Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XV
МАЮМИ
Едно такова познанство не можеше да се развие другояче, освен като се превърне в дружба. Метисът бе благороден младеж — истински бъдещ джентълмен. Реших да приема поканата и да го посетя в горския му дом. Той каза, че колибата на майка му е недалеч, от другата страна на езерото. Щял съм да я намеря на брега на потока, който се влива в реката, преди тя да се разлее.
Изпитвах тайна радост, когато слушах упътванията. Знаех потока, за който ми говореше. Неотдавна бях плавал до него с моята лодка. Но бреговете му бях видял онова прекрасно видение — горската нимфа, чиято красота не даваше мира на въображението ми. Дали тя бе Маюми?
Копнеех да узная. Чаках с нетърпение да заздравее раната ми и ръката ми да стане отново силна за греблото. Ядосвах се, че става толкова бавно. Но мина време и най-после аз оздравях.
Избрах едно прекрасно утро за обещаното посещение и се приготвих за път. Нямах друг другар освен кучетата и пушката. Бях се приближил до лодката и тъкмо щях да се кача, когато някой ме повика. Обърнах се и видях сестра си.
Бедната малка Вирджиния! В последно време тя се бе променила много. Беше загубила своята предишна веселост, беше станала замислена и по всичко личеше, че тя още не беше се съвзела напълно след преживения ужас.
— Къде отиваш, Джордж? — попита тя, като се приближи.
— Трябва ли да ти кажа, Вирджиния?
— Кажи ми или ме вземи със себе си.
— Как? Да те взема в гората?
— Защо не? Как ми се иска да поскитам из нея! Ах, какъв лош брат си! Никога не ме вземаш със себе си!
— Но ти досега никога не си поискала такова нещо!
— И така да е, трябваше да се досетиш. Кой не би желал да поскита из гората? Бих искала да съм дива птичка или пеперуда, или някакво друго крилато същество, за да скитам из прекрасните гори, без да искам от себичния си брат да ме води.
— Добре, Вирджиния, ще отидем някой друг ден, но не днес.
— Защо не днес? Виж какво прекрасно време!
— Ще ти кажа истината, сестрице. Днес не съм поел курс към гората.
— А накъде? Какъв курс поемаш, Джордж? Нали така питат моряците?
— Отивам у младия Пауел, в колибата на майка му. Обещах да му отида на гости.
— Ах, значи така! — възкликна сестра ми, като неочаквано пребледня и се замисли.
Навярно името на младия индианец й напомни страхотната сцена. Съжалявах, че го споменах.
— Добре, братко — каза тя след малко. — Знаеш ли колко много искам да посетя индианска колиба. Никога не съм виждала такова нещо. Мили Джордж, моля те, вземи ме със себе си!
Молбата й бе така гореща, че аз не можех да се съпротивявам, макар и да предпочитах да отида сам. Таях надежда, която не бих доверил и на любимата си сестра. Още повече, изпитвах някакво неясно чувство, че не трябва да я водя със себе си толкова надалеч от дома, по места, които малко познавам.
Тя се помоли повторно.
— Добре, но ако мама се съгласи.
— Глупости, Джордж, мама няма да се сърди. Защо да се връщаме у дома? Виж, готова съм. Нося и шапката си за слънце. Можем да се върнем, преди да ни потърсят. Нали не е далече?
— Добре, влизай в лодката! Седни в задната част. Хайде, хоп! Тръгваме.
Течението не беше силно и след половин час гребане лодката достигна до устието на потока. Навлязохме в него и продължихме нагоре. Потокът бе тесен, но достатъчно дълбок, за да може да плава по него лека лодка или кану. Слънцето печеше, но ние бяхме защитени от лъчите му от листнатите клони на дърветата, които растяха по бреговете и които почти се кръстосваха над главите ни.
На половин миля от устието на потока достигнахме до откритото място. Видяхме нивя, засети с царевица, сладки картофи, чушки, пъпеши и кратуни. До брега се издигаше доста голямо оградено жилище. Зад него имаше малки къщички. Жилището, малко старомодно на вид, бе направено от дървени трупи. Отпред имаше веранда, по чиито клони личеше груба дърворезба. По нивите работеха роби — негри и индианци.
Това не можеше да бъде плантация на бял човек. От тази страна на реката нямаше плантации. Решихме, че имението е на някой богат индианец, който притежаваше земя и роби. Знаехме, че има и богати индианци.
Но къде е колибата на нашия приятел? Той ми беше казал, че е на брега на потока на около половин миля от устието. Дали бяхме минали край нея, без да я забележим, или тя е още по-нагоре?
— Хайде да спрем и да попитаме, Вирджиния.
— Я виж, кой седи на верандата?
— Аха! Очите ти виждат по-добре от моите! Та това е младия индианец! Да не би пък да живее тук? Не, не е възможно. Това съвсем не е колиба. Може би е на гости. Виж! Идва насам.
