а когато сервира чиниите с пиле и салата, тя бутна настрани своята, без да докосне храната.

— Съжалявам, сине, не съм много гладна — извини се с тъжна усмивка Парис.

— Добре, мамо. Ще говориш ли сега с Мег?

Искаше да се обадят на сестра му веднага, защото му се щеше и той да говори с нея. Двамата с Мег бяха много близки и Уим искаше да знае какво мисли тя и дали смята, че има някакъв шанс баща им да изтрезнее и да възвърне здравия си разум. Все още не можеше да проумее защо го бе направил. Може би сестра му щеше да има някаква представа. Поне се надяваше да е така. Откакто се помнеше, не беше виждал майка си отчаяна и това го плашеше. Тя изглеждаше като болна от някаква смъртоносна болест.

— Мисля да го направя — отвърна тъжно Парис и се качи горе, за да позвъни на дъщеря си, докато Уим разтреби масата и сложи съдовете в миялната машина.

Парис предпочиташе да е сама, докато говори с Мег. Не защото щеше да й каже нещо по-различно от онова, което съобщи на сина си, а защото щеше да й бъде по-лесно, ако наоколо няма никой, докато говорят.

Мег отговори на второто позвъняване. Гласът й беше весел, очевидно бе в добро настроение. Каза на майка си, че току-що се е върнала от Санта Барбара, където прекарала уикенда с новия си приятел — актьор.

— Сама ли си сега, миличка, или да ти се обадя по-късно? — попита я тактично Парис, опитвайки се да придаде малко живот на гласа си, за да не звучи толкова отчаяно, както всъщност се чувстваше.

— Сама съм, мамо. Искаш да ми кажеш нещо ли? — Гласът й беше весел, тъй като предполагаше, че майка й ще й каже нещо забавно. Не можеше да си представи какво ще последва. След миг обаче, когато чу новината, тя просто онемя. Почти плачеше, когато заговори отново. Струваше й се сякаш цялото й семейство е било разстреляно, убито, унищожено. — Шегуваш ли се? Той луд ли е? Какво става, мамо? Защо? Нима сериозно мислиш, че ще го направи?

Беше повече ядосана и бясна на баща си, отколкото тъжна и уплашена. Но ако можеше да види лицето на майка си, може би щеше да изпита същия страх, който изпитваше брат й. С разрошената си коса и тъмни кръгове под очите, Парис приличаше на болен човек. Беше направо страшна.

— Да, мисля, че ще го направи — отговори искрено тя.

— Но защо?

След този въпрос настъпи дълга тишина. Накрая дъщеря й попита:

— Има ли замесена друга жена?

Тя беше по-голяма от Уим и много по-опитна от него. Освен това беше жена. Откакто живееше в Холивуд, беше се срещала с няколко женени мъже, а и като студентка също й се бе случвало. Но не можеше да допусне, че баща й е способен да мами майка й. Също така не можеше да си представи, че ще се разведе с нея. Това беше пълна лудост!

Парис не искаше нито да потвърди, нито да отрече, че има друга жена в живота на Питър. Затова не отговори директно на въпроса.

— Сигурна съм, че той има своите причини. Каза ми, че се чувствал като мъртвец тук, в нашата къща, с мен. Искал повече разнообразие и вълнения в живота си, повече, отколкото аз мога да му дам. Е, предполагам, че сигурно не е особено вълнуващо да се връщаш всяка вечер в Гринуич и да слушаш жена си да говори за цветята в градината — рече Парис с тъжен хумор.

Чувстваше се предадена, унижена и обезсърчена, и в известен смисъл отговорна и виновна за досадата и отегчението, които мъжът й бе изпитвал с нея години наред. Сега осъзнаваше, че е трябвало да започне работа преди доста време и да прави нещо по-интересно. Като Рейчъл например. Тя бе спечелила Питър, защото бе по-вълнуваща. И по-млада. Много, много по-млада. Този факт я нарани допълнително и я накара да се чувства стара, грозна и досадна.

— Не ставай глупава, мамо! Ти си много по-интересна и забавна, отколкото татко. Винаги си била! Не разбирам какво става. Казвал ли ти е нещо преди?

Мег се опитваше да вникне в нещата, не можеше да приеме, че няма причина. Просто баща й бе решил нещо, искаше го и действаше на своя глава. Всъщност онова, към което се стремеше в живота си, беше Рейчъл. Не Парис.

Но Мег не го знаеше.

— Никога не е споменавал нищо до този петък — отвърна Парис.

