Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XCIII
ДЯВОЛИ ИЛИ АНГЕЛИ

Дали понасях мъките на ада? Дали тези, които се хилеха и се гавреха с нас, бяха дяволите на ада? Виж, те се разпръсват и отдръпват. Някой се приближава, някой, който има власт над тях. Самият Плутон[1]. Не, това е жена. Жена тук? Дали е Прозерпина[2]? Ако е жена, тя сигурно ще се смили над мене! Напразни надежди! Няма милост в ада. О, главата ми! Ужас! Ужас!

Но това са жени. Не приличат на дяволи. Не, те са ангели. Сигурно са ангелите на милосърдието?

Да, това са ангелите на милосърдието. Ето, една от тях гаси огъня. Тя тъпче с крак по него и с бясна бързина разпръсва пръчките. Коя е? Ако бях жив, щях да я нарека Хай-Юа. Но аз съм мъртъв и това навярно е нейният дух.

Но ето и друга — по-млада и по-хубава. Ако това са ангели, тя е най-хубавият ангел на небето. Това е духът на Маюми.

Как е попаднала в ужасното сборище на дяволите! Това не е място за нея. Не е извършила никакво престъпление, за да бъде изпратена тук.

Къде съм? Сънувам ли? Току-що горях. Мозъкът ми гореше, а тялото ми бе хладно. Къде съм?

Коя си ти, която седиш над мене и изливаш нещо хладно върху главата ми? Не си ли Хай-Юа, обезумялата кралица?

Чии са тези нежни пръсти, които галят слепите ми очи? О, какво удоволствие изпитвам от тяхното допиране! Наведи се, за да видя лицето ти и да ти благодаря. Маюми! Маюми!

Значи не съм мъртъв. Живея. Спасен съм!

Това бе Хай-Юа, а не нейният дух. Това бе самата Маюми, чиито красиви блестящи очи ме гледаха. Нищо чудно, че я взех за ангел.

— Карахо! — прозвуча глас, задавен от бясна злоба. — Махнете тези жени. Разпалете пак огъня. Махай се, луда кралице! Върви при племето си! Те са мои пленници. Вашият вожд няма право над тях. Карамба! Не се бъркайте. Разпалете пак огън!

— Ямаси — извика Хай-Юа, като се приближи към индианците. — Не му се подчинявайте! Гневът на Уйкоме ще се изсипе над главите ни, Великият дух ще се разсърди и ще ви отмъсти. Където и да отидете, Чита Мико ще бъде на пътя ви, шумът от опашката му ще звучи в ушите ви. Халуук! Халуук! Той ще ви хапе по краката, когато се скитате в гората. Нали говоря истината, кралю на змиите?

При тези думи Хай-Юа повдигна гърмящата змия в ръка така, че да могат да я видят хората, на които говореше. Влечугото изсъска и започна да издава звуци: скир-р-р! Кой можеше да се усъмни, че това е утвърдителен отговор?

В никакъв случай не ямасите, които в присъствието на всемогъщата магьосница стояха сковани и изпълнени със суеверен страх.

— А вие, черни бегълци — продължи тя, като се обърна към негрите, — вие които нямате бог и не се страхувате от Уйкоме, осмелете се да запалите отново огъня, да сложите само една съчка и ще се намерите на мястото на пленниците Друг, по-велик от вашето жълто чудовище, от вашия вожд, скоро ще бъде тук. Хинклас! Хо! Ето Изгряващото слънце. Той идва, той идва!

Когато Хай-Юа престана да говори, по поляната проеча тропот на копита. Стотина гласове се сляха в един единствения вик:

— Оцеола! Оцеола!

Викът разгони страховете ми. Макар че бях избягнал смъртта, бях започнал да се страхувам, че спасението ми все още не е съвсем сигурно. Защитници ми бяха само две слаби жени. Мулатът-вожд, заобиколен от свирепите си привърженици едва ли щеше да отстъпи пред техните молби. Нямаше да обърне внимание и на заплахите им. Щяха да запалят отново огъня и да доведат екзекуцията докрай.

Сигурно така щеше да стане, ако Оцеола не се бе появил навреме.

Неговото пристигане и неговият глас ме успокоиха. Под негова закрила нямаше от какво да се страхуваме. Един нежен глас ми прошепна, че той е дошъл да ни спаси.

Скоро всички разбраха целта на посещението му. Той спря коня си в средата на лагера. Видях го да слиза от красивия черен жребец, украсен разкошно, както и самият той да подава юздите на един от близкостоящите и да се отправя към нас. Държанието му бе величествено, дрехите му — блестящи и живописни. Още веднъж видях трите щраусови пера, но този път истинските, перата, които бяха станали причина да се съмнявам в него.

