Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XIV
ОТМЪЩЕНИЕТО НА РИНГОУЛД

Само по-коравосърдечните в групата се шегуваха така неуместно. По-чувствителните и по-благородните гледаха на случката с необходимата сериозност, у някои дори тя бе вдъхнала благоговеен страх.

Наистина изглеждаше като че ли Божията десница се бе намесила — така заслужено бе наказанието. Престъпникът загина от смъртта, която сам готвеше другиму.

Краят му бе ужасен, но далеч по-лек от смъртта, която му бяха отредили хората. Всемогъщият бе по-милостив. Смекчавайки наказанието на нещастния престъпник, той бе упрекнал неговите съдници — хората.

Потърсих с очи младия индианец. Зарадвах се, като не го намерих сред тълпата. Разправата му с Рингоулд бе внезапно прекратена. Страхувах се обаче, че не бе свършена. Думите му бяха раздразнили някои от белите и неговото присъствие бе станало причина за бягството на престъпника. Без съмнение, ако мулатът се бе спасил, разправата щеше да продължи, но даже и при създалото се положение се страхувах, че смелият метис не е вън от опасност. Той не бе на своя земя — индианската територия се намираше от другата страна на реката — и можеха да го сметнат за неканен гост, който е нарушил границата. Вярно е, че живеехме в мир с индианците, но въпреки това хората от двете раси таяха враждебни чувства едни към други. Старите рани от войната през 1818 г.[1] още не бяха заздравели.

Знаех, че Рингоулд е злопаметен. Той бе унижен в очите на другарите си, тъй като в кратката схватка метисът бе излязъл победител. Рингоулд нямаше да остави работите току-така и сигурно щеше да потърси случай да си отмъсти.

Затова именно останах доволен, като видях, че индианецът си е отишъл. Може би и той беше почувствувал опасността и се беше върнал от другата страна на реката, където щеше да бъде в безопасност. Даже ш Рингоулд не би се осмелил да го преследва от другата страна, тъй като договорът не можеше да бъде нарушаван безнаказано. Дори най-дръзките скуатери[2] знаеха това. Подобно нарушение можеше да предизвика война с индианците, а върховното правителство, макар и да не страдаше от много скрупули, по това време имаше други планове.

Готвех се да се прибера у дома, когато ми хрумна да настигна Рингоулд и да му кажа, че не одобрявам държанието му. Бях възмутен от начина, по който бе постъпил, бях силно разгневен и не можех да не му кажа какво мисля. Рингоулд бе по-възрастен и по-едър от мене, но аз не се страхувах от него. Напротив, знаех, че по-скоро той се страхува от мен. Обидата, която нанесе на човека, който само час преди това бе изложил живота си на опасност заради нас, бе накарала кръвта ми да кипне и реших да го наругая. С такива намерения аз се огледах, за да го видя. Нямаше го.

— Не си ли виждал Аренс Рингоулд? — попитах стария Хикмън.

— Ей сега си отиде.

— Накъде тръгна?

— Нагоре по реката. Видях го да препуска с Бил Уилямс и Нед Спенс. Май че доста бързаха.

Смътно подозрение ме обзе.

— Хикмън — попитах аз, — ще ми услужиш ли с коня си за около един час?

— С мойта стара кранта? Дадено. Ако щеш за цял ден. Ама, Джордж, мойто момче, как ще яздиш с тази ръка?

— Не се тревожи. Мога. Само ми помогни да се кача на седлото.

