Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XVII
УЕСТ ПОЙНТ
Военната академия Уест Пойнт е едно от най-добрите учебни заведения в света. Там принцовете и свещениците нямат никаква власт. Преподават се истински знания, които учениците или усвояват, или трябва да напуснат училището. Възпитаниците на академията стават наистина образовани хора и не приличат на студентите от Оксфорд и Кембридж — дръзки папагали, които говорят на мъртви езици, познават римите и ритмите и умело стихоплетстват идилични стихове. Завършилите академията Уест Пойнт говорят живи езици, те са изучавали положителни науки, без да пренебрегват изкуствата, и в същото време са добри ботаници, конструктори, геолози, астрономи, инженери, войници. Накратко — те са хора, подготвени да заемат ръководни длъжности, хора, способни да надзирават и да командват и в същото време да изпълняват това, което им е възложено.
Дори и да нямах особена склонност към работа над книгите, в това училище нямаше да мога да се отдам на лентяйство. В Уест Пойнт „лентяи“ няма. Богатството и знатният произход там не играят роля. Оттам биха изключили дори и сина на президента, ако не върви в крак с другите. Страхът да не се посрамя ме принуди да бъда прилежен и с време станах един от добрите студенти в академията.
Подробностите около кадетския живот не са много интересни. Кадетите трябва да изпълняват ежедневно редица еднообразни военни задължения, които в Уест Пойнт са по-тежки, отколкото на всяко друго място. Понякога животът в академията много малко се различава от робския живот на обикновения войник. Смело понасях трудностите не защото ме блазнеше военната кариера, а просто защото не исках да изоставам от моите другари. Не желаех да бъда на опашката в класа.
Но понякога всички тези ограничения ми тежаха. Животът ми в академията се различаваше твърде много от свободния живот, на който бях свикнал. Често копнеех за дома, за горите и саваната и най-много за приятелите, които бях оставил там. Моята любов към Маюми дълго горя в сърцето ми и разлъката не успя да я загаси. Струваше ми се, че нищо не можеше да запълни празнината, останала след тъжната раздяла. Нищо не можеше да замени в сърцето ми или да заличи от паметта ми сладките спомени за моята младежка любов. Ден и нощ прекрасният образ на девойката стоеше пред очите ми — денем в мислите ми, а нощем в моите сънища.
Така продължи дълго време. Струваше ми се дори, че така ще бъде винаги. Друго същество не можеше да събуди у мен същите чувства. Никаква нова радост не можеше да ме накара да се отклоня от мислите си, никаква Лета не можеше да ми донесе забрава. Дори ангел да слезеше от небето, за да ми каже, че това е възможно — аз не бих му повярвал.
Колко малко познавах човешката природа! И аз се заблуждавах като всички други. През своя живот повечето смъртни изживяват подобна самоизмама. Уви! Вярно е, че времето и раздялата често заличават любовта. Тя не може да се подхранва само от спомени. Колкото и да е голям стремежът ни към идеалното, капризната човешка душа предпочита реалното и положителното. Макар че на света хубавите жени са малко — няма жена, която да е по-хубава от останалите, както няма мъж по-красив от останалите мъже. От две еднакво хубави картини по-красива е онази, която гледаме в момента. Не случайно влюбените се страхуват от часа на раздялата.
Дали учебниците, пълни с геометрични фигури, ъгли, укрепления и бойници, дали непрекъснатото строево обучение, твърдото легло, тежките занимания през деня или още по-тежкият обход през нощта — дали всичко това започна да измества тази едничка мисъл и от време на време да я изгонва съвсем от съзнанието ми? Или пък причина бяха хубавичките лица на красавиците от Саратога и Болстън, които понякога се появяваха в академията на посещение; или може би русокосите дъщери на местните земевладелци, нашите най-близки съседи, които идваха по-често и които във всеки грубо облечен кадет виждаха бъдещ герой, бъдещ генерал? Коя от всички тези причини изместваше Маюми от съзнанието ми?
Но не е важна причината. Важна е последицата. Образът на моята младежка любов избледняваше в паметта ми. От ден на ден той ставаше все по-блед и по-блед, докато се превърна в далечен спомен.
Но, Маюми, вярвай ми — дълго време измина, преди да се случи това! Дълго гледах тези радостни усмихнати лица, преди те да затъмнят спомена за твоето лице. Дълго устоявах на любезностите на сладкодумните сирени. Но и аз съм човек и сърцето ми лесно се поддаде на изкушението на омайните им чарове.
Няма да е вярно, ако кажа, че моята първа любов съвсем угасна. Тя изстина, но не умря. Въпреки светските флиртове понякога аз си спомнях за нея и тогава тя отново пламваше. Често, когато седях на пост в тихите нощи, пред очите ми пробягваха сцени от родния край. И тогава най светлият образ, който виждах, бе образът на Маюми. Любовта ми към Маюми бе изстинала, но не бе умряла. Сигурен съм, че моята любов би се разпалила отново, ако през това време я бях видял или ако бях получил най-малката вест от нея. Дори да научех, че ме е забравила и е дарила другиму сърцето си, уверен съм, че младежката ми обич щеше да възкръсне с буйна сила. Това показва, че в дъното на сърцето си аз все още таях любов към Маюми.
