Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XVI
ОСТРОВЪТ
Мечтаех да посетя отново индианския дом и не се забавих да удовлетвори желанието си, Нищо не ме спираше. Нито баща ми, нито майка ми се интересуваха от моите ежедневни разходки. Излизах и се прибирах, когато исках. Рядко ме питаха къде отивам. Те смятаха, че когато излизам, отивам на лов, тъй като винаги вземах със себе си кучетата и пушката и обикновено донасях дивеч на връщане.
На лов отивах, винаги в една и съща посока. Необходимо ли е да казвам в коя? — винаги оттатък реката. Много пъти лодката ми плаваше из водите на потока. Скоро опознах всяко дърво по бреговете му.
Познанството ми с младия Пауел постепенно се превърна в крепка дружба. Бяхме заедно почти всеки ден — по езерото, в гората иди пък на лов. Заедно ударихме много елени и диви пуйки. Младият индианец бе изкусен ловец, а аз научих от него много тайни на гората.
Спомням си, че тогава ловът вече не ми правеше такова удоволствие както преди. Предпочитах часа, когато преследването свършваше и на път за дома се спирахме а индианската къща и пиехме от издълбани кратуни „конте“, подсладено е мед. За мене то беше още по-сладко, защото го получавах от ръцете на усмихнатата Маюми.
В продължение на няколко часа — колко бързо отлитаха те! — аз се унасях от този младежки любовен сън. Ах, вярно е, че няма радост в по-късната възраст, която да може да се сравнява с него. Славата и властта доставят удоволствие, но само любовта дарява блаженство. Това блаженство е най-пълно и чисто в дните на своя девствен цъфтеж.
Вирджиния често ме придружаваше в разходките сред дивите гори. Тя също бе обикнала гората и е готовност идваше с мене. Понякога предпочитах да отида сам но не винаги можех да й се противопоставя. Тя се бе привързали към Маюми. Нямаше нищо чудно в това.
Маюми също обичаше сестра ми, но не защото си приличаха по нещо. Физически те бяха съвсем различни една от друга. Вирджиния беше руса, със златисти коси, Маюми бе мургава и с черна коса. Те не си приличаха и по характер. Вирджиния бе кротка като гълъбица, Маюми бе храбра като сокол. Може би именно защото бяха толкова различни, те се чувствуваха така привързани помежду си.
Въпреки че обичах и двете, аз не изпитвах еднакви чувства към тях. Обичах сестра, си заради благия й нрав а Маюми — тъкмо заради това, че бе буйна. Обичта ми към двете бе различна, така както бяха различни те двете.
Докато младия Пауел и аз ходехме на лов, сестрите ни стояха у дома. Те се разхождаха из нивите, горичките и градината. Свиреха, пееха или четяха. Маюми въпреки дрехите, които носеше, не беше необразована. Тя имаше книги, китара (или по-скоро старинна мандолина) — испанска реликва; знаеше да чете и да свири. Ако става въпрос за култура тя би била достойна за обществото дори и на дъщерята на гордия Рандолф. Младият Пауел също бе образован колкото мене, ако не и повече. Баща им бе изпълнил родителския си дълг.
Нито на Вирджиния, нито на мене минаваше през ум мисълта за някакво неравенство. Ние се стремяхме към дружба с Пауел и Маюми. И двамата бяхме млади, не знаехме нищо за кастовите предразсъдъци. В дружбата си следвахме само подтика на нашата невинна природа и никога не ни и минаваше през ума, че вършим нещо нередно.
Девойките често ни придружаваха в гората. Ние, ловците, нямахме нищо против — не винаги ходехме за елени, които човек трябва да преследва дълго време. Често ние излизахме на лов за катерички или друг дребен дивеч — тогава не се отдалечавахме много и не се разделяхме от нашите нежни дружки.
Маюми беше истински ловец, смела ездачка и можеше да участвува в „гонитбата“, а сестра ми рядко се бе качвала на кон.
Ловът на катерички започна да ми харесва най-много. Често оставях кучетата у дома. Все по-рядко носех в къщи еленово месо.
