Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XLIII
СРЕЩАТА

Нашите противници си отидоха безмълвно, а заедно с тях и зрителите. Останах сам с моя секундант.

Нямах намерение да си отивам, защото си спомних за поканата на Хай-Юа. Така щях да си спестя още едно идване дотук. По-добре бе да я почакам.

Погледнах на запад и видях, че слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Скоро щеше да се смрачи. Новата луна бе вече на небето. Може би след няколко минути Хай-Юа щеше да дойде.

Не исках Галахър да присъства на срещата. Казах му, че желая да остана сам.

Другарят ми малко се изненада и озадачи, но тъй като бе добре възпитан, веднага изпълни молбата ми.

— Какво, Джордж, моето момче — каза той, преди да си тръгне. — Нищо ти няма, нали? Да не те тревожи тази дреболия, която се случи? Не си ли доволен? Ей, драги, ти май съжаляваш, че не го уби. Вярвай ми, изглеждаш тъжен и мрачен, сякаш той те е прострелял, а не ти него.

— Остави ме сам, скъпи приятелю! Като се върна, ще узнаеш причината на моята тъга и защо съм принуден да се лиша от твоето приятно присъствие.

— Е, хайде, не е мъчно да отгатна причината — отвърна той с многозначителна усмивка. — Винаги когато мъже си разменят куршуми, е замесена някаква фуста. Но няма значение, моето момче, на Чарли Галахър не му трябват тайни. Той не умее да ги пази. Ясно ми е, че ще намериш по-приятна компания, но внимавай да не попаднеш в по-лоша, а, ей Богу, от това, което ми разправи, разбрах, че има и такава вероятност. Вземи една пищялка. Нали знаеш, че се занимавам с кучета? — Галахър ми подаде една сребърна свирка, която откачи от копчето си. — Ако се случи нещо неудобно или неприятно, мушни я в устата си и я надуй — Чарли Галахър ще долети, преди да си преброил до три. Дано Купидон[1] помогне на любовта ти! Аз ще отида да убия времето си с една-две чашки, докато се върнеш.

Като каза това, верният ми приятел ме остави сам.

Престанах да мисля за него веднага щом се изгуби от погледа ми. Забравих дори смъртоносната борба, в която преди малко участвах. Маюми — нейната невярност и падение занимаваха мислите ми.

Отначало и през ум не ми минаваше да се усъмня в нещата, които бях чул. Как можех да се съмнявам при наличието на такива неоспорими доказателства — твърденията на хората, които бяха запознати с този скандален случай и на главното действащо лице, чиито усмивки говореха повече от всякакви думи. Тези нагли усмивки на тържество — защо ги отминах, без да го предизвикам на дуел, без да го наругая? Но все още не беше късно — трябваше да го потърся, да поговоря откровено с него и да го накарам ясно да каже „да“ или „не“. Ако каже „да“, тогава ще има втори дуел — по-съдбоносен от първия.

Макар и да бях решил, че ще заставя противника си да даде обяснение, аз и за миг не се усъмних в истинността на това, което ме измъчваше.

Такива чувства ме изтезаваха повече от час. После — когато поохладнях, в главата ми се заредиха по-спокойни мисли. От време на време ме сгряваше надежда, особено когато си спомнях думите на Хай-Юа от предишната вечер. Едва ли безумната ми се е подигравала. Сигурно това не бе бълнуване на болния й мозък — изопачени възпоминания на далечни, отдавна забравени събития, които само тя си спомня. Не, не! Разказът й не бе объркан. Мислите й не бяха налудничави. Думите й не бяха подигравателни.

Колко приятно ми беше да си мисля така.

Уви! Спокойните и дори приятни мисли бяха мимолетни. Споменът за наглите думи, за усмивките и подмятанията ги затъмняваше така, както облак затъмнява слънцето. „Той е успял“, „Тя сега е неговата любимка“, „Без всякакво съмнение“ — тези думи за мене бяха по-страшни от смъртта. Те разрушаваха всичките ми надежди.

Копнеех да науча истината, сам да се уверя във всичко, та да няма място за никакви съмнения. Бях решил да се стремя към истината прямо и открито, без да се интересувам от последицата, докато се уверя, че миналото е унизително, а бъдещето — хаос от безпределно отчаяние. Копнеех за истината и с нетърпение чаках Хай-Юа да дойде.

Не знаех какво ще иска от мене лудата — предполагах, че е нещо във връзка с пленника. Не бях дори и помислил за него от обяд. Безумната кралица ходеше навсякъде и познаваше всички. Тя сигурно знаеше и какво се бе случило. Да, тя сигурно бе разбрала всичко. Нея също някога са я измамили.

