Даниел Стийл
Развод (21)

Глава 20

Три седмици след раздялата с Чандлър Биксби я попита за него. Беше забелязал, че повече не се обажда. Няколко дни тя беше доста тиха и все заета с работа. Накрая, една вечер, докато работеха по организацията на поредната сватба, той се реши и зададе въпроса.

— Пропуснал ли съм нещо? Или Чандлър наистина вече не се обажда?

Тя се поколеба за момент и кимна.

— Точно така. Не ми се обажда.

— Разделихте ли се? Или на теб ти омръзнаха хайвери и ферарита?

Тя се усмихна. Първата седмица беше доста разстроена, но сега вече се чувстваше по-добре. Всъщност не я болеше толкова много, по-скоро се чувстваше като пълна глупачка. А би трябвало да го очаква. Той така и не й се обади повече. Изчезна като облаче дим от цигара. Беше получила един горчив урок. Не искаше да си признае, но той й липсваше. Отнасяше се прекрасно с нея и ако не друго, то сексът, който правиха, бе страхотен. За пръв път от години се бе почувствала жена. Ако не бяха тези нейни принципи, можеше спокойно да си ходи с него и да се наслаждава на компанията му. Колко жени живееха по този начин!

В сексуален смисъл връзката й с него бе изключителна, но той бе отнесъл и едно парченце от сърцето й. И което бе по-лошото — тя сама му го бе дала.

— Нещата не се получиха. Направих грешка — отговори тя на Биксби, поколеба се за миг и му разказа всичко.

— Я го виж ти, подлецът! Колко хитро се измъкна! Това просто не е честно.

— Така ли мислиш? — попита Парис Биксби.

Той беше с осем години по-млад от нея, но имаше много повече опит и тя вярваше на оценката му. Имаше чувството, че е била в някакъв временен капан и че идва от друг свят. В известен смисъл си беше точно така.

— Да, не е честно — повтори Биксби. — Не е нито почтено, нито прилично. Това са пълни глупости, но на света има много хора, мъже и жени, които живеят и действат по този начин. Не е присъщо само на единия пол. Просто това са непочтени хора, които играят по непочтени правила. Почтените хора не спят с няколко души едновременно. Аз например не го правя. Нито Стивън. Но някои от онези, с които се срещах, бяха като Чандлър. И все още са си такива. И какво? Тъжното е, че те не могат да обичат, повечето от тях не обичат никого другиго, освен себе си.

— Имах чувството, че действието се развива по сценарий. Сякаш той следваше ръководство, наръчник с инструкции, а аз го нямах. Беше много убедителен. Проблемът бе, че не успя да ме убеди. Щях да се намразя, ако живеех по този начин. Но все пак научих нещо много важно — че не искам да спя с мъж, ако не ме обича. Мислех, че той ме обича. Или поне, че е влюбен в мен, защото аз се влюбих в него. Но това не беше любов, сигурно е било само страст. И ето на, видя ли какво получих!

— Получи една страхотно хубава чанта — напомни й Биксби и тя се разсмя.

— О, да. Страхотна сделка, нали? Самоуважението ми срещу една чантичка.

— Не си загубила, нито си жертвала самоуважението си. Ти не знаеше какво ще стане.

— Заблуждавах се, че зная. Признавам си, грешката е моя.

— Добре, просто не го прави повече. Но погледни на нещата от хубавата им страна. Ти разчупи леда, може да се каже, че загуби девствеността си. Сега можеш спокойно да излезеш и да си намериш подходящия мъж.

Бикс се усмихна. Възхищаваше се на честността й и дори съжаляваше Чандлър, че е такъв голям глупак. Истински задник — да загуби подобна жена. Но не беше изненадан.

— Колко жаби ще се наложи да целуна преди това? — попита замислено Парис. Тя сериозно си задаваше този въпрос, защото се съмняваше в способностите си да направи правилна оценка.

— Няколко, но няма да си първата. Всички сме го правили. Ако ти излязат брадавици на устата, винаги можеш да ги оперираш.

— Не съм сигурна, че ще имам смелостта да го направя. Наистина ме заболя — отвърна Парис.

— Да, убеден съм и знам, че е много потискащо. Изобщо ходенето по срещи е загубена работа.

— Благодаря ти, Питър — избухна Парис и за пръв път в гласа й прозвуча болка. — Не мога да повярвам, че постъпи така с мен. Ти си виновен за всичко!

