Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XXXI
ВОЖДОВЕТЕ-ИЗМЕННИЦИ

Скоро след това станах от масата и излязох в двора на укреплението.

Слънцето бе залязло. Имаше нареждане никой да не напуска форта. Реших, че заповедта се отнася само до обикновените войници и излязох вън от ограденото място. Сърцето ми ме теглеше навън. В лагера на индианците бяха жените на вождовете и бойците, техните сестри и деца. Не беше ли и тя там?

Вярвах, че е там, макар очите ми да я бяха търсили напразно целия ден. Бях сигурен, че тя не се намираше сред хората, които се тълпяха около съвета — защото нито едно лице не беше избягнало погледа ми.

Реших да я потърся в лагера на семинолите, да отида сред палатките на микосоките. Там по всяка вероятност щях да намеря Пауел; може би щях да срещна и Маюми.

Не бе опасно да вляза в индианския лагер — даже и най-враждебно настроените вождове още се намираха в приятелски отношения с нас. Без съмнение Пауел ми бе още приятел. Той щеше да ме защити от опасност и обиди.

Копнеех да сграбча ръката на младия боец. Това само по себе си бе достатъчно да ме накара да пожелая да го видя. Копнеех да възстановя приятелското доверие, което ни свързваше в миналото, искаше ми се да поговорим за приятните часове, да си спомним изживените мигове на тиха радост. Вярвах, че суровите задължения на вожда и пълководеца не са направили безчувствено сърцето, което по-рано бе така благо и топло. Без съмнение моят стар приятел бе огорчен от несправедливостта на белите, без съмнение щях да го намеря озлобен срещу нашата раса. Той имаше основание за това и все пак не се страхувах, че може да ме включи в своята обща омраза към белите.

Независимо от това, как щеше да ме посрещне, бях решил да го потърся и отново да му протегна приятелска ръка.

Готвех се да се отправя към индианския лагер, когато главнокомандващият ме повика в квартирата си. Изпълних нареждането с неудоволствие.

Там заварих пълномощника заедно с по-висшите офицери, Рингоулдовци и някои други видни граждани.

Когато влязох, ми стана ясно, че те бяха събрани на съвещание и че току-що бяха приключили разискванията по някакъв план на действие.

— Планът е отличен — отбеляза генерал Клинч, като се обърна към другите. — Но как ще се срещнем с Оматла и Черната кал?[1] Ако го повикаме, това ще събуди подозрения. Те не могат да влязат във форта, без да ги видят.

— Генерал Клинч — каза старият Рингоулд, най-хитрият дипломат сред присъстващите, — ако вие и генерал Томпсън срещнете приятелски настроените вождове отвън?…

— Точно така — прекъсна го пълномощникът. — И аз мислех същото. Изпратих човек при Оматла да разбере дали може да ни определи тайна среща. Най-добре ще бъде да се видим навън. А ето и пратеникът се връща, чувам стъпките му.

В този миг в стаята влезе човек, в чието лице познах един от преводачите на съвета. Той каза нещо шепнешком на пълномощника и се оттегли.

— Всичко е в ред, джентълмени — се провикна пълномощникът, когато пратеникът излезе. — Ще се срещнем с Оматла след по-малко от час. И Черната кал ще бъде там. За срещата са определили местността, наречена „Вирът“. Намира се на север от форта. Можем да стигнем там, без да минаваме през лагера и няма да рискуваме, че ще ни видят. Да тръгваме ли, генерале?

— Готов съм — отговори Клинч, взе пелерината си и я метна на раменете си. — Но, генерал Томпсън — каза той, като се обърна към пълномощника. — Какво ще кажете за преводачите си. Може ли човек да им довери такава важна тайна?

Пълномощникът като че ли се поколеба.

— Може би е непредпазливо — отговори той най-после сякаш на себе си.

