Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXIX
ВТОРА БИТКА В МОЧУРИЩЕТО

След томи поход в духа на армията се забеляза основна промяна. Вече не се чуваха хвалби. Сега желанието на войниците да потеглят срещу врага не бе така силно. Никой не желаеше втори поход през Ойтлакучи и мочурищата щяха да останат непречистени до пристигането на подкрепления. Доброволците бяха обезкуражени, уморени от кампанията и поизплашени от смелата и неочаквана съпротива. Врагът, когото доскоро презираха и чието поведение бе породило силни чувства на раздразнение и желание за отмъщение, сега си бе спечелил уважение.

Битката при Ойтлакучи бе струвала на американската армия около стотина войници. Смятаха, че загубите на семинолите са много по-големи, но никой не можеше да даде сигурни доказателства. Всичко бе само „предположение“. Никой не бе видял колко неприятели са убити. Обясняваха това с твърдението, че по време на битката индианците отнасяли убитите и ранените от полесражението.

Колко често се появява подобно нелепо твърдение в съобщенията на победоносни и победели генерали. Обикновено това е обяснението, когато се установи, че на бойното поле има твърде малко неприятелски трупове. Самата възможност за прибиране на убитите показва, че или битката не е била тежка, или че другарските чувства са били много силни, по-силни, отколкото е присъщо на човешката природа. С моя боен опит мога да заявя, че не съм виждал нито едно мъртво тяло на другар или неприятел да бъде вдигнато от мястото, гдето е паднало, докато ехтят изстрели.

Без съмнение някои от нашите врагове са паднали в битката при Ойтлакучи, но техните загуби бяха по-малки от загубите на нашата войска. Самият аз имах възможност да наблюдавам и мога да се закълна, че не съм видял дори един убит индианец. Не срещнах и друг човек, който не би се заклел в същото.

Въпреки това историците са отбелязали битката като голяма „победа“. Докладът на главнокомандващия, който все още се пази в архивите, е рядък образец за военната литература. В доклада могат да се намерят имената на почти всички офицери, взели участие в битката, всеки един от тях обрисуван като неповторим герой. Рядък паметник на суета и самохвалство!

Ако говорим истината, трябва да кажем, че червенокожите ни напердашиха добре. Обезсърчението на участниците в този поход се равняваше само на техния безсилен гняв.

Вече не гледаха на Клинч като на изтъкнат боец, макар да го смятаха за добър генерал, „приятел на войниците“, както го наричаха историците. Славата му беше минала, Ако Оцеола имаше зъб на Клинч, той имаше пълно основание да е доволен от това, което бе извършил, и да остави стария ветеран на мира. Макар и жив, генералът бе мъртъв за славата.

Сега се появи нов главнокомандващ и надеждите за победа се съживиха отново. Новият генерал се наричаше Гейнз, още един от „ветераните“, назначен по старшинство. Правителството не беше издало специална заповед за назначението му, тъй като Флорида бе част от неговата военна област и той сам си бе предложил услугите да води войната.

Също като предшественика си, Гейнз очакваше богата жетва от лаври и също като предшественика си той пожъна разочарование. Съдбата му отреди кипарисов венец.

Нашата армия, подсилена с войски от Луизиана и от други щати, бе незабавно поставена в действие и отново се отправи на поход към мочурищата.

Достигнахме бреговете на Амазура, но не успяхме да преминем злощастната река — злощастна и за славата ни, и за нашия живот. Този път индианците я преплаваха.

Червените воини ни нападнаха почти на същото място, гдето бе станала предишната битка, но този път отсам реката. След неколкочасова ожесточена схватка ние се видяхме принудени да скрием гордите си батальони зад островърхите греди на едно укрепление. Там останахме обсадени в продължение на девет дни, без да се осмелим да се покажем извън дървената ограда. Над нас надвисна опасността от гладна смърт. Гладът вече ни измъчваше и ако не бяха конете, които доскоро яздехме и с чието месо с готовност се хранехме, половината от армията на лагера „Изард“ щеше да загине от глад.

Навременното пристигане на значително подкрепление, изпратено на помощ начело с генерал Клинч, който все още командваше бригадата си, ни спаси от гибел. Идвайки направо от форт Кинг, нашият предишен генерал бе успял да се приближи към врага в тил и изненадвайки нашите обсадители, той ни избави от опасното положение.

Денят на нашето спасение бе ознаменуван от забележително събитие — подписването на необикновено примирие.

Рано сутринта, преди да се съмне, чухме висок далечен глас:

— Хей там! Ало.

Гласът идваше откъм неприятеля. Бяхме обградени и не можеше да бъде другояче, но нещо във вика породи надеждата, че бригадата на Клинч е пристигнала. Викът се повтори и пие му отговорихме. Но надеждата за спасение се изпари, когато познахме, че гръмкият глас принадлежи на черния вожд Абрам — бившия преводач на съвета.

— Какво искаш? — бе въпросът, който зададоха по нареждане на главнокомандуващия.

— Преговори — бе краткият отговор.

— С каква цел?

— Искаме да прекратим войната.

Предложението бе толкова приятно, колкото и неочаквано. Какво ли означава? Дали индианците също гладуваха и бяха уморени от враждебните действия. Това бе доста вероятно. Иначе какви други причини можеха да ги карат да желаят да прекъснат войната така внезапно? Те все още не бяха разгромени, а напротив, бяха победили във всички досегашни битки.

Но можеше да има и други причини. Всеки миг очаквахме пристигането на Клинч. Куриери бяха достигнали до лагера да кажат, че бригадата е наблизо. С такова подкрепление щяхме да бъдем достатъчно силни не само да преодолеем обсадата, но и да нападнем индианците и да ги сразим. Може би те също знаеха, че Клинч се приближава, и бързаха да постигнат споразумение преди пристигането му.

Така изтълкува главнокомандващият предложението за „преговори“. Сега той се надяваше, че ще успее да нанесе решителния удар. Страхуваше се само, че неприятелят може да се оттегли, преди Клинч да се добере до полесражението. Примирието щеше да забави индианците и затова без колебание съобщиха на далечния парламентьор, че преговорите са добре дошли.

Уредена бе среща на парламентьори от двете страни, която щеше да се състои на разсъмване — трима индианци и трима от нашия лагер.

Пред укреплението се простираше малка поляна. На неколкостотин ярда по-назад започваше гората. Веднага щом се пукна зората, видяхме трима мъже да се появяват измежду дърветата и да се приближават към откритото място. Бяха индиански вождове, облечени в национални костюми — представители на противника. Познахме и тримата — Абрам, Коа Хаджо и Оцеола.

Те спряха един до друг с лице към ограденото място, извън обсега на мускетите.

Тримата офицери, които можеха да говорят езика на семинолите, бяха изпратени да се срещнат с тях. Аз бях един от офицерите.

Няколко секунди по-късно се намирахме лице с лице с враждебните вождове.