Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XXV
КОЙ СТРЕЛЯ

— Всемогъщи Боже! Всемогъщи Боже! — викаше той ужасен. — Масса Джордж, ранен ли сте?

— Ранен? Кой може да ме рани?

Ако не бяха двата изстрела, щях да сметна, че е стрелял по посока към мене и е решил, че може да ме е ударил.

— Не сте застрелян! Слава Богу, не сте застрелян, масса Джордж!

— Защо, Джейк? Какво означава всичко това?

В този миг Джейк излезе от гъстата гора. Виждах го съвсем ясно.

Видът му не разсея опасенията ми, че се е случило нещо необикновено.

Той представляваше въплъщение на ужаса. Очите му така се въртяха в орбитите си, че се виждаше повече бялото им, отколкото зениците и ирисът. Устните му бяха бели и безкръвни. Черната кожа на лицето му бе побледняла и станала пепелива. Зъбите му тракаха, докато говореше. Държанието и всичките му движения издаваха, че той е обзет от панически ужас.

Щом ме видя, Джейк бързо се втурна към мене и сграбчи ръката ми. В същото време погледна уплашено към мястото, откъдето бе дошъл, сякаш там се криеше някаква страшна опасност.

Знаех, че обикновено Джейк не бе страхлив. Напротив. Значи се беше случило нещо наистина страшно. Но какво?

Обърнах се и погледнах, но в тъмната дълбочина на сенките не можех да различа нищо освен кафявите стволове на дърветата. Отново настоях да ми обясни какво е станало.

— Божичко, той бе… бе… беше. Сигурен съм, че той беше.

— Той? Но кой?

— О, масса Джордж, в… в … вие сигурен ли сте, че не сте ранен? Той стреля по вас! Видях го д… д-д… да се прицелва. Аз стрелях по него. Н … н… не улучих. Той избяга.

— Кой стреля? Кой избяга?

— О, Божичко! Т … т… той беше. Той или неговият дух.

— За Бога, обясни ми какво има. Кой е той? Какъв дух? Да не си видял дявола?

— Вярно е, масса Джордж, вярно е… Д… д… дявола видях. Жълтия Джейк.

— Жълтия Джейк?

— Жълтия Джейк? — повторно попитах аз машинално, без, разбира се, да вярвам ни най-малко в думите на спътника си. — Жълтия Джейк ли си видял, казваш?

— Да, масса Джордж — отговори конярят, като малко се поуспокои. — Сигурен съм, както че е бял ден. Видях него или неговия дух.

— Глупости! Няма духове! Очите ти са те измамили под сянката на дърветата. Просто така ти се е сторило.

— Боже мой, масса Джордж — възрази черният настойчиво. — Кълна се, че го видях — очите не са ме измамили. Видях Жълтия Джейк или неговия дух.

— Но това е невъзможно!

— Може да е невъзможно, но е истина! Съвсем сигурен съм, че видях Жълтия Джейк. Ток стреля по вас иззад онова каучуково дърво. После аз по него. Но, масса Джордж, не чухте ли два изстрела?

— Вярно, чух два изстрела или поне така ми се стори.

— Не, масса, нищо не ви се е сторило. Уф! Този проклет негодник стреля, сигурен съм. Погледнете тук, масса Джордж! Погледнете!

Бяхме се приближили до вира и се намирахме до магнолията, под чиято сянка бях заспал. Джейк се наведе и посочи към дънера. Погледнах мястото, което ми показваше. Върху гладката кора на дървото имаше следа от куршум. Той само бе докоснал дървото и бе отминал. Нараненото място бе зелено и прясно. Мъзгата още течеше. Без съмнение някой е стрелял по мене и за малко не ме е улучил. Оловното топче е минало край ухото ми, на няколко инча от главата ми, когато съм почивал върху пътната чанта. Сега си спомних, че почти едновременно с първия изстрел бях чул свистенето на куршум.

— Вярвате ми, нали, масса Джордж — попита негърът с доволен вид. — Виждате, че е истина.

— Разбира се, вярвам ти, че някой е стрелял по мене…

— Този някой е Жълтият Джейк, масса Джордж, Жълтият Джейк, да го вземат дяволите! — настойчиво потвърди другарят ми. — Видях този жълт негодник съвсем ясно, така както виждам дънера.

— Жълтокож или чернокож, трябва веднага да се махнем оттука. Да си вървим! Дай ми пушката. Ще пазя, докато оседлаеш конете. Бързай!

Тутакси заредих пушката, застанах зад едно дърво и обърнах очи към посоката, от която бе дошъл куршумът. Негърът доведе конете зад мене, започна светкавично да ги оседлава и да стяга багажа.