Ходехме на разходка не само в гората. Водните птици по езерото — ибиси, бели чапли и жерави, ставаха често жертва на нашата ловджийска страст.
В езерото имаше красив остров. Не онзи, на който се бе разиграла трагедията с мулата, а друг по-нагоре, близо до мястото, гдето се разлива реката. Той бе доста голям и в средата му се издигаше хълм. Островът бе покрит с дървета, почти всички от тях вечнозелени, като дъб, магнолия, илисиум и див портокал — те всички са местни растения във Флорида. Срещаха се и дървото зантоксилон с неговите отличителни жълти цветове, цъфнал уханен дрян, ароматни растения и храсти, царствени палми, които се извисяват над всички други дървета и образуват със своите разперени клони втори свод от зеленина.
Дърветата растяха близо едно до друго, но не бяха непроходими. Само тук-таме пътеките бяха задръстени от оплетени пълзящи растения, изпречваха се дебелите разкривени стебла на диви лози, а наоколо цъфтяха бегонии, китайски шипки, сарсапарила, бромилии и благоуханни орхидеи. По-големите дървета растяха отделени едно от друго и някъде между тях имаше гиздави полянки, изпъстрени с цветя. Приказният остров се намираше насред път между двете плантации и често младият Пауел и аз ходехме там на лов. По дърветата подскачаха катерички, имаше диви пуйки, а по поляните се срещаха и елени. Понякога се криехме сред храстите край бреговете и стреляхме по водните птици, които търсеха храна по езерото.
Няколко пъти се бяхме срещали на тази неутрална земя, придружени от нашите сестри. И двете много обичаха този красив кът.
Те се изкачваха по склона и сядаха в сянката на високите палми. През това време ние, ловците, оставахме долу, гдето имаше дивеч. Гората ехтеше от гърмежите на нашите пушки. А после, когато ни омръзваше ловът, ние също се качвахме на хълма и занасяхме плячката. Бивахме особено горди, когато бяхме успели да улучим някоя рядка птица с красиви пера, която сестрите ни разглеждаха с интерес и възхищение. Аз винаги поемах нагоре по хълма по-рано от моя другар, независимо от това, дали бях успял да завърша успешно лова или не. Не бях запален ловец като него. Много по-голямо удоволствие ми доставяше да се излежавам на тревата при двете девойки: гласът на Маюми бе много по-сладък от пукота на пушката, а да гледам в очите на Маюми беше много по-приятно, отколкото да дебна и най-редкия дивеч.
Аз слушах нейния глас — по-далеч от това моята любов не отиде. Ние нито веднъж не си разменихме нежни думи. Дори не знаех дали тя ме обича.
Не винаги тези часове бяха блажени за мене. Понякога ме измъчваха съмнения, че моята младежка обич е несподелена, а моето щастие се помрачаваше.
По това време и нещо друго ме направи нещастен. Забелязах или поне така ми се струваше, че Вирджиния проявява интерес към брата на Маюми и че той не е безразличен към нея. Това откритие ме изненада и ми причини болка, без сам да мога да разбера защо. Споменах по-рано, че сестра ми и аз бяхме твърде млади, за да познаваме кастовите предразсъдъци. Но това не бе съвсем вярно. Сигурно някакво вродено чувство ми е подсказвало, че ние не постъпваме добре, като дружим с нашите тъмнокожи съседи. Иначе защо трябваше да се чувствувам нещастен? Струваше ми се, че и Вирджиния се измъчва от същите мисли. И двамата се чувствахме неудобно, но не го признавахме един на друг. Не исках да открия мислите си даже пред моята сестра, а и тя без съмнение не желаеше да открие своята тайна.
Как щяха да свършат младежките любовни увлечения, ако ги оставяхме да се развиват свободно? Дали щяха след време сами да угаснат? Ще настъпи ли час на насита и измяна или, ако не ги прекъснем, те ще останат вечни?
Кой знае каква щеше да бъде тяхната съдба, ако ги оставяха свободно да се развиват. Но това рядко се случва — винаги някой прекъсва младежките увлечения.
