Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXIV
ПО СЛЕДИТЕ

Мъката ми бе безкрайна. Бях отчаян. Спомените за случайните минути на студенина от страна на майка ми и по-специално споменът за последната раздяла правеха мъката ми още по-остра. Ако бяхме се разделили с топли чувства, с нежното доверие от предишните години, щях по-лесно да понеса загубата. Но не! Последните й думи към мене бяха пълни с упрек, почти с гняв и споменът за тях сега тровеше мислите ми. Щях да дам целия свят, ако тя можеше да чуе една дума само, да узнае, че й прощавам от сърце.

Бедната ми майка — всичко й бе простено. Грешките й бяха малки и дребни. Не ги помнех. Твърде големите й амбиции бяха единственият й грях — грях почти общ за хората от нейното положение, но аз вече не си го спомнях. Помнех само нейните добродетели — помнех само, че тя бе моя майка. Никога до този миг не съм знаел колко много я обичам.

Не бе време да се отдавам на мъката си. Къде е сестра ми? Скочих на крака и яростно зададох въпроса.

Отговориха ми само със знаци. Хората около мене посочиха към гората. Разбрах. Диваците я бяха отвлекли.

До този час не бях изпитвал омраза към червенокожите. Напротив, чувствата ми към тях бяха почти приятелски. Съзнавах неправдите, на които бяха жертва и които още понасяха от моите сънародници. Знаех, че в края на краищата ще бъдат победени, че трябва да се подчинят. Съчувствувах им за тяхното нещастно положение.

Но сега всичко бе друго. Гледката на убитата ми майка внезапно промени чувствата ми — съчувствието ми към диваците се смени с яростна омраза. Кръвта й викаше за отмъщение и сърцето ми бе твърдо решено да потърси отплата.

Станах на крака и се заклех да отмъстя.

Не бях сам. Старият Хикмън, неговият колега и петдесетина други от присъстващите гласно изразиха желанието си да ми помогнат в преследването.

Черният Джейк бе между хората, които най-шумно настояваха за отмъщение. Той също бе понесъл загуба. Не можеха да намерят никъде Вайола. Тя също бе отвлечена с другите прислужници. Някои от тях може би бяха си отишли доброволно, но всички, които не бяха мъртви, липсваха. Плантацията и хората в нея повече не съществуваха. Бях останал не само без майка, но и без дом.

Нямаше време за губене в безполезни жалби. Необходимо бе незабавно действие. Хората бяха дошли въоръжени и готови. Няколко минути бяха достатъчни да се приготвим за преследването.

Намериха ми нов кон. Моите спътници също получиха коне. Набързо, след като изядохме приготвената закуска, ние се качихме на конете и тръгнахме по следите на диваците.

Лесно се ориентирахме, тъй като индианците са били на коне и отпечатъците ги издаваха.

Нападателите бяха изминали известно разстояние край реката, преди да я преминат, после бяха преплавали на индианската страна. Без колебание направихме същото.

Добре помнех мястото. Тук бях пресичал реката и по-рано. Това беше преди два месеца, когато вървях по следите, оставени от коня на Оцеола. По този път бе минал младият вожд. Съвпадението ме накара да се замисля горчиво и ми причини болка.

На места следите не бяха много ясни. Търсенето на отпечатъците на конски копита ни забавяше. Трябваше да разпитвам. Някой виждал ли е диваците? Забелязал ли е някой от кое племе са. Кой ги е предвождал?

Получих отговор на всички въпроси. Двамина скрити край пътя видели индианците да си отиват, видели пленниците: сестра ми, Вайола и други девойки от плантацията. Те били на коне, но зад всяка от тях седял по един дивак, който здраво ги държал. Черните ходели пеша. Не били вързани. По всичко изглежда, че отивали доброволно. Червенокожите били от племето Червените пръчки, водени от Оцеола.

Всички около мене потвърдиха това въз основа на сведенията, получени от двамата наблюдатели.

Мъчно е да се опише впечатлението, което ми направи това съобщение. То ми причини остра болка. Не желаех да повярвам. Реших да не се доверявам никому, докато не намеря други доказателства.

Оцеола! Боже мой! Не, той не бе способен да направи такова нещо! Не, аз бях сигурен, че не е бил той.

Може би хората грешаха. Видели са диваците преди изгрев. Може би тъмнината ги е измамила. Хората бяха свикнали да приписват на Оцеола всеки подвиг на индианците, всяко тяхно нападение. За тях Оцеола бе навсякъде. Едва ли той е бил тук.

Но кои бяха тия двама души — свидетелите? Не без изненада чух отговора — били Спенс и Уилямс.

Също за моя голяма изненада узнах, че те са сред хората, които тръгнаха с мене — доброволци, дошли да ми помогнат да си отмъстя.

„Странно“ — мислех си аз. Но още по-странно бе, че Аренс Рингоулд не бе между тях. Той присъствал на пожара и както ми казаха, бил между хората, които най-високо се кълнели, че ще отмъстят. Но той се прибрал у дома. Във всеки случай не бе сред групата преследвачи.

Повиках Спенс и Уилямс и подробно ги разпитах. Те потвърдиха думите си. Признаха, че било тъмно, когато индианците се връщали от клането. Не можаха да кажат със сигурност дали бойците са били от Червените пръчки или от Дългото блато, но смятали, че са били по-скоро от Червените пръчки. Що се отнася до вожда, нямало никакво съмнение. Оцеола бил. Познали го по трите щраусови пера на главата, които го отличавали от другите.

Тези хора говореха убедително. Какъв интерес имаха да ме мамят? Какво значение имаше за тях дали вождът на убийците е бил Оцеола, Коа Хаджо или самият Онопа?

Думите им ме убедиха. А като ги съпоставих с други обстоятелства, затвърдих убеждението си, което ми причини дълбока, остра болка. Убиецът на майка ми, човекът, който бе запалил дома ми и бе отвлякъл сестра ми в жестоко пленничество, не можеше да бъде друг освен Оцеола.

В миг умряха всички спомени за предишната ни дружба. Сърцето ми гореше от омраза и ненавист към човека, от когото така възторжено се възхищавах.