Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXVII
СЛЕДИТЕ СЕ РАЗПРЪСВАТ

Оказа се, че отмъщението не е толкова близко, колкото очаквахме. В продължение на десет мили яздихме толкова бързо, колкото бе възможно на нашите водачи да разчитат следите. А бяхме се надявали да си отмъстим, преди да сме изминали половината от разстоянието.

Индианците или знаеха, че ги преследваме, или с присъщата им съобразителност се движеха бързо напред, подозирайки, че ще ги преследват. След като бяха извършили такива страшни престъпления, естествено бе да предполагат, че ще изпратят преследвачи подире им.

Явно бе, че се движат с нашата скорост. Макар че слънцето печеше, от клонките, които те бяха счупили, още течеше мъзга, калта, преобърната от копитата на конете им, както се изразиха водачите, „не бе хванала още кора“. А отъпканите растения бяха все още влажни от собствения си сок и все още не бяха увехнали.

За жителите на градовете, които са се научили да пътуват от улица в улица, направлявани от надписи, поставени на всеки ъгъл, и номера, поставени на всяка врата, може да изглежда почти невероятно, че дивакът или неукият ловец могат без карта и компас да следват безпогрешно дни наред следите на някой не по-малко хитър неприятел. Всеки лист, всяко клонче, всяко стръкче трева е „знак“ за преследвачите, който те разчитат така ясно, сякаш пътят им е начертан на карта. Докато преследвачите откриват така внимателно „знаците“, бягащите се стараят да не оставят „знаци“ и често прибягват до най-различни средства, за да заличат следите си.

— Точно на половин час пред нас са — отбеляза Хикмън и се изправи, след като бе разгледал следата за двадесети път. — Точно половин час, дяволите да ги вземат! Не знам други индианци да се движат така бързо! Хукнали са като уплашени елени. Сигурно вече дрехите им са мокри от пот и сигурно някои от тях едва се крепят на конете под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

Шегата на водача бе посрещната със смях.

— По-тихо, момчета, по-тихо — каза ловецът и прекъсна смеха им с повелителен жест. — Ще ни чуят, кълна се в Ерусалим. А чуят ли ни, някой от нас ще остане без скалп преди залез слънце. Ако ви е скъп животът, момчета, кротувайте като Божи кравички. Ни дума, или ще ни чуят. Тези псета имат уши и да пукна, ако не са само на половин миля пред нас.

Водачът отново се наведе над следите, разгледа ги набързо и повтори последните си думи още по-настойчиво:

— Не, не са на повече от половин миля. Шт, момчета, кротувайте и ви обещавам да хванем гадинките след по-малко от час. Тихо!

Изпълнихме заповедта му и продължихме да яздим толкова безшумно, колкото е възможно да се пътува на кон.

Стараехме се да яздим по обраслите с трева краища на пътеката, за да не се чува тропотът на копитата. Говорехме шепнешком и колкото може по-малко. Всеки се взираше старателно напред, очаквайки всеки миг да види диваците с бронзови кожи.

Така преминахме още половин миля, без да настигнем враговете. Виждахме само следите им.

Сега обаче пред нас се изпречи нещо друго — сред стволовете на дърветата блесна ясно небе. Всички бяхме достатъчно запознати с гората и веднага разбрахме, че това е просека.

Мнозина от другарите ми се зарадваха. Дълго бяхме яздили сред мрачната гора, често на пътя ни се изпречваха паднали трупи, затънали в тиня, така че, щем не щем, трябваше да се движим бавно. Смятаха, че като излезем от гората, ще се движим по-бързо и по-лесно ще съзрем бегълците.

Някои от по-опитните участници в преследването и особено двамата водачи съвсем не се зарадваха. Хикмън веднага изрази недоволството си.

— Проклета поляна! Това е савана, и то голяма, дявол да го вземе. Ще развали цялата работа.

— Защо? — попитах аз.

— Защото, Джордж, ако преминат саваната, ще оставят от другата страна постове. И сигурно ще го направят, все едно дали знаят, че сме след тях, или не. А после какво ще стане? Може да я пресечем, без да ни видят, толкова, колкото може керван от камили. А после? Разбира се, като ни видят, ще офейкат. Като си помисли човек от колко време пътуваме, виж, вече е на залез, струва ми се, че сме подире им и знаем къде ще отидат и какво ще направят.

— Какво?

— Ще се пръснат и после все едно да търсиш игла в купа сено.

— Какво да направим тогава?