Старият ловец изпълни желанието ми и след като разменихме още няколко думи, аз препуснах нагоре край реката. Нагоре по течението имаше малък кей. Вероятно младият индианец е оставил кануто си на пристана. За да си отиде у дома, той трябва да тръгне в тази посока, именно натам не трябваше да върви Рингоулд, за да стигне до своя дом, тъй като пътеката за плантацията им беше в обратната страна. Това обстоятелство ме накара да се усъмня, още повече че той беше тръгнал с такава компания. Имената, споменати от Хикмън, бяха на двамина от младежите, които се ползваха с най-лоша слава в поселището. Знаех, че са приятели или по-скоро „хора“ на Рингоулд. Предполагах, че са тръгнали след индианеца, и то с лоши намерения. Бях почти сигурен. И наистина, докато яздех край реката, се уверих, че не се лъжа. Видях следите на конете им по пътеката към нея, а тук-там и отпечатъци от мокасините на индианеца, оставили влажни следи по праха. Знаех, че дрехите му още не са изсъхнали и че мокасините му са напоени с вода. Пришпорих коня. Когато се приближих до пристана, чух ядовити гласове, които доказваха, че не съм се излъгал, но не видях никого, тъй като наоколо имаше дървета. Не спрях да слушам, а пришпорих коня си и отново продължих да яздя. На един завой на пътя видях три коня, завързани за дърветата. Познах конете на Рингоулд и другарите му, но не ми стана ясно защо са ги оставили там.

Без много да размишлявам, препуснах на откритото. Както предполагах, и тримата бяха там. Метисът бе в ръцете им.

Разбрах, че бяха оставили конете си, за да се промъкнат до него незабелязано. Навярно го бяха хванали точно когато се е качвал в кануто. Той не бе въоръжен — пушката, която му бях дал, бе още влажна, а мулатът бе избягал с ножа му, тъй че не е могъл да се съпротивява.

Действали са бързо — бяха свалили ловджийската му риза и го бяха привързали за едно дърво. Канеха се да излеят гнева си върху му, като го бият на голо с камшиците, които държаха в ръцете. Сигурно щяха да го наложат здравата, ако не бях дошъл навреме.

— Срамота, Аренс Рингоулд, срамота! — извиках, като се приближих. — Постъпваш подло и аз ще разкажа на всички в поселището.

Рингоулд измънка със запъване някакво извинение. Явно бе поразен от внезапното ми появяване.

— Пада му се на проклетия индианец — изръмжа Уилямс.

— За какво, мастър Уилямс? — попитах аз.

— Че дрънка такива работи на бял човек.

— Що търси тука? — присъедини се Спенс. — Няма право да идва отсам реката.

— А вие нямате право да го бичувате нито отсам, нито оттатък реката, така както нямате право и мен да бичувате!

— Ха, ха! И това може да се случи… — каза Спенс подигравателно, което накара кръвта ми да кипне.

— Няма да е толкова лесно! — извиках, като скочих от стария кон и се спуснах към тях.

Дясната ми ръка бе здрава. Опасявайки се, че може да изпадна в затруднено положение, бях взел назаем пистолета на стария Хикмън, който сега държах в ръка.

— Джентълмени — казах аз, като застанах до пленника опитайте се до го бичувате, но знайте, че ще пронижа с куршум първия който го удари.

Макар и още момчета, и тримата бяха въоръжени с ножове и пистолети, както бе обичаят по онова време. От тримата Спенс изглежда бе най-твърдо решен да изпълни заплахата си. Но и той и Уилямс видяха, че Рингоулд, техният водач, се бе отказал от намерението си, тъй като за разлика от тях той рискуваше да загуби нещо при една свада с нашето семейство. Освен страха за собствената си безопасност той имаше предвид и нещо друго.

После и тримата, след като заявиха, че съм се бъркал, без да са ме викали, в разпра, която не ме засягала, напускаха полесражението посрамени и изпълнени със злоба.

Веднага освободих младия индианец от неудобното положение. Той ми каза само няколко думи, но очите му изразяваха голяма благодарност. Като стисна ръката ми на раздяла, той каза:

— Идвайте на лов от другата страна на реката винаги когато пожелаете. Никой индианец няма да ви докосне. В земята на червенокожите хора вие ще бъдете добре дошъл.

Бележки

[1] Войната от 1818 година — война, която Съединените щати водят срещу Испания за заграбване на Флорида. За повод послужило обвинението, че индианците давали убежище на избягалите от плантациите роби. Б. пр.

[2] Скуатери — заселници, които обработват пустеещи държавни земи. Б. пр.