Така стана и с нас. Дойде неочакваната развръзка и нашата нежна дружба внезапно се прекрати. Не бяхме споделили нищо с родителите си, макар и да не бяхме прибягвали до някакви хитрости, за да скрием нашата тайна. Ако ни бяха питали, сигурно щяхме да им кажем всичко, тъй като нашите родители ни бяха научили да казваме винаги истината. Но те не ни питаха и не се учудваха, че излизаме често. Аз ходех на лов и това бе естествено за мене. По-чудно се струваше на майка ми, че Вирджиния обикна толкова много гората и че ме придружаваше толкова често. Но скоро тя свикна и ние свободно излизахме и се връщахме, без някой да ни пита къде сме ходили.
Казах, че ние не криехме кои са нашите приятели в тези скитания из дивите гори, но това не е съвсем вярно — ние чисто и просто криехме, като мълчахме. Вероятно и двамата тайно чувствахме, че не постъпваме добре и че нашите родители няма да одобрят държанието ни. Иначе защо не споменавахме нищо пред тях?
Но не бе съдено нашето спокойно щастие да продължи дълго. Неговият край дойде внезапно.
Един ден ние и четиримата бяхме на острова. Ловът бе свършил и ние с Пауел се бяхме върнали при сестрите си на хълма. Излегнали се на сянка, ние разговаряхме, но за себе си мога да кажа, че повече говорех на мълчаливия език на любовта. Очите ми бяха непрестанно отправени към Маюми. Щастлив бях, че тя също ми отговаря с погледи. Освен нейните очи не виждах нищо друго. Не виждах, че по същия начин си разменят пламенни погледи младият индианец и моята сестра. В този миг бях безразличен към всичко друго освен към усмивките на Маюми.
Но имало хора, които са видели тези погледи, които са разбрали тяхното значение. Загрижени очи са били отправени към четирима ни. Нашите думи, погледи, и движения са били забелязани.
Изведнъж кучетата се надигнаха с ръмжене и се втурнаха към храстите. Чухме шумолене на клони, сред листата се мярна някой — приближаваха хора. Кучетата, изведнъж престанаха да лаят и замахаха дружелюбно опашки. Значи идваха приятели. Но кои?
Измежду дърветата се показаха баща ми и майка ми.
Вирджиния и аз се стреснахме при тяхното появяване. Обзе ни неясно чувство на страх, подобно на предчувствие за приближаващо нещастие. Без съмнение това чувство се дължеше на съзнанието, че вършим нещо нередно. Забелязахме, че и баща ми, и майка ми бяха с помрачени чела. Изглеждаха раздразнени и сърдити.
Първо се приближи майка ми. Устните й бяха свити презрително. Тя се гордееше с произхода си дори повече от потомъка на Рандолфовци.
— Как! — възкликна тя. — Това ли са вашите другари? Как е възможно, децата ми да дружат с индианци!
Младият Пауел се изправи, но нищо не каза. Погледът му издаваше неговите чувства. Той добре бе разбрал обидата.
Изгледа гордо баща ми и майка ми, направи знак на сестра си да го последва и те достойно се отдалечиха.
Вирджиния и аз бяхме така смутени, че не промълвихме ни дума. Дори не посмяхме да се сбогуваме.
Бързо ни отведоха към брега на реката. Вирджиния се качи в лодката с родителите ми. В лодката, с която те бяха дошли на острова, освен чернокожите гребци имаше и други хора. Там бяха Рингоулдовци — бащата и синът.
Върнах се сам с моята лодка. Когато прекосявах езерото, погледнах нагоре по течението на реката. Кануто на моите приятели навлизаше в потока. Видях, че метисът и сестра му бяха извърнали лица към нас. Бях наблюдаван и не се осмелих да махна с ръка за сбогом, макар и сърцето ми да се свиваше от мъка. Предчувствувах, че се разделям за дълго, може би завинаги.
Уви, предчувствията ми се сбъднаха. Три дни по-късно бях на път за Далечния север, където щях да постъпя кадет във военната академия Уест Пойнт. Сестра ми изпратиха в един от пансионите, които изобилстват в градовете на пуританите. Мина много време, преди отново да видим нашата Страна на цветята.