Беше облекчена, че говори с дъщеря си. С Мег, Уим и тяхната безрезервна подкрепа се чувстваше малко по-добре. Поне никое от децата й не я обвиняваше. Дълбоко в себе си тя се страхуваше от това, защото приемаше, че е сторила нещо ужасно на баща им. Но Мег беше съвсем наясно с чувствата си и знаеше кого да обвинява. Направо беше бясна.

— Той е полудял. Поне няма ли намерение да обсъди нещата с теб?

— Може би. Каза, че ще говори с мен само ако се съглася да се разведем. Но не и за да спаси брака.

— Значи наистина е луд! — рече рязко Мег. Искаше да си бъде вкъщи при майка си и брат си. Ужасно бе, че е толкова далеч и не може да им помогне. — Къде е сега? Каза ли ти?

— Каза само, че ще отиде на хотел в града и че ще ми се обади утре, за да уточним подробностите. Предложи ми да използвам един от неговите адвокати. — Всъщност каза на Мег повече, отколкото на Уим, но тя беше по-голяма и освен това реакцията й я накара да се почувства подкрепена и малко по-силна. — Предполагам, че е в „Риджънси“. Обикновено отсяда там, когато му се наложи да остане в града, защото е близо до офиса му.

— Искам да говоря с него. Той изобщо имаше ли намерение да ми каже, или очакваше това да направиш ти? — Мег беше отгатнала интуитивно поведението на баща си и от това бе едновременно ядосана и с разбито сърце. Но гневът й потискаше всички останали емоции и не им позволяваше да излязат на повърхността. Дори не страдаше от загубата му.

Уим, може би защото бе по-малък и защото виждаше състоянието на майка си, бе много по-уплашен от нея.

— Предпочете аз да ти кажа. Мисля, че така му е по-лесно — отвърна тъжно Парис.

— Как е Уим? — попита с тревога Мег.

— Сготви ми вечеря. Бедното момче, аз прекарах в леглото целия уикенд.

— Мамо! — рече назидателно дъщерята. — Не бива да разбиваш живота си заради него. Знам, че ти е тежко и че за теб е било ужасен шок. Но такива неща се случват. Не си първата, няма да си последната. Можеше също така да умре, нали? Радвам се, че е жив. Понякога хората просто полудяват, особено мъжете на негова възраст. Мисля, че точно това е станало. Не знам защо, но подобно поведение не му е в стила. Сякаш не е той, а друг човек. Мислех си, че вие двамата ще останете винаги заедно, до края.

— И аз също — промълви Парис и сълзите отново напълниха очите й. Имаше чувството, че от петък вечер не е спряла да плаче. Би трябвало да са се свършили. — Не знам какво да правя сега. Изобщо какво ще правя през останалия си живот без него?

Започна да хлипа на глас и едва след половин час Мег успя да я успокои и да поговори с Уим. Когато брат й взе телефона, Парис излезе и двете деца разговаряха почти час. Заключението им бе, че баща им сигурно временно е откачил, но ще се оправи. Уим все още таеше някаква надежда, че Питър ще се вразуми и ще се върне у дома. Мег беше доста по-скептична и продължаваше да се чуди дали в тази неочаквана история няма замесена друга жена.

Веднага след като затвори телефона, тя се обади в „Риджънси“, но баща й, естествено, не беше там. Сетне опита в още няколко хотела и, разбира се, не го намери. Питър беше при Рейчъл, но никой не знаеше това. Така че на следващата сутрин, в понеделник, тя позвъни направо в офиса му в още девет часа нюйоркско време.

— Какво става, татко? — попита остро и директно, надявайки се да го принуди да й каже истината. — Не знаех, че двамата с мама имате проблеми. — Опитваше се за говори спокойно и разумно, а не да го обвинява, за да го накара да разкрие истината. Но той бе изненадващо искрен и вероятно също искаше да говори с дъщеря си.

— Ние нямахме проблеми — отвърна честно Питър. — Аз имах. Как е тя? Говори ли вече с нея? — Въпросът беше излишен, само за печелене на време. Беше сигурен, че е говорила, след като му се обаждаше.

— Да, говорих още снощи и мама звучеше ужасно. — Мег нямаше намерение да го щади. Напротив, искаше той да се почувства виновен. Заслужаваше си го! — Да не си болен или нещо друго и да си загубил самообладание? — Знаеше, че не е в стила на баща й, но трябваше да опита.

Той въздъхна, преди да отговори.