Бикс кимна. Така беше, така ставаха нещата. Единият изневеряваше и тръгваше с някой друг, като оставяше партньора си в дупката. А той трябваше да оцелее в гнездото, пълно със змии. Не беше никак забавно.

— Би трябвало да го мразя за това, което ми причини, но не съм сигурна дали изобщо някога ще го намразя. Само се надявам да го преодолея и да не ми липсва до края на живота ми. Защото това изпитвам всеки проклет божи ден — довърши Парис със сълзи в очите. — Не мога да повярвам, че на моята възраст ще излизам и ще ходя на срещи. Не е ли смешно, гадно и глупаво?

— Не е глупаво. Нито смешно. Това е животът. Дори когато всичко в една връзка е наред, никой не е застрахован. Единият може да умре, другият остава сам и трябва да започне отначало. Не е честно, знам, но животът е такъв.

— Като Стивън — каза замислено Парис, мислейки за партньора на Биксби, чийто любовник бе починал преди девет години. — Но той е имал късмет, че е срещнал теб. — Тя се усмихна на приятеля си. Сякаш се познаваха от сто години, а не от няколко месеца.

— Нищо на този свят не е идеално — отговори й загадъчно и тъжно Биксби.

Тя го погледна изненадано, чудейки се дали не са се скарали.

— Да не се е случило нещо лошо? — Искаше да му помогне, така както той й помагаше.

— Може и да се случи някой ден. Но все още не е.

— Какво означава това?

— Означава, че никой не излиза от битката без белези и рани. Знаеш, че партньорът на Стивън е починал от СПИН. Той също е серопозитивен. Може да не се разболее с години, а може това да стане утре. Знаех това, когато тръгнах с него. Но не съжалявам за нито един миг, който сме прекарали заедно. Просто не искам никога да се разделяме. — В очите му имаше сълзи. В нейните също, когато го прегърна. Те останаха така доста дълго, като се усмихваха, макар че и плачеха мълчаливо. — Обичам го толкова много. Той е прекрасен човек.

— Ти също — буца бе заседнала в гърлото на Парис. Животът наистина не беше красива приказка.

— Знаеш ли, ако си падах по жени, но слава богу, че не ми харесват, мъжете са ми напълно достатъчни, щях да избера теб.

— Да смятам ли това за предложение? — пошегува се Парис, като му се усмихваше, докато бършеше очите си.

— Абсолютно… но не го приемай на сериозно. Все пак ще продължа да спя с момчета… така че не трябваше да ти го казвам… Едва ли ще ми простиш, защото постъпката ми е същата като на Чандлър…

Двамата се разсмяха, а Бикс поклати глава. Обичаше да разговаря с тази жена. Чувстваше я като сестра.

— Казах ти, че не е за теб.

— Знам. Но го правеше много хубаво. Когато ми призна, че не се е чувствал така от четиринадесет години, как да не му повярвам?

— Изпързалял те е. Мъжете като него казват неща, които жените харесват, искат да чуят и да им вярват. Когато обаче срещнеш истинския, ти сама ще го познаеш. Този не беше истинският.

— Очевидно.

Двамата се чувстваха още по-близки заради признанията, които си направиха — тя за грешката си с Чандлър, той за това, че Стивън е серопозитивен. Това намали част от бремето както за него, така и за нея. Болката намалява, когато я споделиш с близък човек.

Парис се прибра у дома и позвъни на Мег. Тя плачеше по телефона.

— Какво се е случило? Да не се скарахте с Антъни? — разтревожи се майка й.

— Може и така да се каже. Открих, че се вижда и с друго момиче. Дори не момиче, а по-възрастна жена. Тя е известен продуцент и той спял с нея от доста време.

Още един човек с разбити илюзии. Но този път Парис не бе изненадана. Мег знаеше кой е Антъни, знаеше също, че амбициите му са големи. Просто се надяваше, че ще продължи малко по-дълго. Но бе продължило точно колкото връзката с Чандлър — шест седмици.

— Съжалявам, миличка. Чандлър също излезе от играта. — След което й хрумна нещо. — Искаш ли да ми дойдеш на гости този уикенд?

Мебелите й бяха пристигнали преди месец и сега тя се чувстваше наистина у дома си. Къщата изглеждаше страхотно.

— Какво стана с Чандлър? — попита Мег, докато си духаше носа.

— Същото. Не бях го попитала дали съм единствената жена. Не знаех, че трябва.