— Няма значение, няма значение — каза Клинч. — Мисля, че и без тях ще минем. Лейтенант Рандолф — продължи той, като се обърна към мене. — Вие свободно говорете езика на семинолите, нали?

— Не свободно, но го говоря.

— Можете ли да превеждате добре?

— Да, така смятам.

— Чудесно! Това е необходимо. Тръгвайте с нас.

Бях раздразнен, че осуетяват плановете ми, но нямаше какво да правя и затова мълчаливо ги последвах. Начело вървеше правителственият пълномощник, до него крачеше генералът, скрит в пелерина и с обикновена фуражка на глава.

Излязохме през портата и свихме на север край оградата. Палатките на индианците се намираха на югозапад. Те бяха пръснати сред дърветата на един голям хомък, който се намираше в тази посока. На север имаше друг хомък. Саваната и рядка борова гора го отделяха от първия. Това бе „Вирът“ — мястото на срещата. То се намираше на около половин миля от форта. В тъмнината можехме лесно да се доберем дотам, без да ни забележат от лагера на семинолите.

След малко пристигнахме. Вождовете бяха дошли преди нас. Те стояха в сянката на дърветата до брега на вира.

Поех задълженията си на преводач. Не бях и предполагал, че те ще бъдат толкова неприятни.

— Попитайте Оматла колко на брой са неговите хора, а също хората на Черната кал и на всички вождове, които са на наша страна.

Зададох въпроса, както ми заповядаха.

— Една трета от всичките семиноли — бе незабавният отговор.

— Кажете им, че на приятелски настроените вождове ще бъдат дадени десет хиляди долара, които да си разделят, както намерят за добре, щом пристигнат на запад. Тези пари не се включват в сумата, определена за цялото племе.

— Добре — едновременно изръмжаха вождовете, след като им преведох предложението.

— Смятат ли Оматла и приятелите му, че утре ще присъстват всички вождове?

— Не! Не всички.

— Кои от тях е най-вероятно да отсъствуват?

— Мико-мико няма да бъде там.

— Така ли? Оматла сигурен ли е в това?

— Сигурен. Палатките на Онопа са вдигнати. Той вече си отиде?

— Къде отиде?

— Обратно в своето селище.

— А хората му?

— Повечето си отидоха с него.

Няколко минути двамата генерали разискваха нещо шепнешком.

Стоях далеч от тях и не можех да чуя какво казват. Сведението, което получиха, беше важно. Изглежда бяха доволни от него.

— Има ли вероятност да отсъстват някои от другите вождове? — попитаха те след кратко мълчание.

— Само тези от племето на Червените пръчки[2].

— А Хойтл-Мати?

— Не, той е тук. Ще остане.

— Попитайте ги дали смятат, че Оцеола ще присъства на съвета!

От нетърпението, с което очакваха отговора можах да разбера, че това за тях бе най-интересният въпрос. Зададох го направо.

— Какво! — възкликнаха вождовете, сякаш изненадани от такъв въпрос. — Изгряващото слънце! Сигурно ще присъства. Ще стои докрай, за да види как ще се свърши всичко.

— Отлично! — неволно възкликна пълномощникът. После се обърна към генерала и му заговори тихичко. Този път дочух какво си казаха.

— Изглежда, генерале, провидението ни помага. Планът ми сигурно ще успее. Една думичка ще предизвика нахалния негодяй да постъпи непредпазливо или грубо, а може би ще направи и нещо по-лошо. Както и да е, лесно ще намерим повод да го затворим. Щом Онопа е оттеглил хората си, ние ще бъдем достатъчно силни, каквото и да се случи. Враждебно настроените едва ли ще бъдат повече на брой от нашите приятели, така че негодяите не ще имат възможност да се съпротивяват.

— О, от това няма защо да се страхуваме.

— Щом попадне в ръцете ни, ще сломим съпротивата. Останалите лесно ще се поддадат, тъй като без съмнение той е човекът, който сега ги заплашва и им пречи да подпишат.

