Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XXXV
СВЕТЛИНА СЛЕД МРАКА
Не мръднах от мястото, дълго време след като те си отидоха. Бях толкова изумен, че за известно време не бях в състояние нито да мисля, нито да действам. Седях като прикован на клона. Най-после способността ми да мисля се върна и започнах да разсъждавам върху това, което бях видял и чул.
Не разиграваха ли те пред мене някакъв фарс, за да ме уплашат? Но не, и четиримата никак не приличаха на герои от комедия. А неочакваното и свръхестествено появяване на Жълтия Джейк също бе твърде драматично и сериозно, за да бъде епизод от някаква комедия.
По-скоро аз бях чул пролога към трагедия, която сега започваше и в която аз трябваше да бъда жертвата. Без съмнение тези хора крояха заговор срещу живота ми.
Нито един от четиримата не можеше да ме обвини, че съм му навредил по някакъв начин. Знаех, че и четиримата никога не са ме обичали. Спенс и Уилямс не можеха да имат никаква друга причина да се чувстват обидени освен, незначителните дрязги от детинството ни, отдавна забравени от мене. Без съмнение те действаха по внушение на Рингоулд. Що се отнася до мулата, лесно можех да разбера причината за неговата смъртна омраза към мене, колкото и неоснователна да беше тя.
Но какво трябваше да мисля за Аренс Рингоулд — вдъхновител на подготвяното убийство? Той бе образован човек, равен на мен по обществено положение, джентълмен! О, Аренс Рингоулд, как да си обясня всичко това? Как да си обясня твоето отвратително и злодейско поведение?
Знаех, че този млад човек не ме обича много, особено напоследък. Знаех и причината: изпречвах се между него и сестра ми — поне той така мислеше. Разбира се, той имаше основание. След смъртта на баща ми бях изразил по-открито отношението си към някой семейни проблеми. Бях заявил решително, че никога няма да дам съгласието си да ми стане брат. Това бе стигнало до ушите му, ето защо не бе мъчно да разбера, че го е яд на мене. Но не можех да проумея как едно неприятно чувство може да породи такъв демоничен замисъл.
А какво означаваха откъслечните изрази, които едва бях дочул: „Само той се пречи на пътя ми“, „майката лесно ще се съгласи“, „господар на плантацията“, защо бяха споменати имената на Вайола и сестра ми?
Можех да си обясня само по един начин всичко, но обяснението беше толкова ужасно, че главата ми не можеше да го побере.
Просто не вярвах на очите и ушите си. Струваше ми се, че съм жертва на някакъв ужасен сън, на някакво объркване на мислите ми — резултат на разговора ми с лудата.
Но и това не беше вярно. Лунната светлина осветяваше злодеите. Аз ги видях със собствените си очи и ги чух с ушите си. Видях техните жестове. Чух техните думи! Нямаше никакво съмнение, че бяха замислили да ме убият.
— Хо, хо, млади мико, можеш да слезеш! Хоноуохулуа[1] си отидоха. Хинклас! Слез, мили мико, слез.
Веднага се подчиних и отново застанах пред обезумялата индианска кралица.
— Сега вярваш ли на Хай-Юа? Имаш ли враг, млади мико? Хо, четирима! Животът ти е в опасност. Хо, хо, хо!
— Юа, вие спасихте живота ми. Как да ви се отблагодаря за услугата, която ми направихте?
— Бъдете й верен, верен… верен…
— На кого?
— О, Велик дух! Той е забравил! Неверен млад мико! Неверен бледолик! Защо го спасих? Защо не оставих кръвта му да потече по земята?
— Юа!
— Халуук! Бедната горска птичка! Най-прелестната от всички птички! Сърцето й ще бъде наранено и ще умре. Ще загуби ума си.
— Какво искате да кажете, Юа?
— Халуук! По-добре да умре, отколкото да я изостави! Хо, хо! Невярно бледо лице, да беше умряло, преди да разбиеш бедното сърце на Юа. Тогава Юа щеше да загуби само сърцето си. Но главата си — това е по-лошо! Хо, хо, хо!
Защо се доверих на бледоликия любим?
Хо, хо, хо!
Защо го срещнах…
— Юа! — извиках аз, толкова настойчиво, че жената прекъсна безумната си песен. — Кажете ми за кого говорите?
— О, Велик дух! Чуй го какво пита! За коя? За коя? Има повече от една. Хо, хо! Има повече от една, а вярната любима е забравена! Халуук, халуук, какво ще й каже Юа, какво ще й разкаже Юа? Бедната птичка! Сърцето й ще се облее с кръв. Тя ще се побърка. Хо, хо! Ще има две Хай-Юа, две безумни кралици на микосоките.
— За Бога! Не ме дръжте в неизвестност! Кажете ми, Юа, добра ми, Юа, за кого говорите? Не е ли за…
Името трептеше на езика ми. Но аз не се решавах да го произнеса. Макар и сърцето ми да се изпълваше от приятната надежда, че ще получа желания отговор, аз се страхувах да задам въпроса.
Не можеше да се колебая дълго. Бях отишъл твърде далеч, за да мога да се върна. Дълго бях мечтал да успокоя терзанията на копнеещото си сърце. Повече не можех да чакам. Юа може би щеше да ме успокои. Произнесох думите:
— Не говорите ли за Маюми?
