Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XLVIII
БОЙНИЯТ ВИК

Едно единствено „ух“, изразяващо презрение и изненада, бе отговорът на Оцеола. Последва дълбока тишина.

Наруших тишината, като повторих искането си.

— Трябва да подпишете.

— Никога! — отвърна Оцеола твърдо и решително. — Никога! По-скоро бих останал сред тези стени, докато плътта ми изгние и кръвта изсъхне във вените ми. По-скоро бих се хвърлил срещу щиковете на моите тъмничари и бих загинал на място, отколкото да стана предател на племето си. Никога!

— Търпение, Пауел, търпение! Не ме разбирате. Изглежда, че вие, както и другите вождове, не разбирате условията на договора. Спомнете си, че той ви обвързва с условното обещание да изоставите земите си и да се преселите на запад само в случай, че мнозинството от вашия народ се съгласи. Днес мнозинството не се съгласи. Също така, ако и вие прибавите името си в договора, тези, които са го подписали, няма да станат мнозинство.

— Вярно, вярно! — ме прекъсна вождът, който бе започнал да разбира смисъла на думите ми.

— Е добре! При това положение можете да подпишете, без да се считате обвързан, тъй като едно от най-важните условия на договора остава неизпълнено. Защо да не се възползвате от тази хитрост? Никой не може да ви обвини в безчестие, тъй като и с вас постъпиха нечестно. Според мене всяко средство е оправдано, стига да ви помогне да се освободите от затвора, в който сте хвърлен така несправедливо.

Може би моите принципи излизаха извън рамките на общоприетия морал, но в този миг аз действах под напора на силни чувства. Приятелството и любовта не винаги се съобразяват с благонравието.

Оцеола мълчеше. Разбрах, че размишлява върху това, което го подтиквах да направи.

— Вие, Рандолф — каза той след малко, — изглежда сте живял във Филаделфия — град, прочут с адвокатите си. Не съм се сещал за това условие по-рано. Прав сте, че подписът ми няма да ме обвърже. Но смятате ли, че пълномощникът ще се задоволи само с подписа ми? Зная много добре, че той ме мрази, а зная и причините за неговата омраза. И аз го мразя и имам достатъчно основания за това. Това не е първият случай, когато понасям неправда заради него. Дали ще се задоволи само с подписа ми?

— Почти съм сигурен. Престорете се, ако можете, че сте се примирил. Подпишете договора и веднага ще ви освободят.

Не се съмнявах, че ще го направят. Всичко, което бях научил след ареста на Оцеола, ми даваше основание да вярвам, че пълномощникът вече съжалява за постъпката си. Мнозина бяха на мнение, че Томпсън е прибързал и че по всяка вероятност тази прибързаност ще има лоши последствия. Всичко това бе достигнало до ушите му; когато пленникът ми разказа за посещението на адютанта, разбрах, че това не бе нищо друго, а мисия от страна на самия правителствен пълномощник. Без съмнение затворникът му бе омръзнал и щеше да го освободи при много леки условия.

— Приятелю, ще постъпя, както ме съветвате. Ще подпиша. Можете да уведомите пълномощника за намерението ми.

— Ще му съобщя при първа възможност. Сега е късно. Трябва да ви пожелая лека нощ.

— О, Рандолф, мъчно е да се разделя с приятеля си, с единствения приятел, който имам сред бледоликите. Бих желал да поговорим за миналите дни, но, уви, сега не е нито време, нито място за това.

Оцеола бе захвърлил гордото държание на вожда и гласът му бе станал мек и тих, както през юношеството ни.

— Да — продължи той, — единственият бял приятел, който ми остава, единственият, към когото изпитвам приятелски чувства освен към…

Той изведнъж спря смутен. Сякаш щеше да издаде някаква тайна, но бе размислил и решил, че е по-добре да я запази за себе си.

Очаквах думите му с известно безпокойство, но той не продължи. Когато пак заговори, тонът и държанието му бяха съвсем променени.

— Бледоликите постъпиха много лошо с нас — продължи той отново, изпълнен с гняв. — Нанесохте ни толкова много рани, че не могат да се изброят. Кълна се в името на Великия дух, че ще си отмъстя. Досега никога не съм давал такъв обет, но след днешния ден кръвта ми се превърна в огън. Преди да дойдете, бях се заклел да отнема два живота — на нашите най-големи врагове. Вие не променихте решението ми, а само го затвърдихте. Прибавихте и трети човек към списъка на смъртните ми неприятели и кълна се във Великия дух Уйкоме, кълна се, че няма да се успокоя, докато кръвта на тези трима не обагри горските листа — трима бели злодеи и един червенокож предател. О, Оматла, тържествувай в своята измяна, но това няма да продължи дълго! Скоро ще се повалиш под стоманения нож на Оцеола!

