Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XLII
ОБЯВЯВАНЕ НА ДУЕЛ

По онова време, за което пиша, дуелите не бяха нещо необикновено в армията на Съединените щати. Дори и сега, зная от личен опит, те не са нещо рядко по време на война. Законите забраняват дуелите в американската армия, както, струва ми се, и във всички други армии в цивилизования свят. Въпреки това пред подобно нарушение на правилника често си затварят очите и не наказват виновните. Мога да потвърдя, че в американската армия считат за по-достоен този офицер, който, обвинен публично в лъжа, наруши военните правилници, а не онзи който ги спази.

В края на краищата след всичко казано и писано за дуелите цялата врява против тях е съвсем неискрена, поне в Съединените щати на Америка — това не е нищо друго освен безсрамно лицемерие. Макар и всички да порицават дуелите, аз не бих се осмелил да отклоня едно предизвикателство за дуел, като се осланям на това. Много добре зная, че то няма да ме предпази от грозното прозвище „страхливец“. Забелязал съм многократно, че вестниците, които най-шумно се обявяват против дуелите, са първите, които лепват името „страхливец“ на всеки, който откаже да се бие.

Такава е истината. Моралната смелост, която на думи много хвалят в Америка всъщност не е на почит. Никой няма да обясни с морални принципи отказа ти да премериш силите си с човека, който те е предизвикал. Биха нарекли твоите съображения „измъкване“, „страх“ и всеки, който откаже да се бие, рискува да загуби любимата си. Самата тя сигурно ще му обърне гръб.

Неведнъж съм бил свидетел на заплахи в този смисъл, произнасяни от хубави устица сред отбрано общество. Голяма трябва да бъде моралната сила на човека, който е готов да си навлече такова наказание.

Бях сигурен, че Аренс Рингоулд ще приеме предизвикателството ми именно защото в страната бе разпространен този възглед за дуелите. Със задоволство си помислих, че бях успял да го предизвикам, без да открия тайната си.

Но, уви! Той ми бе причинил такава болка, че дори на мое място да бе най-големият страхливец на света, едва ли би се чувствувал по-нещастен от мене.

Веселият ми другар вече не можеше да ме разведри. Но не страх от предстоящата среща помрачаваше духа ми. Не, нещо съвсем друго! За дуела изобщо не мислех. Мислех за Маюми. За това, което току-що бях чул. Тя беше невярна, невярна! Беше ми изневерила — бяха се подиграли с нея. Всичко е свършено… загубено завинаги!

Наистина се чувствувах нещастен. Само едно нещо можеше да ме направи още по-нещастен — някоя пречка, която би могла да осуети отмъщението ми. Сега разчитах само на дуела. Само така можех да облекча страданията на сърцето си и да успокоя кипящата си кръв. Но аз трябваше да отмъстя не само на Аренс Рингоулд. Нямаше да се успокоя, преди да се изправя с оръжие в ръка и пред него — пред съблазнителя на Маюми, който бе причината за моето нещастие. Да можех да намеря предлог да го предизвикам и него на дуел! Трябва да направя това. Защо не го направих? Защо не му ударих плесница заради глупавата му усмивка? Можех да се бия и с двамата — един след друг.

Беснеех. Галахър седеше до мене. Приятелят ми не бе посветен във всичките ми тайни. Питаше ме какво имам против адютанта.

— Кажи само една дума, Джордж, момчето ми, и ще се състоят два дуела. Кълна се в свети Патрик, ще ми се да пооскубя перата на този надут паун.

— Не, Галахър, не! Това не е твоя работа. Ти не можеш да ми помогнеш. Почакай да науча нещо повече. Не мога да го повярвам, не мога!

— Какво да повярваш?

— Сега не мога да ти кажа, приятелю. Ще ти обясня, когато му дойде времето.

— Добре, моето момче! Чарли Галахър не е човекът, който може да се бърка в тайните ти. Сега да прегледаме нашите „булдозк“ и да видим дали могат да лаят. Надявам се, че тези нехранимайковци не са издрънкали всичко в щаба и не са развалили работата.

И аз от това се страхувах. Знаех, че могат да ме арестуват. Не само възможно — но съвсем сигурно беше, че ако противникът ми пожелаеше, веднага щяха да ме задържат. Арестът щеше да попречи на моето отмъщение и да влоши положението ми повече от всеки друг път. Имаше едно благоприятно обстоятелство — бащата на Аренс Рингоулд си бе отишъл. Но това нямаше голямо значение — командирът бе приятел на семейството им и само една-едничка дума би била достатъчна. Страхувах се, че адютантът Скот, изпълнявайки нарежданията на Аренс, можеше да продума тази думичка.