Няма нужда да казвам, че наблюдавах с тревога — дори с уплаха.

Опитът да бъда застрелян показваше, че наблизо се таи някакъв смъртен враг. Предположението, че е Жълтият Джейк, бе нелепо и аз, разбира се, го отхвърлих с насмешка. Със собствените си очи бях видял неговия ужасен край. Бяха ми необходими доказателства, по-убедителни от тържествените увещания на моя спътник, за да ме накарат да повярвам, че е бил духът на Жълтия Джейк или, че той е възкръснал. Никой бе стрелял но мене — в това не можех да се съмнявам. При здрача в тъмните гори, заслепен от страх, негърът беше взел нашия враг за Жълтия Джейк. Разбира се, това бе рожба на неговото въображение. Той просто се е припознал в самоличността на неизвестния враг. Не можеше да има друго обяснение.

Но защо пък точно в този миг сънувах мулата? И защо точно такъв сън? Думите на негъра, в които аз не вярвах, бяха въплъщение на неприятното видение, което ми се яви насън.

Изби ме студена пот. Кръвта ми се смръзна. Настръхнах, като си помислих за необикновеното съвпадение. Нещо ужасно се криеше в цялата работа — нещо толкова дяволски вероятно, че започнах да смятам тържествените уверения на негъра за истински. Колкото повече мислех за всичко, което се бе случило, толкова по-малко се съмнявах в правдивостта на неговите думи.

Защо например някакъв си индианец без всякакво предизвикателство ще избере тъкмо мене за жертва? Вярно е, че между белите и червенокожите съществуваха враждебни отношения, но войната не бе за-почнала. Още не бяхме стигнали дотам. Съветът на вождовете още не беше се състоял. Събранието бе насрочено за следния ден. Не беше вероятно враждебни действия да са започнали от едната или другата страна, преди да са известни решенията на съвета. То би повлияло на изхода на това важно събрание. Индианците бяха толкова заинтересовани от запазването на мира, колкото и белите им неприятели, дори много повече. Те не можеха да не знаят, че едно такова ненавременно предизвикателство няма да е от полза за тях, а напротив, би била удобен предлог в ръцете на хората, които бяха за изселването им.

Възможно ли бе тогава индианец да посегне на живота ми? А ако не беше някой индианец, кой друг на този свят би желан да ме убие? Не си спомнях да съм обидил или предизвикал някого толкова, та да желае смъртта ми.

Спомних си за пияните индианци, които бяха отвлекли добитъка. Те малко биха се интересували от договорите или от резултата па събранието. За такива хора кон, седло, пушка или някаква дреболия са по-важни, отколкото съдбата на цялото племе. Явно беше, че и двамата бяха истински бандити. И сред червенокожите има крадци, както и сред белите.

Не можеше да бъдат те. Те не ни видяха, когато минахме, а даже и да са ни видели, не беше възможно да пристигнат толкова скоро тук. Бяхме яздили с бърз ход, след като ги оставихме, а те нямаха коне.

Спенс и Уилямс имаха коне. След като Джейк ми разказа по пътя за миналото на двамата негодяи, аз се убедих, че те са способни на всичко, дори на убийство.

Но и това бе почти невероятно. Те не ни бяха видели, а освен това бяха заети със стадото.

Аха! Най после се сетих! Стори ми се, че съм налучкал най-вероятното предположение. Злодеят, навярно беше някой беглец от поселището, някой роб, с когото са постъпили зле и който се е заклел винаги да отмъщава на белите. Вероятно е искал да отмъсти на първия бял човек, изпречил се на пътя му. Без съмнение бе някой мулат, който може би е приличал донякъде на Жълтия Джейк. Хората с жълта кожа, както и чернокожите си приличат много.

Така можех да си обясня заблудата на моя спътник. Това обстоятелство всеки случай правеше грешката му по-естествена. И аз трябваше да се задоволя с това предположение.

Джейк бе вече приготвил всичко. Без да се бавим, за да търсим друго разрешение на загадката, ние скочихме на седлата и с галоп се отдалечихме. Яздихме известно време приведени над конете си. Сега пътят ни минаваше през редки гори и можехме да виждаме далеч зад нас.

Не се виждаше никакъв неприятел, ни бял, ни черен, нито червен или жълт, ни отстрани, ни зад нас, нито пред нас. Не срещнахме жива душа чак до укреплението на форт Кинг[1] Влязохме в него точно когато слънцето потъваше зад тъмната линия на гористия хоризонт.

Бележки

[1] Наречен на името на изтъкнат офицер от американската армия. Такъв е обичаят в пограничните постове. Б.авт.