Лудата се вторачи в мене, без да проговори. Не можах да разчета израза на очите й. Последните няколко минути в тях се четеше упрек и презрение. Когато изрекох името, нейният поглед се изпълни с изумление. После тя впи поглед в мене, сякаш искаше да прочете мислите ми.
— Ако говорите за Маюми — продължих, без да дочакам отговора й, увлечен от пламъка на моята възраждаща се любов, — ако е тя, знайте, Юа, че я обичам. Обичам Маюми.
— Обичаш Маюми? Ти все още обичаш Маюми? — запита лудата с неочаквана бързина.
— Да, Юа, кълна се в живота си…
— Кори, кори, не се кълни! Точно така се кълнеше и той! Халуук! И той бе неверен. Кажи отново, млади мига, кажи, че обичаш Маюми, кажи, че си й верен, но не се кълни!
— Истина е!
— Хинклас! — извика жената високо, явно зарадвана. — Хинклас, мико е верен! Милият бледолик мико е верен и хайнтклиц[2] ще бъде щастлива.
Хо, хо!
За любовта, за сладката младенческа любов
под дървото Тала[3]
кой не би бил като онази гълъбица,
дивата малка гълъбица,
нежната малка гълъбица,
сгушена до сивия мил на сянка в гората,
да му гука на сянка в гората, без никой да ги
види, без никой да ги чуе.
— Мирно, Чита мико — извика тя, като отново се обърна към гърмящата змия. — И ти, Окала чита[4]! Стойте мирно! Той не е враг. Мирно или ще смажа главите ви.
— Добра ми Юа…
— Хо! Наричаш ме добра Юа. Някой ден може да ме наречеш и лоша Юа. Чуй ме! — продължи тя, като повиши глас и започна да говори разгорещено. — Чуй ме, Джордж Рандолф, ако някога станеш лош, неверен като него, тогава Хай-Юа ще бъде твой враг. Тогава Чита мико ще те унищожи. Нали ще направиш това, мой кралю на змиите, нали? Хо, хо, хо!
Влечугото сякаш разбираше нейните думи. Изведнъж то издигна високо глава, драконовските му очи заблестяха, като че ли започнаха да изпускат искри, неговият лъскав раздвоен език се подаде от устата му и шумът, подобен на пукане, който то издава с опашката си, продължи няколко минути!
— Мирно, мирно сега! — каза индианката, като с движение на пръстите си накара змията отново да се отпусне. — Не него, Чита! Не него, кралю на пълзящите животни. Мирно ти казвам!
— Защо ме заплашвате, Юа? Нямате основание.
— Хинклас! Вярвам ти, драги мико, смели мико, вярвам ти!
— Но, добра ми Юа, обяснете ми, разкажете ми за…
— Кори, кори, не сега, не тази нощ. Няма време, чепони. Виж! Погледни на запад. Негъл Хасе[5] си ляга. Трябва да си вървиш вече. Не ходи по тъмно. Трябва да се върнеш в топеки, преди луната да се е скрила. Върви си! Върви!
— Но казах ви, Юа, че тук имам работа. Не мога да си отида, преди да съм я свършил.
— Халуук! Има опасност тогава. Каква работа, мико? О, сещам се! Виж, идват хората, които чакаш.
— Да, наистина, струва ми се, че са те — казах аз.
Забелязах високите силуети на двамата вожда, които пробягнаха от другата страна на езерото.
— Бързай тогава, бързай. Направи, каквото трябва, без да губиш време! В тъмнината те чака опасност! Хай-Юа трябва да си върви. Лека нощ, млади мико, лека нощ.
И аз й пожелах лека нощ. Обърнах се, за да дочакам пристигането на вождовете и загубих от погледа си моята необикновена доброжелателка.
Индианците скоро дойдоха на мястото, определено за срещата, и накратко предадоха съобщението.
Холата Мико бил вдигнал палатките и се отдалечавал от лагера.
Отвращавах се от тези предатели и не желаех да прекарам нито миг повече с тях затова си тръгнах, веднага щом получих необходимите сведения.
Предупреден от Хай-Юа и имайки предвид думите на Аренс Рингоулд, без да губя време, аз веднага поех към форта. Луната все още бе над хоризонта. В нейната светлина аз се чувствувах защитен от изненади и неочаквано нападение.
Крачех бързо, като се стараех да се движа по откритото поле и да избягвам шубраците, зад които може би се криеше убиец.
Никого не видях по пътя, нито край оградата на форта. Но когато се намерих срещу портата, забелязах силуета на някакъв човек, недалеч от лавката на пътуващия търговец. Той се спотайваше зад няколко дървени трупи. Стори ми се, че е мулатът.
Щях да се спусна подире му, за да се справя с него, но вече бях повикал поста и бях съобщил паролата. Пък и не желаех да вдигам тревога сред караула, още повече че ми бяха дали нареждане да мина колкото се може по-незабелязано. Бях сигурен, че и друг път, когато нямаше да бъда възпрепятстван от служебните задължения, щеше да ми се удаде случай да поискам сметка от този „възкръснал Яков“ и от неговите престъпни съучастници. С тези мисли аз минах през портата и отидох в щаба, за да докладвам.