— Най-добре ще бъде всички вие да спрете тук за малко. Аз и Джим Уедърфорд ще се промъкнем до края на гората и ще видим дали са преминали саваната. Ако са я преминали, трябва да я заобиколим и да намерим следата от другата страна. Иначе няма как. Ако се оставим да ни видят на откритото, по-добре да им обърнем гръб и да се приберем у дома.

Всички изпълниха съвета на ловеца на алигатори, потвърдиха, че това е благоразумно и го оставиха да осъществи намеренията си, без да се противят.

Хикмън и другарят му слязоха от конете и като ги оставиха сред дърветата, се прокраднаха към края на гората.

Мина доста време. Другите станаха нетърпеливи. Мнозина смятаха, че само губим време с такива мудни разузнавачи. Индианците щели да се отдалечат още повече. Някои съветваха да продължим незабавно преследването независимо от това дали ще ни видят или не.

Колкото тези съвети да отговаряха и на моето душевно състояние, тъй като аз също изгарях от желание да влезем в битка с индианците, знаех, че те не са разумни. Водачите бяха прави.

Най-после те се върнаха и съобщиха какво са видели. Пред нас наистина се простирала савана и индианците я били пресекли. Те достигнали гората от другата страна и не се виждали ни хора, ни коне. Сигурно едва са изчезнали, когато Хикмън и Уедърфорд са пристигнали до края на гората. Хикмън твърдеше, че видял опашката на един кон да изчезва зад храсталаците. Умелите следотърсачи бяха научили и нещо повече — много важно за нас: вече нямало следи, по които да се ориентираме.

След като навлезли в саваната, индианците се пръснали. Пътеките, по които поели по обраслата с трева равнина, били толкова многобройни, колкото и конете им. Както ловецът се изрази, следите им „се пръснали на петдесет страни“. Водачите установили това, след като лазели дълго време сред високата трева.

Една от следите особено привлякла вниманието им. Тя не била от конски копита, такива следи имало много — а от човешки крака. Краката били боси и повърхностният наблюдател можел да предполага, че там е минал само един човек. Умелите следотърсачи знаеха, че това е само хитрина. Отпечатъците били големи, обезформени и твърде дълбоки, за да са оставени само от един човек. Дългите пети и почти плоски стъпала, големият палец и широките отпечатъци на пръстите били знаци, които ловците лесно разчели. Те познали, че следите са от пленените негри, които са се движели един след друг по нареждане на техните похитители.

Неочакваната хитрина от страна на бягащите индианци причини както яд, така и изненада. За миг всички помислиха, че сме измамени, и сметнаха, че врагът е избягал и че няма да можем да отмъстим. Дори някои започнаха да говорят, че няма смисъл да продължаваме нататък. Неколцина ни посъветваха да се върнем и беше необходимо да раздухваме отново тяхната омраза към дивия неприятел, омраза, която у мнозина бе вдъхната от люлката, за да възкресим тяхното желание за отмъщение.

В този критичен миг Хикмън ободри хората с нови надежди. Радвах се, когато слушах да говори.

— Не можем да ги стигнем тази вечер, момчета — каза той, след като другите бяха говорили надълго и широко. — Не трябва да пресичаме саваната денем, а много е голяма да я заобиколим. Трябва да яздим цели двадесет мили, да я вземат дяволите. Ама няма значение. Да спрем тук, докато мръкне. После ще можем да се промъкнем. И ако аз и Джим Уедърфорд не открием следата от другата страна, алигатор да ме изяде. Знам си аз, че пак са се събрали и сигурно ще намерим гадинките на лагер в някой шубрак. Като видят, че не ги следим, ще се успокоят като мечка в хралупа и точно тогава ще ги пипнем.

Планът бе възприет. Слязохме от уморените коне и зачакахме залеза.

Нищо не е по-тягостно за преследвача, чиято кръв кипи от оправдан гняв, от това, да му попречиш да продължи преследването. Загубването на следата често дава възможност на врага да избяга и макар че после тя може да бъде открита отново, закъснението дава предимство на врага, което всеки миг увеличава нетърпението и подхранва гнева на преследвача. Така беше и сега. Вслушах се в съвета на ловеца, тъй като знаех, че това е най-добрият план при дадените обстоятелства, но все пак едва сдържах нетърпението си. Чувствувах, че нещо ме подтиква да бързам напред и бях готов, ако стане нужда, сам със собствените си ръце да отмъстя на дивите злодеи за кървавите им дела.