Докато говорех, индианецът излезе от къщата и бързо закрачи към нас. След няколко секунди той стоеше на брега и ни сочеше към един пристан. Както преди той бе облечен пъстро — с лента и пера на главата и богато бродирана дреха. Докато стоеше на брега, красивата му фигура се очерта на фона на небесния свод — приличаше на малък боец, макар и все още момче. Изглеждаше великолепен и живописен. Почти му завидях за неговото пищно нецивилизовано облекло.
Сестра ми го гледаше с възхищение, макар и да ми се струваше, че долавям в погледа й някакъв страх. Тя се изчерви, а после побледня. Реших, че неговото присъствие възкресява спомените за това, което беше преживяла в басейна и съжалявах, че съм я довел.
Той не изглеждаше затруднен от пристигането ни. Познавам бели, които претендират, че умеят да се държат по начин, който отговаря на високото им обществено положение, и въпреки това се смущават от гости. Младият индианец бе така спокоен и самоуверен, сякаш ни бе очаквал. А той не ни очакваше, не би могъл и да предполага, че ще дойдем двама.
В начина, по който ни посрещна, нямаше и следа от студенина. Щом се приближихме, той хвана лодката за върха, притегли я до пристана и учтиво, като истински джентълмен, ни помогна да слезем.
— Добре дошли — каза Пауел. После се обърна към Вирджиния, погледна я изпитателно и добави:
— Надявам се, че вашето здраве, сеньорита, е напълно възстановено. А що се отнася до вас, сър, не е необходимо да питам; щом сте гребал срещу течението, за да дойдете дотук — значи сте се оправил след злополуката.
Обръщението „сеньорита“ беше остатък от испанското влияние и напомняше за някогашните връзки между индианците семиноли и иберийската[1] раса. Дори нашият нов познат носеше вещи от андалузки произход — сребърен кръст висеше на шията му, а в пояса от алена коприна около кръста му бе затъкнат блестящ триъгълен нож. В цялата обстановка наоколо също имаше нещо испанско — екзотични растения, китайски портокал, разкошно пъпешово дърво папайя, червени чушки, домати — почти всички характерни за стопанствата на испанските колонисти. Къщата също носеше следи от майсторството на кастилците. Дърворезбата не бе индианска.
— Това ли е вашият дом? — запитах аз малко смутен.
Той ни бе приветствал с добре дошли, а аз не виждах никаква колиба.
Отговорът му ме успокои. Това бе неговият дом — или по-точно къщата на майка му. Баща му починал отдавна. Сега били само трима: майка му, сестра му и той.
— А тези? — попитах аз, като посочих работниците.
— Наши роби — отговори той с усмивка. — Както виждате, и ние, индианците, също ставаме цивилизовани.
— Но не всички са негри, има и индианци! И те ли са роби?
— Роби като другите. Виждам, че сте изненадан. Те не са от нашето племе. Те са от племето ямаси, покорено отдавна от нашия народ. Мнозина от тях са още роби.
Приближихме се до къщата. Майка му — чистокръвна индианка, която явно на младини е била красива, ни посрещна на вратата. Тя бе още приятна на вид — облечена с вкус в своя индиански костюм, разумна и изпълнена с майчинска топлота.
Влязохме. В къщата имаше мебели, ловни трофеи, амуниция за кон в испански стил и дори китара и книги!
Сестра ми и аз бяхме доста изненадани, че намерите тези признаци на цивилизацията под индиански покрив.
— Така се радвам, че дойдохте — извика младежът, сякаш внезапно си спомни нещо. — Мокасините ви са готови. Къде са, мамо? Но къде е тя? Къде е Маюми?
Неговите думи ми се сториха като ехо на моите мисли — той бе изрекъл въпроса, който ме вълнуваше.
— Коя е Маюми? — прошепна Вирджиния.
— Индианска девойка. Струва ми се, сестра му.
— Ето я, тя идва!
Малки крачета, обути в извезани мокасини, тънък и гъвкав кръст; гръд, която бе проличала и под най-грубите дрехи, лице с мургаво-златиста и нежна кожа; румени бузи и коралови устни; черни очи и вежди; дълги извити клепки, прекрасна гъста коса…
Представете си такава девойка, представете си я облечена в живописна премяна, каквато само изобретателните индианки могат да сътворят; представете си, че се приближава към вас е походка, която съперничи на походката на арабски жребец и тогава ще разберете… Но не! Вие не можете да си представите Маюми!
Бедно мое сърце! Това бе тя — моята горска нимфа!
Исках да остана дълго под покрива на този гостоприемен дом, но сестра ми изглеждаше смутена, сякаш непрекъснато я преследваха спомените за онова злополучно приключение.
Стояхме само един час. За мене той мина съвсем бързо. Но колкото и кратък да бе нашият престой, докато гребях обратно към дома, почувствах, че съм се разделил с моето момчешко сърце и съм станал вече мъж.