— Вярно! — отговори Клкшч замислено. — А какво ще каже правителството? Смятате ли, че то ще одобри тази постъпка.

— Ще я одобри. Трябва да я одобри. В последното съобщение президентът предлага почти същото нещо. Ако вие се съгласите да действате, аз ще поема риска.

— В такъв случай поставям се на ваше разположение — отговори главнокомандващият, който явно споделяше схващанията на пълномощника, но не искаше да сподели и отговорностите. — Мое задължение е да изпълнявам волята на правителството. Готов съм да сътруднича с вас.

— Тогава всичко е ясно. Ще постъпим, както сме решили. Попитайте вождовете — продължи Томпсън, като се обърна към мен, — дали утре ще ги е страх да подпишат?

— Не, не от подписването, а от последствията.

— Какви последствия?

— Опасяват се от нападение на враждебната партия. Животът им ще бъде в опасност.

— Какво желаят да направим, за да ги защитим?

— Оматла казва, че ако позволите на него и на другите главни вождове да отидат на посещение при приятелите си в Талахаси, ще бъдат вън от опасност. Те могат да останат там докато се изселят. Обещават да се срещнат с вас в Тампа или на друго място, когато ги повикате.

Двамата генерали се посъветваха още веднъж шепнешком. Трябваше да осъдят неочакваното предложение. Оматла добави:

— Ако не ни позволите да отидем в Талахаси не ще посмеем да отидем по домовете си. Ще трябва да потърсим закрилата на форта.

— Що се отнася до отиването в Талахаси — отговори пълномощникът, — ние ще помислим и утре ще ви отговорим. А дотогава няма защо да се страхувате. Този е военният вожд на белите. Той ще ви защити.

— Да — каза Клинч, като гордо се изпъчи. — Моите бойци са многобройни и силни. Имам много войници във форта, а още много други са на път да дойдат. Няма какво да се страхувате.

— Добре! — отговориха вождовете. — Ако се случат неприятности, ще потърсим вашата закрила. Вие ни я обещахте. Това е добре.

— Попитайте вождовете — каза пълномощникът, комуто хрумна нов въпрос. — Попитайте ги, знаят ли дали Холата Мико ще остане утре за съвета.

— Не можем да ви отговорим сега. Холата Мико не е съобщил намеренията си. Скоро иде ги узнаем. Ако смята да остане, няма да вдигне палатките си до изгрев слънце. Ако е решил да тръгне, ще ги вдигне, преди да залезе луната. Луната е на заник. Скоро ще узнаем дали Холата Мико ще си отиде или ще остане.

— Виждат ли се палатките на вождовете от форта?

— Не, те са скрити сред дърветата.

— Ще успеете ли да ни изпратите съобщение?

— Да, но само тук можем да дойдем. Иначе ще забележат пратеника ни, ако влезе във форта. Ние самите можем да се върнем и да се срещнем с някой от вас.

— Наистина. Така е най-добре — отговори пълномощникът, явно доволен от разрешението на въпроса.

Изминаха няколко минути, през което време двамата генерали отново разговаряха тихо. Вождовете стояха настрана безмълвни и неподвижни като статуи.

Накрая главнокомандващият наруши тишината:

— Лейтенант, останете тук, докато се върнат вождовете. Получете съобщението им и веднага се явете в щаба.

Генералите и вождовете размениха поздрави. Двамата генерали се отправиха по пътеката към форта, а вождовете изчезнаха безшумно в обратна посока. Останах сам.

Бележки

[1] Така американците наричаха Луста Хаджо. Неговото пълно име бе Фухта Луста Хаджо, което означава „Черната луда пръст“. Б. авт.

[2] Така наричат микосоките заради техния обичай да поставят колове пред къщите си, когато тръгват на война. Подобен обичай съществува и сред други племена, а оттук и името „Baton rouge“, употребено от френските колонисти. Б. авт.