Като се приближи, той спря и погледна към нас. Необикновеното ни положение можеше да го накара да се усмихне, но по лицето му не видях никакъв признак на лекомислие. Напротив, то бе сериозно и издаваше състрадание. Стори ми се дори, че е натъжено.

Няколко мига той стоя неподвижен, без да каже ни дума. Очите му поглеждаха ту единия, ту другия, ту мене, ту другата жертва, сякаш се опитваше да ни познае. Това не бе лесно. Димът, потта и пепелта сигурно ни бяха направили да изглеждаме съвсем еднакви. Мъчно бе да ни разпознае.

В този миг Маюми се приближи безшумно към него, пошепна му нещо, после се върна отново, коленичи до мене и започна да разтрива слепите ми очи с нежните си ръце.

Като изключим младия вожд, никой друг не чу думите на сестра му. Но на него те незабавно подействаха. Лицето му изведнъж се промени. Тъжното му изражение внезапно отстъпи място на израз на неудържим гняв. Обръщайки се внезапно към Жълтия вожд, той изсъска една единствена дума:

— Злодей!

Няколко секунди той не каза нищо повече, а стоеше с вторачени в мулата очи, сякаш искаше да го убие с погледа си. Мулатът се сви и затрепера като лист, но не отговори.

— Чудовищен злодей! — продължи Оцеола, без да промени тона и държанието си. — Така ли изпълняваш моите нареждания? Тези ли са пленниците, които ти наредих да заловиш? Подъл роб! Кой ти даде право да ги измъчваш с огън? Кой те научи на това? Разбира се, не семинолите, чието име възприе и чието име опетни. Би трябвало да те поставя на тяхното място и да те изгоря на пепел, но заклел съм се във Великия дух Уйкоме никога да не измъчвам неприятел. Махай се от очите ми! Върви си!… Не, остани тук! Може би ще ми дотрябваш.

Завършвайки с тези неочаквани думи, младият вожд се обърна и се приближи до нас.

Мулатът не посмя да отвърне, макар в погледа му да се четеше желание да си отмъсти. В един миг, докато Оцеола го бичуваше с думи, стори ми се, че мулатът обръща очи към свирепите си последователи, сякаш ги накара да се намесят.

Но те знаеха, че Оцеола не е сам. Когато той дойде, се чу тропот от копитата на много коне. Ясно бе, че неговите воини се намират недалеч в гората. Само едно единствено „йо-хо-ехи“ и добре познатият глас на техния вожд ще ги накара да му се притекат на помощ, преди още ехото да е заглъхнало.

Изглежда самият мулат знаеше, че бойците са наблизо, затова и не отвърна. В този миг една негова дума можеше да му коства живота. С начумерено лице той мълчеше.

— Освободете ги — каза Оцеола на негрите, които преди това бяха изкопали гробовете ни. — И внимавайте с лопатите!

— Рандолф — продължи той, като се наведе над мене, — страхувам се, че не съм дошъл навреме. Намирах се надалеч, когато научих какво е станало и препусках като вятър. Научих, че сте ранен. Тежка ли е раната ви?

Опитах се да изразя благодарността си и да го уверя, че раната не е много тежка, но гласът ми бе толкова слаб и прегракнал, че едва се чуваше. Обаче под благотворното въздействие на разхладителното питие, което ми бе поднесено от нежните пръсти, гласът ми се възвърна и скоро бях в състояние да разговарям свободно.

Бързо ни изкопаха и отново свободни, ние се намерихме на поляната. Първата ми мисъл бе да се втурна към сестра си, но за моя изненада вождът ме възпря.

— Търпение — каза той. — Потърпете още малко! Маюми ще отиде да я увери, че сте в безопасност. Тя сигурно вече знае. Върви, Маюми, кажи на мис Рандолф, че брат й е в безопасност и че веднага ще отиде при нея. Но тя трябва да остане, там, където е, поне още за малко. Върви, сестро, и я ободри.

Обръщайки се към мене, той добави шепнешком:

— Нарочно са я накарали да стои там. Ще разберете по-късно защо. Елате с мене и аз ще ви покажа зрелище, което ще ви изненада. Нямаме нито миг за губене. Чувам сигнала на моите разузнавачи. Тръгвайте.

Без да кажа ни дума, забързах след вожда, който бързо закрачи към гората.

Той навлезе сред дърветата, но не отиде по-навътре. Когато се скрихме зад гъстия листак, той спря и се обърна с лице към лагера. Аз се подчиних на знака му и направих същото.

Бележки

[1] Плутон — според древногръцката митология бог на подземното царство — ада. Б.пр. (Всъщност древногръцкият бог на подземното царство е Хадес. Плутон е името му при древните римляни. Подземното царство не е било ад, тъй като и двата древни народа не са вярвали в Рая и Ада, а просто царството където отиват мъртвите. — бел. BHorse)

[2] Прозерпина жена на Плутон, богиня на подземното царство. Б.пр.