Отправих се към мястото, гдето се бяхме срещнали предишната вечер. Там щях да я чакам. Прекосих малкото било сред палмите — това бе най-прекият път до езерото. Слязох по склона и се намерих под разперените клони на дъба.

Хай-Юа бе дошла преди мене. Един лунен лъч, който се промъкваше сред листата, осветяваше величествената й фигура. Люспите на двете змии лъщяха с металически блясък в светлината му и създаваха измама, че нейната шия и кръст са украсени със скъпоценни камъни.

— Хинклас! Дойдохте, мили мико. Смели мико, къде бяха очите ти, къде бяха ръцете ти, та не уби исти-хулва[2]!

Ах! Ловецът на елени

бе така от страх обзет,

та щом вълкът му се изпречи —

мършавият вълк свиреп,

щом видя вълка озъбен,

той бе тъй от страх обзет,

че вълка свиреп остави непокътнат да избяга.

Ха, ха, ха! Не беше ли така, смели мико?

— Не страх ме възпря, Юа. Освен това вълкът не избяга безнаказано.

— Хо! Само кракът на вълка е ранен. Той ще ближе раната си и ще му мине. Скоро пак ще е здрав. Халуук! Трябваше да го убиеш, хубави мико, преди да се нахвърли с глутницата си върху тебе.

— Какво да правя? Не ми провървя. Навсякъде ме преследва нещастие.

— Кори, кори — не. Ще бъдеш щастлив, млади мико. Ще бъдеш щастлив, приятелю на червените семиноли. Почакай и ще видиш…

— Какво ще видя?

— Търпение, чепони! Довечера под това дърво ще видиш истинска красота, ще чуеш омайни звуци, а може би и Хай-Юа да си отмъсти.

Тя наблегна на последните думи и ги изрече с тон, който показваше силна омраза срещу някой непознат човек. Не разбирах за какво отмъщение говори тя.

— Неговият син, да… — продължи лудата сама на себе си. — Сигурно е той — неговите очи и неговата коса, неговата фигура и походка, неговото име. Неговият и нейният син! О, Хай-Юа ще си отмъсти.

Дали аз бях прицел на заплахите й? Такава мисъл ми мина през главата и аз я попитах:

— Добра ми, Юа, за кого говорите?

Гласът ми я накара да дойде отново на себе си. Тя ме погледна с недоумение и запя обичайната си песен:

Защо се доверих на бледоликия любим? Хо, хо, хо!…

Внезапно лудата спря да пее, сякаш отново си спомни за мене и се опита да ми отговори.

— За кого ли, млади мико? За него, за русия. За злия — за Уйкоме Халуук[3]. Виж, идва! Погледни във водата. Хо, хо, той е. Качвай се, млади мико, качвай се в листнатото убежище. Чакай да се върне Юа. Чуй, каквото можеш да чуеш, каквото можеш да видиш. Не смей да се помръднеш, преди да ти дам знак, ако ти е мил животът. Качвай се! Качвай се бързо!

Също като предишната нощ лудата ми помогна да се покатеря на дъба и изчезна в сенките на дърветата.

Бързо намерих предишното си скривалище, където зачаках със затаен дъх. Сянката се скъси, но все пак ясно беше, че принадлежи на човек. После изчезна. В следващия миг втора сянка се плъзна по водата. Тя се движеше по билото на хълма и следваше по стъпките първата, въпреки че двамата не бяха заедно.

Ясно можех да различа втората сянка. Тя принадлежеше на жена. Правата й походка и свободните й движения показваха, че е млада. Даже сянката й разкриваше съразмерността на формите и грацията на движенията й. Дали бе Хай-Юа? Дали тя бе минала през шубраците и по стъпките на мъжа?

За миг ми се стори, че е така, но скоро разбрах, че съм се заблуждавал.

Мъжът се приближи до дървото. Същият лунен лъч, който преди миг осветяваше Хай-Юа, падна върху му и аз ясно го видях. Бе адютантът.

Той спря, извади часовника си, обърна се към светлината и погледна колко е часът.

Повече не му обърнах внимание. Друго лице се появи в светлината на сребристия лъч — лице, измамно и прекрасно като самата лунна светлина. Това бе лицето, което ми се струваше най-красиво на света — лицето на Маюми.

Бележки

[1] Купидон — в древната митология бог на любовта. Б.пр.

[2] Исти-хулва — дословно лошият мъж, злодеят. Б.авт.

[3] Уйкоме Халуук — духът на злото. Б.авт.