Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXX
СИГНАЛНИ ИЗСТРЕЛИ

Не ще се опитвам да описвам чувствата, които ме вълнуваха в този миг. Перото ми не е в състояние да направи това. Помислете си за положението ми и си представете, ако можете, какви чувства са ме вълнували.

Зад себе си бях оставил убита майка, жестоко обезобразена, близък роднина, посечен по същия начин, всичко, което притежавах, бе опожарено. Пред мен — сестра ми, изтръгната от майчини прегръдки, безмилостно отвлечена от диваци, може би опозорена от техния сатанински водач. Той също бе пред очите ми — неверният приятел, похитителят, убиецът! Нямах ли причина да се отдам на необуздани чувства?

А чувствата ми наистина бяха необуздани и всеки миг ставаха по-диви, като гледах хората, на които исках да отмъстя. Едва се сдържах. Като че ли и в мускулите ми напираше гняв. Кръвта ми се разливаше по жилите като поток от разтопено желязо.

Почти забравих положението, в което се намирахме. Само една мисъл имаше в главата ми — отмъщение. Човекът, когото мразех, седеше пред мене, без да съзнава присъствието ми, сякаш унесен в сън. Почти можех да го докосна с ръка, а съвсем сигурно можех да го поразя с куршум.

Повдигнах пушката и я насочих към надвисналите пера. Премерих се във върховете им — знаех, че очите му се намират точно под тях. Сложих пръст на спусъка. След миг човекът, от когото доскоро се възхищавах като на герой, щеше да бъде безжизнен труп върху тревата, но другарите ми ме възпряха.

Хикмън бързо сграбчи затвора на моята пушка, като покри ударника с широката си длан. В същото време Уедърфорд стисна цевта. Аз вече не бях господар на пушката си.

Ядосах се, но само за миг. Като поразмислих малко, аз се убедих, че те постъпваха правилно. Старият ловец приближи устни до ухото ми и настойчиво зашепна:

— Не сега, Джордж, не сега. Ако ти е мил животът, не вдигай шум. Няма да има полза, ако го утрепеш. Останалите гадинки ще избягат и сигурно ще отвлекат и жените. Ние тримата не можем да ги спрем. Само ще ни смъкнат скалповете. Трябва да се върнем при другарите и после ще ги обсадим. Така да направим, а, Джим?

Уедърфорд, страхувайки се да се довери на гласа си, кимна утвърдително с глава.

— Да вървим тогава! — добави Хикмън отново шепнешком. — Не трябва да губим ни минутка. Да се върнем колкото може по бързо. Навеждайте се ниско. А сега внимателно, внимателно!

Докато ни напътстваше, ловецът се прилепи към земята, като се просна в цялата си дължина, и лазейки като алигатор, скоро изчезна зад дърветата. Уедърфорд и аз го последвахме по същия начин, докато се намерихме в безопасност, извън светлината на огъня. Там и тримата спряхме и се изправихме.

За миг се вслушахме какво става зад нас. Страхувахме се, че отстъплението ни може да е било забелязано и вдигнало лагера в тревога. До у нас не достигна друг шум освен шума, който бяхме чули — хъркането на някои от диваците, хруптенето на конете или удара на някое копито по твърдата земя.

Уверени, че не са ни забелязали, ние поехме по обратния път, който ловците следваха, сякаш се намираха на позната пътека.

Макар и тъмно, ние почти тичахме и бързо напредвахме, когато внезапно чухме пушечен изстрел.

И тримата спряхме като простреляни. Спря ни изненадата, тъй като гърмът идваше не от лагера на индианците, а от обратната посока от мястото, където оставихме нашата група.

Но не беше вероятно някой от тях да е стрелял. Те бяха много надалеч и гърмеж от тяхна пушка нямаше да се чуе така ясно. Дали им беше омръзнало да чакат и се бяха приближили? Дали продължаваха да се приближават? Ако бе така, съвсем непредпазливо бе да стрелят. Изстрелът сигурно ще вдигне целия индиански лагер на крак. По какво стреляха? Може би бе случаен изстрел! Сигурно бе така.

Това бяха предположения, бързи като светкавица. Ние не ги споделихме.

Преди да имаме време да проговорим, в ушите ни прозвуча втори изстрел. Той дойде от същата посока, сякаш бе повторение на първия. Сигурно така щяхме да помислим, ако бе минало достатъчно време стрелецът да напълни пушката си отново. Но времето бе твърде кратко дори и за най-опитния стрелец. Две пушки бяха стреляли. Другарите ми бяха не по-малко озадачени от мене. Нищо друго не можеше да обясни изстрелите освен това, че някои индианци са се отклонили от лагера си и дават сигнал за опасност.

Нямахме време за мислене. Сега чувахме зад, нас, че лагерът е в тревога, причинена от изстрелите. Чухме викове на хора, цвилене и бърз конски тропот.

Без да се бавим, забързахме към приятелите си. След малко за белязахме конници. Изглежда бяха двама, но не бяхме сигурни, тъй като едва личаха в тъмнината.

Те сякаш отстъпваха, докато ние приближавахме — плъзгаха се между дърветата като привидения.

Без съмнение те бяха стреляли. Намираха се точно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и на съответното разстояние.

Индианци ли са или бели? Надявайки се, че са наши приятели, старият Хикмън рискува и им извика.

Спряхме и се вслушахме. Ни отговор, ни възклицание. Чухме тропот а от копитата на конете им, когато те бързо се отдалечаваха в посока, различна от посоката, в която се намираше нашата група, и от посоката на индианския лагер.

Имаше нещо тайнствено в държанието на ездачите. Защо бяха стреляли? Ако искаха да дадат сигнал на лагера, защо бягаха от нас, от хора, които идваха откъм лагера? Защо се отдалечаваха? От тревогата, която причиниха, те узнаха местонахождението му. Не можех да си обясня държанието им. Хикмън като че ли бе намерил някакво обяснение, което оказа необикновено въздействие върху него. Той бе изненадан и едновременно силно възмутен.

— Дявол да ги вземе, мръсници. Те са, сигурен съм, че са те. Не съм сбъркал пукота на тия две пушки. Какво ще кажеш, Джим Уедърфорд? Позна ли ги?

— Тъкмо си мислех, че съм ги чувал някъде, ама не знам точно къде. Чакай! Май че единият изстрел бе от пушката на Нед Спенс.

— Точно така! Прав си! А другият е от пушката на Бил Уилямс. Къде, по дяволите, са тръгнали? Оставихме ги заедно с другите, а ето ги сега тук. Сигурно са се щурали из гората и сега стреляха, за да объркат цялата работа. Сега индианците сигурно ще избягат. Дявол да ги вземе! Какво ли искат? Мирише ми на нещо съмнително. Кълна се, че ще ги накарам да платят за тая работа, като ги видя. Тръгвайте бързо да вдигнем хората, иначе ще закъснеем. Индианците ще офейкат и ще се скрият, преди да се доближим до тях. Проклетите изстрели развалиха цялата работа. Бързо! Тръгвайте!