Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXI
ПОХОДЪТ

Трябваше да изпълня незабавно заповедта. За щастие конят ми бе все още оседлан и след по-малко от пет минути аз галопирах към лагера на доброволците. Новината предизвика радостно възбуждение сред нетърпеливите бойци, което намери израз в гръмко „ура“. Обхванати от ентусиазъм, хората станаха дисциплинирани и след по-малко от половин час отрядът бе в бойна готовност и готов за път.

Нямаше нищо, което да ни бави. Даде се команда за потегляне. Тръбата изсвири „напред“ и доброволците в редици по двама поеха към форт Кинг в дълга, малко неправилна колона.

Препуснах към дома да се сбогувам. Набързо се разделихме — не така задушевно, както последния път — и тръгнах. Все пак бях доволен, че предупредих сестра си, знаех, че сега нямаше опасност да се сродим с Аренс Рингоулд.

Куриерът, който бе донесъл съобщението, се върна с отряда. Докато марширувахме, той ни разказа новини от лагера и слуховете от форта. Бяха се случили неща, за които не знаех. Индианците напуснали своите поселища заедно с жените, децата, добитъка и движимото имущество. Запалили някои от селищата си и не оставили нищо, което техните бледолики противници биха могли да разрушат. Дори да нямаше други доказателства, това достатъчно ясно показваше, че те са решили да воюват. Къде бяха отишли? Това не бяха успели да открият дори и нашите шпиони. Някои предполагаха, че са се придвижили още по на юг, към по-отдалечената част на полуострова. Други твърдяха, че са отишли към големите мочурища, които се простират на много мили около изворите на река Амазура, известни под името Непристъпните тресавища на Ойтла-кучи.

Последното предположение бе по-вероятно. Но те бяха успели да се преселят така умело и прикрито, че никой не бе намерил следа от тях. Нашите шпиони измежду приятелски настроените индианци — най-добрите, които можеха да се наемат — също не бяха успели да открият посоката на отстъплението им. Предполагаше се, че индианците имат намерение да водят само отбранителни действия. Това означаваше, че те ще нападат и обират онези краища на страната, които не са пазени от войски, а после с плячката да се оттеглят в непристъпните мочурища. Предположението изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид тактиката на индианците досега. В такъв случай войната едва ли щеше да свърши лесно. С други думи, едва ли въобще щеше да има война, а само редица безплодни походи и преселвания. Ясно бе, че ако индианците решат да не влизат в открит бой с нас, възможностите да ги намерим в техните убежища са много малки.

Нашите войници се страхуваха, че противникът ще се „завре“ в мочурищата и ще бъде мъчно, ако не и невъзможно, да го открием.

Както и да е, това положение не можеше да продължава дълго. Индианците не можеха да живеят от грабежи, тъй като плячката им щеше да намалява с всеки изминат ден. Сред белите бяха разпространени неправилни схващания за числото им и всъщност те не бяха толкова малко, че да разчитат само на грабителски нападения. Според някои оценки индианците бяха между хиляда и пет хиляди, включително и бегълците-негри. Даже най-добре осведомените жители край границата можеха да правят само предположения за техния брой. Аз самият смятах, че дори след отцеплението на предателите са останали повече от хиляда бойци. Такова бе и мнението на човека, който ги познаваше добре — стария Хикмън, ловецът.

Как тогава толкова смели хора можеха да живеят сред тресавищата? Дали са били достатъчно предвидливи да натрупат там големи количества провизии? Не! На този въпрос можеше да се даде незабавно отрицателен отговор. Знаеше се, че обратното е вярно, тъй като тази година семинолите не бяха натрупали дори обикновените запаси. Искаха да ги преселят още през пролетта и поради несигурното бъдеще мнозина бяха засели малко, а други — никак. Затова реколтата бе по-слаба от обикновено. Още преди последния съвет във форт Кинг мнозина купували или просели храна от гражданите край границата.

Каква вероятност имаше тогава да намерят препитание по време на една продължителна кампания? Гладът щеше да ги принуди да напуснат крепостта си. Трябваше да излязат и да приемат битката или да молят за мир. Такова бе общото убеждение.