— В края на краищата няма да посмее — каза Галахър. — Ти така нареди работата, че няма да се осмели да направи такава мръсотия, просто няма да посмее. Може да се разчуе и тогава ще се вдигне голям шум. Освен това, драги приятелю, той иска да те очисти. Така че трябва да е доволен от възможността, която му предоставяш. Казват, че не бил лош стрелец. Не се страхувай, Джордж, моето момче, този път няма да се измъкне. Трябва да се бие и ще се бие. Ей, казах ли ти? Виж! Идва Аполон Белведерски[1]. Пресвети Мойсей, свети като Феб[2].

Почукване. „Влез“. Вратата се отвори и адютантът се появи в пълна униформа.

„Може би идва да ме арестува“ — си помислих и сърцето ми се сви.

Но не, донесената от него бележка, която явно бе току-що написана, имаше друго предназначение. Въздъхнах с облекчение. Тя бе покана за дуел.

— Лейтенант Рандолф, ако не се лъжа? — каза джентълменът, като се приближи към мене.

Посочих към Галахър, без да му отговоря.

— Трябва ли да сметна, че капитан Галахър е ваш приятел?

Кимнах утвърдително.

Двамата застанаха един срещу друг и веднага съвсем хладнокръвно и учтиво започнаха да уговорят условията за дуела.

От собствени наблюдения зная и мога да потвърдя, че учтивостта на секундантите не е надмината дори и от най-изтънчените придворни в света.

Времето, което им бе необходимо да се споразумеят, бе кратко. Галахър добре познаваше установените правила, а видях, че и другият е запознат с тях. След пет минути всичко бе уредено — времето, мястото, оръжието и разстоянието.

Кимнах с глава. Галахър отдаде чест с широк замах, адютантът се поклони студено и се оттегли.

Няма да ви отегчавам, като ви разказвам какви мисли ме вълнуваха преди дуела, нито с безконечни подробности за него. В много книги има описания на дуели и това, че те си приличат, ще ми послужи за извинение, че не описвам още един.

Нашият дуел се различаваше от обикновените дуели само по оръжието, което използвахме — бихме се с пушки вместо със саби или пистолети. Той ме бе предизвикал на дуел, затова аз имах правото да избера оръжието и избрах пушки. Противникът ми бе доволен, тъй като той не по-зле от мене умееше да си служи с пушка. Избрах това оръжие, защото е най-смъртоносно.

Решено бе дуелът да се състои един час преди залез. Аз сам настоявах толкова скоро да се срещнем от страх да не ни попречат. Мястото бе една равна полянка близо до малкото езерце, където бях видял Хай-Юа. Разстоянието — десет крачки.

Срещнахме се, застанахме с гръб един към друг, зачакахме зловещия сигнал „едно, две, три“, чухме го, бързо се обърнахме и стреляхме.

Чух съскането на оловния куршум, когато префуча край ухото ми, но удар не почувствувах.

Димът се разпръсна. Видях противника си на земята. Не беше мъртъв. Той се гърчеше и стенеше.

Секундантите и неколцина наблюдатели се спуснаха към него. Аз останах на мястото си.

— Е, Галахър? — попитах приятеля си, когато той се върна.

— Отърва се, дяволите да го вземат. Няма да може да си служи с дясната ръка — счупена е костта над лакътя.

— Само това ли?

— Е, ти пък! Не ти ли е достатъчно? Чуй как скимти псето.

Чувствувах се като тигър, който е вкусил кръв, макар сега да не мога да си обясня своята свирепост. Той искаше да отнеме живота ми, аз желаех да отнема неговия. Това заедно с мисълта за Маюми ме подлудяваше.

Не бях удовлетворен и не пожелах да се извиня. Но противникът ми и не предяви такова желание. Той настоя веднага да го отнесат и така свърши цялата работа.

Това бе моят пръв, но не и последен дуел.

Бележки

[1] Аполон Белведерски — известна статуя на Аполон, която се намира в Рим. Б.пр.

[2] Феб — едно от наименованията на Аполон, в преносен смисъл — слънце. Б.пр.