Не отговорих, а мълчаливо дочаках края на гневния пристъп. След няколко минути младият вожд се успокои и отново се обърна към мене с приятелски думи.

— Само една дума, преди да се разделим — каза той. — Може би обстоятелствата ще ни попречат и ще мине дълго време, преди да се видим отново. Уви, може би следващия път ще се срещнем като врагове на бойното поле. Няма да скрия, че не ще се съглася на мир. Не, никога! Искам да ви помоля нещо. Зная, Рандолф, че ще се съгласите, без да настоявате да ви дам обяснения. Приемете този спомен и ако цените дружбата на човека, който ви го дава и който желае да му окажете тази чест, носете го на видно място на гърдите си. Това е всичко.

Докато говореше, Оцеола свали от шията си верижката, на която бе закачено изображението на изгряващото слънце. Той я окачи на врата ми и блестящият знак увисна на гърдите ми.

Приех без възражения този символ на приятелство и обещах да изпълня желанието му. В замяна му подарих часовника си, стиснахме си още веднъж сърдечно ръцете и се разделихме.

Както предполагах, не бе мъчно да се освободи вождът на семинолите. Въпреки омразата си към Оцеола по неизвестни на мене причини пълномощникът не се осмеляваше да постави личните си настроения над своите служебни задължения. Постъпката му го бе поставила в неудобно положение. Когато му съобщих за намерението на пленника да се подчини, видях, че Томпсън с готовност прие това неочаквано и лесно разрешение на трудното положение, в което бе изпаднал. Без да губи време, той се срещна с пленения вожд.

Оцеола изигра чудесно ролята си. Свирепият гняв от предишния ден бе заменен от безропотна примиреност. Сякаш една нощ, прекарана в караулното помещение, гладът и оковите бяха укротили гордия дух и сега той бе готов да приеме условията, които щяха да възстановят свободата му. Поне пълномощникът повярва в това.

Донесоха договора. Оцеола го подписа, без да каже ни дума. Свалиха веригите, отвориха широко вратата на затвора му и позволиха да си отиде. Томпсън бе победил или поне така си мислеше.

Това наистина бе само заблуда. Той не забеляза тънката подигравателна усмивка, която играеше по устните на Оцеола, когато вождът излезе навън. Иначе едва ли щеше да бъде толкова сигурен, че е победил.

Пълномощникът обаче нямаше възможност да се наслаждава дълго на приятното си заблуждение.

С горди крачки младият вожд се отправи към гората, следван от погледите на всички. Когато стигна до дърветата, той се обърна с лице към форта, откачи от колана лъскавия си нож, размаха го над главата си и предизвикателно извика бойния зов:

— Йо-хо-ехи!

Дивият вик достигна до ушите ни. След като извика три пъти, Оцеола се обърна, скочи между дърветата и изчезна от нашите погледи.

Кой можеше да се съмнява в смисъла на тези викове? Даже самомнителният пълномощник разбра тяхното значение: „Война до последна капка кръв“. Той бързо заповяда да се изпратят преследвачи.

Група въоръжени войници се втурваха навън. Те се впуснаха по пътеката, по която бе поел току-що освободеният пленник.

Преследването се оказа безплодно. След повече от час напразно търсене войниците се върнаха във форта в пълен безпорядък.

Ние с Галахър останахме цяла сутрин в квартирата ми, очаквайки заповед за арестуване. За наше най-голямо учудване тя не дойде. След известно време научихме защо. Първият ми противник не се върнал във форта след поражението. Занесли го в къщата на един негов приятел на няколко мили оттук. Това отчасти потули скандала. Другият се появил с превързана ръка, но хората останали с впечатление, както Галахър научи, че конят му се блъснал в едно дърво. Явно бе защо словоохотливият инвалид не откри истинската причина за „случайното си нараняване“. Аз мълчаливо одобрих решението му. Не открих никому освен на приятеля си какво се бе случило и мина дълго време, преди хората да научат за втория дуел.

Често се срещах с адютанта по служба и трябваше да говорим, но разговорите ни винаги имаха официален характер. Не е необходимо да добавям, че и двамата се държахме рязко и сдържано един към друг.

Скоро обстоятелствата ни разделиха. Доволен бях, че повече нямаше да срещам човека, към когото изпитвах дълбоко презрение.