— Мислих много за това, Мег. Сигурно съм сбъркал, като не й казах по-рано. Надявах се, че ще се почувствам по-различно, че нещо ще се промени, но не стана така. Просто това е нещо, което трябва да направя. Заради себе си. Чувствах се като жив погребан в Гринуич с майка ти. Сякаш животът ми бе свършил.

— Тогава си вземете апартамент в Ню Йорк и се преместете там. И двамата. Няма нужда да се развеждаш. — Беше почувствала слаба искрица надежда. Може би това бе едно възможно решение и тя смяташе, че е длъжна и трябва да помогне на баща си да го открие. Може би той щеше да я послуша.

— Мег, ти не разбираш. Не мога да остана с нея. Вече не я обичам. Знам, че е ужасно да го кажа, но е истина.

Надеждите на Мег се стопиха за секунда.

— Каза ли й го? — Тя задържа дъха си, докато чакаше отговора, осъзнавайки огромната мъка и тежест, които майка й е трябвало да понесе. Беше извън възможностите й за проумяване.

— Толкова тактично, колкото можах. Но трябваше да бъда искрен с нея. Нямам намерение да запазя брака ни. Исках тя да го знае.

— Аха. И сега какво? Накъде ще вървите двамата от тук нататък? — Продължаваше да опипва почвата, но нямаше достатъчно смелост да го попита направо. И се чувстваше ужасно зле заради майка си. Тя не заслужаваше подобно отношение след двадесет и четири години брак.

— Не знам, Мег. Тя сигурно ще си намери някой друг. Красива жена е все още. И това вероятно ще стане скоро.

Господи! Беше невероятно грозно, безчувствено и грубо! Мег искаше да го удари за тези му думи.

— Но тя обича теб, татко — отвърна тъжно.

— Знам, момичето ми. Бих желал и аз все още да я обичам. Но не я обичам. — Да, Рейчъл беше причината за това. Тя бе променила всичко. Завинаги.

— Имаш ли си някоя друга, татко? — не издържа Мег. Беше достатъчно голяма и според нея Питър би трябвало да отговори честно на директно зададения въпрос.

Но той се поколеба. Мълча достатъчно дълго време и така събуди подозренията на дъщеря си.

— Не знам. Може би. Евентуално. Трябва първо да подредя и оправя нещата с майка ти. — Това беше уклончив отговор, който й каза достатъчно.

— Защо си го направил? Защо си постъпил толкова подло с мама? Тя не го заслужава!

Мег бе на страната на майка си, както и Уим. Баща й бе направил нещо ужасно, а не искаше да понесе последствията. Те оставаха за майка им и за тях. А той предлагаше с цялата си наглост тя да си намери някой друг, сякаш ставаше дума за шапка, обувки или рокля. Просто да смени старите с нови. Майка й може би никога нямаше да намери друг мъж, а може би и не искаше. Вероятно щеше да обича баща й до гроб. Според Мег, а и според Парис, това беше трагедия.

— Знам, че не го заслужава — съгласи се тъжно баща й. — Но аз се грижех за нея и винаги ще го правя. Ще се опитам разводът да мине безболезнено и тя да бъде напълно обезпечена. — Ако не за друго, то за да успокои собствената си съвест. През целия уикенд се бе чувствал гузен и виновен, но страстта му към Рейчъл бе обсебваща и изгаряща, непоклатима. А и сега, когато бе свободен да я има, без да се крие, дори бе станала още по-силна.

— Много ли е лесно да загубиш съпруга си и всичко, което си обичал? За нея сигурно ще бъде ужасно, когато и Уим отиде в колежа. Какво ще прави тогава съвсем сама? — В гласа на Мег имаше сълзи, защото се тревожеше до болка за майка си.

— Е, стига де! Все ще се оправи някак, скъпа. Това се случва често между хората. Нещата се променят. Животът тръгва в различни посоки. Някои умират, други се развеждат или пък се влюбват отново. Просто това е, трябва да го приеме. Можеше да се случи с нея, а не с мен.

— Но не се случи — настоя Мег. — Тя никога нямаше да те напусне. И никога нямаше да постъпи така.

Все още обичаше баща си, но сърцето я болеше за майка й. Баща й говореше като някакъв непознат човек. Не можеше да го разбере. Не беше го виждала в такава светлина, не бе го приемала като егоист и себичен човек, който мисли само за себе си.

— Подозирам, че си права — съгласи се Питър. — Майка ти е невероятно почтен и честен човек. Аз не я заслужавам.

— И аз мисля така, татко — отвърна безмилостно Мег. Беше силно разочарована от него. — Кога смяташ да се разведеш? — Надяваше се, че ако има малко повече време да помисли, може би щеше да промени решението си.