Вярно е, че клин клин избива, но въпреки това красивите дъщери на Севера не можеха да изместят от сърцето ми тъмнокожата девойка от Юга.
Докато бях кадет, не я видях нито веднъж и нищо не чух за нея. Цели пет години сестра ми и аз бяхме прокудени от дома. Понякога ни посещаваха мама и татко, които всяка година отиваха в модните курорти на Севера — Саратога, Нюпорт и баните в Болстън. През ваканцията и ние се присъединявахме към тях. Въпреки че копнеех да прекарам едно лято у дома, а струва ми се, Вирджиния също, нашите родители не изпълниха желанията ни. Майка ми беше твърда като стомана, а баща ми — като камък!
Подозирах причината за техния строг отказ. Гордите ни родители се страхуваха от неравен брак. Те не бяха забравили сцената на острова.
С Рингоулдовци се срещахме по курортите. Аренс все още ухажваше упорито Вирджиния. Той бе станал модно конте и с широка ръка пилееше пари — не искаше да остане назад от бившите шивачи и дребни посредници, които образуваха „върхушката“ на Ню Йорк. Както и преди, аз не го обичах, макар майка ми все още да го подкрепяше.
Не мога да кажа как се отнасяше Вирджиния към него. Сестра ми бе пораснала, бе станала изтънчена светска красавица. Тя бе научила как да се държи и вече умееше да прикрива чувствата си — едно от необходимите качества в днешно време. Понякога тя беше много весела, но нейната радост ми изглеждаше малко изкуствена. Често нейното оживление прекъсваше внезапно. Понякога тя беше умислена, а често студена и надменна. Струваше ми се, че ставайки изящна дама, тя бе загубила нещо, което за мене бе много по-ценно — бе загубила благото си сърце. Но може би бях несправедлив към нея.
Искаше ми се да я попитам за много неща, но взаимното ни доверие от нашето детство си беше отишло, деликатността не ми позволяваше да се бъркам в чувствата на нейното сърце. Никога не говорехме за миналото — за нашето щастливо минало, за нашите волни разходки из горите и по езерото, за щастливите часове под палмовите сенки на острова.
Често се питах дали и тя има за какво да си спомня, дали нейните спомени приличат на моите. Не можех да си отговоря на тези въпроси.
Макар и да се съмнявах, бях се проявил като невнимателен наблюдател и нехаен опекун.
Сигурно моите предположения са били основателни, иначе защо не говореше за неща, които доставяха удоволствие и на двама ни? Дали бе заключила езика си, защото знаеше, че сме грешали, нещо, което ясно разбрахме едва когато родителите ни проявиха неодобрение? Или движейки се в светските среди, тя с презрение си спомняше за своите скромни приятели от детинство?
Питах се дали въобще е изпитвала любов и дали все още я таи в гърдите си. Може би аз никога нямаше да узная отговора на тези въпроси. Бе отлетяло времето, когато си споделяхме такива тайни.
„Не е вероятно — мислех си аз. — И да е изпитвала някога нежни чувства към младия индианец, те сега са забравени, заличени от сърцето й, а може би и от паметта й. Не е възможно чувствата й да продължават да живеят и сега, когато се движи сред свита от парфюмирани кавалери, които ежечасно изливат в ушите й безброй ласкателства. По-малко вероятно е тя да помни по-дълго от мене. А нима аз не забравих?“
Странно бе, че ние бяхме четирима, а аз познавах само чувствата на своето сърце. Не бях забелязал дали някога младият Пауел и сестра ми си бяха разменяли погледи на възхищение. Това бяха само предположения, съмнения, опасения. Още по-странно е, че не знаех какво изпитва другото сърце — сърцето, което ме интересуваше повече от всичко. Вярно е, въобразявах си, че то е благосклонно към мене. Аз таях сладостни мечти, като се доверявах на погледи, жестове, незначителни постъпки, но не и на думи и затова често ме измъчваха съмнения. Може би в края на краищата Маюми никога не ме е обичала! Много пъти сърцето ми страдаше от такива размишления. Бях започнал да понасям тази мисъл по-леко, но колкото и да е чудно, именно тя събуждаше спомени за Маюми. А когато спомените изплуваха в съзнанието ми, те отново раздухваха моята мъчителна любов.
Чувството за наранена гордост! Твоята сила не е по-малка от силата на страстта, ти причиняваш мъки, подобни на страданията, причинени от любовта, под твое влияние светлината на канделабрите потъмнява, хубавите девойки, които се въртят във вихъра на танца пред очите ни, губят блясъка на своята красота. Мислите ми се връщат към Страната на цветята, към езерото, към острова, към Маюми.
Изминаха пет години и аз завърших академията. Успешно преминах последните изпитания. Високата бележка, която възнагради усилията ми, ми даваше възможност да избирам в какъв род оръжие да постъпя на служба. Имах слабост към пехотата. А можех да заема висока длъжност в артилерията, кавалерията или инженерните войски. Избрах пехотата. Вестниците съобщиха, че съм произведен в чин лейтенант и че съм назначен в един стрелкови полк. Преди това ми дадоха отпуск да посетя родния си дом.
По същото време сестра ми завърши девическото училище с добър успех. Отпътувахме заедно.
Но ние нямахме вече баща, който да ни посрещне. Овдовялата ни майка тъжно ни приветства с добре дошли.