Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXXVII
СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ СРЕД ОГЪНЯ

Последната ми мисъл, преди да падна, беше, че съм достигнал края на живота си, че след няколко секунди пламъкът ще обгърне трупа ми и ще загина от ужасна смърт — тази мисъл изтръгна от гърдите ми немощен вик и в същото време аз загубих съзнание. Бях безчувствен, като че ли бях мъртъв. И наистина чувствата ми бяха мъртви. Ако в този миг пламъците ме бяха обхванали, нямаше да ги усетя. По всяка вероятност щях да изгоря и да стана на пепел, без да изпитам никаква болка. Докато бях в безсъзнание, нито сънувах, нито имах видения. Сякаш душата ми бе напуснала земното си обиталище и трептеше леко някъде около мене, вън от безчувственото ми тяло.

Бях мъртъв, но все пак в състояние да бъда възкресен и за щастие средството, което можеше да ми върне живота, бе близко, а имаше също и човек, който можеше да го приложи.

Когато се съвзех, първото ми усещане бе, че се намирам до шия във вода. Лежах в езерото. Крайниците и тялото ми бяха под водата, а само главата ми се издигаше над повърхността, положена на брега. До мене бе коленичил човек, самият той потопен до половина във вода.

Когато усещанията ми се върнаха, познах моя верен Джейк. Той опипваше пулса ми и се взираше в лицето ми с безмълвна тревога. Когато отворих очи и му отвърнах с погледа си, той радостно възкликна: „Божичко, масса Джордж, жив си, жив си. Господи, жив си, дръж се, масса, ще ти мине. Сигурно ще ти мине!“

— Дано, Джейк — отвърнах с омаломощен глас. Колкото и да беше слаб, гласът ми ободри верния другар и той продължи да надава радостни викове.

Успях да повдигна глава и да погледна наоколо. Ужасна гледка се откри пред очите ми във всички посоки. Имаше достатъчно светлина и аз виждах добре. Гората бе все още в пламъци — тя гореше с непрекъснат трясък, подобен на гръмотевица или страхотен вятър, примесен със съскащи шумове и високо пращене, което напомняше изстрели от пушките на цял взвод. Човек би помислил, че индианците стрелят, но това бе невъзможно. Те сигурно отдавна бяха отстъпили пред напиращия кръг на огъня, който помиташе всичко. Сега пламъците бяха по-малко. Димът също бе намалял. Сухият листак се бе превърнал изведнъж на пепел, а остатъците от клони бяха паднали на земята и образуваха дебела покривка от искряща жарава.

Над жаравата се извисяваха горящите стебла на дърветата. Сухата кора бе изгоряла и смолистата дървесина гореше с буйни пламъци. Огънят бе достигнал до сърцевината на дърветата и много от тях изглеждаха като огромни стълбове нажежено желязо. Гледката напомняше на ада.

Това, което чувствахме, също пораждаше мисли за ада. Топлината бе непоносима. Нажеженият въздух трептеше. Косата по главите ни бе опърлена. Имахме чувство, че кожата ни е покрита с мехури. Въздухът, който вдишвахме, приличаше на пара, излязла от пароотводната тръба на машина.

Неволно потърсих другарите си. Една група — десетина или малко повече на брой — беше на поляната, близо до езерото. Но те не бяха всичките. Трябваше да са около петдесет. Къде са другите, дали са загинали в пожара? Къде са?

Зададох машинално този въпрос на Джейк.

— Ето ги, масса — отговори той, като посочи към езерото. — Нищо им няма. Струва ми се, всички са тука.

Погледнах към повърхността на езерото. Тридесетина кръгли предмета се откриваха пред очите ми. Това бяха главите на другарите ми. Също като мене те се бяха потопили във водата до шия, за да избягнат дима и палещата топлина.

А другите — тези на брега — защо и те не са се възползвали от тази хитра маневра? Защо стояха изложени на непоносимата жега сред пълзящите облаци дим?

Димът бе отънял и прозрачен като воал. Сенките на мъжете ясно личаха през него, увеличени като в мъгла. Те крачеха по поляната като великани. Пушките им изглеждаха огромни. Движенията им бяха резки. Цялото им държание показваше, че бяха силно възбудени.

Предвид условията, в които се намирахме, това бе естествено. Видях, че това са най-опитните хора от нашата група. Сред тях Хикмън и Уедърфорд размахваха живо ръце. Без съмнение те се съветваха как да постъпят.

Такова бе предположението ми от пръв поглед. Но като продължих да разглеждам групата, разбрах, че греша. Те не разискваха нашите бъдещи планове. При едно затишие на залпа от пращящи борове, гласовете им достигнаха до мене. Те разискваха нещо ядосано. Особено ясни бяха гласовете на Хикмън и Уедърфорд. В техния тон личеше силно възмущение.

В този миг димът се разнесе и аз видях друга група, още по-далеч от брега на езерото. Това бяха шестима мъже — две групи по трима. Видях, че двамата крайни от всяка група здраво държаха средния. Двама от тях бяха пленници. Дали бяха индианци — двамина от враговете ни, които сред суматохата на пожара са се заблудили, дошли са на полянката и нашите са ги хванали?

Това бе първата ми мисъл. Но в същия миг високо нагоре избухна пламък, който освети поляната с блестяща светлина, така че можех да видя групата, сякаш бе денем.

Вече не се съмнявах кои са пленниците. Техните бледи лица, посърнали сякаш от страх, бяха пред очите ми. Даже и червената светлина не бе успяла да им придаде цвета си. Но макар и побледнели, не бе мъчно да ги позная. Бяха Спенс и Уилямс.