Това бе въпросът, който занимаваше всички, докато бяхме на път. Той представляваше голям интерес за младите бойци, които жадуваха за слава, защото ако противникът решеше да води такава безславна война, откъде щяха да наберат лаври? Една кампания сред зловонния и нездравословен климат на блатата по-скоро би улеснила буйния растеж на надгробните кипариси.

На повечето от войниците им се щеше индианците да изгладнеят и да излязат в открита борба на бойното поле и вярваха, че така ще стане. Имаше и хора на друго мнение — те смятаха, че индианците имат възможност да намерят прехрана за по-дълго време. Това бяха онези, които най-добре познаваха природата на страната. Така мислеше и старият ловец на алигатори.

— Индианците имат — каза той — тази проклета шипка с големи корени, дето й викат кунти[1], тя май расте по цялото мочурище. Някъде е гъста като тръстика. Може да се яде, правят от нея и питие. После и дъбовите жълъди не са чак толкова лоши, като ги изпечеш на жар. Хиляди крини могат да наберат от тях. Па и палмовите зелки, тях зелени ще ги ядат. А там има и месо — елени, диви свини, колкото щеш ги има по мочурляка. Пък и алигатори могат да ядат. Да не говорим за костенурките, дивите пуйки, катеричките, змиите и пясъчните плъхове. Дяволите ги взели тия червенокожи, всичко могат да ядат, всичко, което може да се намери по земята — от тиквата до пора. Не смятайте, че индианците ще гладуват. Тази работа не е толкова лесна, колкото си я мислите. Ще се държат с нокти и зъби, докато има нещо за ядене по тези проклети мочурляци. Така ще е, ще видите.

Тези мъдри разсъждения убедиха хората, които ги чуха. В края на краищата врагът може би не беше толкова безпомощен, както повечето от нас смятаха.

Походът на доброволците не бе проведен по строгите военни правила. Отначало имаше ред, но офицерите скоро се убедиха, че е невъзможно да го запазят. Не можеха да удържат войниците, особено по-младите, които от време на време напускаха строя, за да надигнат някое подозрително шише. Щом някой видеше в гората да се мерне елен или пуйка, той се втурваше след тях с надежда да ги улучи. Офицерите разбраха, че тези хора не разбират от дума, тъй като, когато им се скарваха, те отвръщаха начумерено.

Сержантът Хикмън много се ядосваше на някои от пакостниците.

— Новаци! — възкликваше той. — Проклети неопитни новобранци! Да правят, каквото щат. Скоро ще мирясат, ако не е така, алигатор да ме изяде! Залагам крантата си срещу кой да е кон в отряда, че ще одерат скалпа на някой от тях, преди още слънцето да е залязло. Да пукна, ако не стане така.

Никой не се хвана на бас със стария ловец, но думите му се оказаха пророчески. Един млад плантатор, който си въобразяваше, че е в безопасност, сякаш се намираше на собствената си плантация от захарна тръстика, се отдели с галоп от редиците. Еленът, който пасеше в саваната, представляваше примамка, на която той мъчно можеше да устои.

Не бяха минали и пет минути, след като неговите другари го бяха изгубили от погледите си, когато се чуха два бързи последователни изстрела. В следващия миг неговият кон без ездач се върна обратно при отряда.

Редиците спряха. Всички се обърнаха към посоката, откъдето бяха чули изстрелите. Група войници се отправи натам. Не откриха никакъв враг, нито следи, оставени от мъртвото тяло на младия плантатор. Той беше поразен от два куршума и лежеше на мястото, където бе паднал от седлото.

За другарите му това бе добър, макар и суров урок. Те се отказаха от елените. Плантатора погребахме на лобното му място. Сега доброволците се движеха в по-сбити и правилни редици. Това улесняваше работата на офицерите. Продължихме похода необезпокоявани и преди залез слънце бяхме зад оградата на форта.

Бележки

[1] Smilax pseudo — china, Б.авт.