— На мен ми се случи още в колежа — рече мъдро Мег. — Винаги трябва да питаш и да го изискваш.

— И как така никой не ми го е казал?

— Нямаше защо да ти казвам. Ти си имаше татко. Е, сега вече знаеш. Следващия път питай. И ако ти откажат, затваряй вратата. Това си е сделка.

— Щом си толкова опитна, ще обсъдиш ли следващия ми договор заради мен? — пошегува се Парис.

— Разбира се. — Мег въздъхна. — По дяволите, не е ли много тъпо? Чудя се дали изобщо някога ще срещна подходящ, добър и почтен човек. Вероятно не тук.

Беше отчаяна, обезкуражена, а бе само на двадесет и четири години. Това не бяха добри новини за Парис. Тя щеше да навърши четиридесет и седем през май.

— И тук няма повече шансове.

— Нито където и да е другаде. Приятелките ми в Ню Йорк се оплакват, че се срещат с мъже, които са играчи, свалячи и лъжци, всички до един. Когато срещнеш наистина свестен мъж, се оказва, че е гей. Предавам се.

— Не и на твоята възраст. За теб има време, ще намериш истинския. Но не и за мен. Аз обаче не съм сигурна, че го искам. Прекалено съм стара.

— Не бъди глупава, мамо. Все още си млада. И изглеждаш страхотно. Може би ще дойда при теб този уикенд. Много ми е криво.

— На мен също. Ще си седим в леглото и ще ядем сладолед, докато гледаме телевизия.

— Нямам търпение.

 

 

В петък вечерта Парис посрещна Мег на летището и през уикенда не ходи на работа. Направиха точно както й обеща по телефона. Седяха в леглото, прегръщаха се и гледаха стари филми по телевизията. Никоя не се облече, не се среса, не си сложи грим. Много им бе хубаво така. Уим дойде на обяд в неделя и се изненада, когато завари сестра си и майка си в леглото все още по пижами. Добре че беше сам.

— Вие да не сте болни? — попита. — Приличате ми на сомнамбули. А ти не изглеждаш никак добре — каза на сестра си.

— Знам. Благодаря за комплимента — отвърна Мег, като му се изплези. Беше прекарала страхотно с майка си.

— Имахме уикенд, посветен на душевното здраве — намеси се Парис.

— Какво значи това?

— Значи, че гледахме стари филми по телевизията и плакахме, лежахме в леглото и плюхме мъжете. Приятелят ми ме е мамил — обясни Мег и разказа повече подробности на брат си.

— Ама че нехранимайко — отсъди той.

— А ти какво правиш? — попита го Мег, а Парис им поднесе по една купа със супа и седна на дивана. Обичаше да прекарва времето си с децата си и да ги слуша. — Излизаш ли с някое момиче?

— С цяла дузина — отвърна гордо Уим. — Имаме състезание в общежитието кой с колко мацки ще се уреди. За две седмици аз излязох с дванадесет — ухили се той, докато сестра му търсеше да хвърли нещо тежко по него.

— Ти си свиня! Това е най-гадното нещо, което съм чула досега! Господи! Не стига, че на света има толкова много идиоти, ами и брат ми ще става един от тях!

— А ти какво искаш? Да се оженя за първата срещната! Та аз съм още малък. — Той беше невинен и с добро чувство за хумор.

— Поне бъди почтен — смъмри го Мег, а Парис я подкрепи. — Бъди добро момче, което се отнася към жените с уважение. На света са необходими повече такива мъже.

— Не искам да бъда добро момче. Предпочитам да се забавлявам.

— Но не и за сметка на някой друг. Моля те, Уим — рече Парис. — Хората трябва да имат отговорности един към друг и да се уважават.

— Да, мамо, знам. Но понякога ти се иска да се позабавляваш. Не може през цялото време да си сериозен и с отговорности!

— Напротив, може — настояваше сестра му. — И ще започнеш веднага. Ти си почти на деветнадесет години.

Рожденият ден на брат й бе два дни след този на Парис.

— Никога не е прекалено рано да станеш почтен човек. Разчитам на теб, Уим.

— Трябва ли? — попита той, докато сърбаше супата си. Майка му и сестра му изглежда бяха в някакво странно настроение.

— Да, трябва — потвърди и Парис. — Защото ако не си такъв, един ден ще нараниш много жестоко някого.

Докато казваше това, си мислеше за баща му. Уим не разбра, но Мег се досети.