— Няма защо да протакаме. Няма смисъл от отлагане, нито от поддържане на фалшиви надежди. Това може да бъде дори по-мъчително. Една бърза раздяла ще бъде много по-проста и лесна.

За него, разбира се, не и за Парис. Той не каза на Мег, че в мига, в който влезе в офиса си тази сутрин, първата му работа бе да се обади на адвокат и да го помоли да подготви документите. Искаше до Коледа да се разведе. Беше обещал на Рейчъл да се ожени за нея до края на годината, а и той самият нямаше търпение. Освен това знаеше, че любимата му иска да роди още едно бебе, преди момчетата да са пораснали.

— Съжалявам, татко. Много ми е тъжно за теб, за мама и за Уим. Всичко това е просто ужасно — изхлипа Мег и се разплака. Не искаше да го прави, но не можа да се сдържи.

След няколко минути затвори телефона. Струваше й се, че за една-единствена нощ бе загубила не само семейството си, но и всичките си илюзии. Баща й неочаквано се бе превърнал в човек, когото не познаваше, а се страхуваше, че майка й ще потъне в дълбока депресия. Нямаше какво да я спре. Тя не работеше, в къщата нямаше деца, а сега вече и съпруг. Всичко, което й оставаше, бе една празна къща и приятелите в Гринуич. Това обаче не бе достатъчно, за да продължи напред. Или да задържи настрани демоните на мрака.

През целия ден Мег мисли само за майка си и вечерта се обади на брат си, за да му разкаже за разговора, който бе провела с баща им.

— Няма връщане назад. Няма начин — съобщи нещастно тя. — Каквато и да е причината, поради която я напуска, смята да не се връща. — След което помисли малко и добави: — Според мен той се среща с друга жена. — Беше стигнала до това заключение, след като отново и отново бе възстановявала разговора и отговорите му на нейните въпроси.

— Той ли ти го каза? — попита Уим.

Беше потресен. И през ум не бе му минало, че баща му може да ходи с друга жена. Той беше толкова честен и почтен, това изглеждаше невъзможно. Да, но ето че се развеждаше с майка му. За една нощ Питър се бе превърнал в абсолютно непознат човек за жена си и децата си.

— Не. Но останах с това впечатление. Ще видим.

Ако се виждаше с някоя и тя беше толкова важна за него, това скоро щеше да излезе наяве. И то със сигурност би обяснило защо така неочаквано бе напуснал майка им.

— Мислиш ли, че мама знае? — Гласът на Уим прозвуча нещастно.

Парис си бе легнала още в единадесет часа, доста време преди Мег да се обади на брат си.

— Не знам. Не искам да я тревожа, нито да я разстройвам. Положението е достатъчно лошо, без да добавяме и друга жена. Просто трябва да измислим какво можем да направим, за да й помогнем. Може би ще си дойда вкъщи другия уикенд. — През седмицата имаше планове, които не можеше да анулира. — Да видим как ще се държи тя. Във всеки случай ще се върна за твоето завършване и раздаването на дипломите. Какво ще правиш това лято?

— Мислех да ходя в Европа с четирима приятели от моя клас. Може би ще трябва да се откажа — отвърна Уим.

И неочаквано се почувства виновен. Не искаше да се отказва от това пътуване, което бе чакал и за което си бе мечтал цяла година, но не желаеше да оставя майка си сама.

— Дотогава тя може би ще се почувства по-добре. Засега не променяй нищо. Аз ще я поканя да ми дойде на гости. Но сега ми се струва, че едва ли ще иска да ходи някъде.

Мег бе говорила с майка си тази сутрин от офиса си, но Парис бе толкова депресирана, че едва произнасяше едносрични думи. Мег й предложи да отиде на лекар, но тя отказа. Нямаше да им е лесно, на никого от семейството, с изключение на баща й.

— Обаждай ми се винаги когато можеш — заръча тя на брат си.

Това щеше да бъде доста неприятно завършване на гимназия за него. Една травма, която никой от тях нямаше да забрави, нито да излекува скоро.

— Цял ден не е станала от леглото — осведоми сестра си Уим.

— Ще й се обадя утре — каза Мег и в този момент на вратата се позвъни.

Беше приятелят й, затова тя обеща на брат си да звънне на другия ден. А и той имаше номера на мобилния й телефон, ако се случеше нещо спешно. Но какво повече можеше да се случи? Та нали къщата им вече бе разрушена и покривът беше рухнал!