Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (58)

Заключение.
Експлозия на идеи

„Ако тази беседа беше проведена преди двайсет години, пред камерите нямаше да седим ние, а авторите на научно-фантастични романи. Ако след петдесет години се проведе подобна дискусия, тук може би ще бъдат учени, чиято главна цел е изследването на комуникацията с извънземна цивилизации. В този смисъл нашите разсъждения са исторически обусловени.“ Думите на д-р Иржи Григар, произнесени в заключение на дискусията за проблемите на развития живот в Космоса през 1971 г., са напълно валидни и за тази книга. Развоят на познанието за Вселената, за живата и неживата материя, за мозъка и кибернетичните системи върви с огромни темпове и предположението на Григар е напълно реално. Новите познания и хипотези, отнасящи се до развития космически живот, растат с огромно темпо и често взаимно се изключват. Такава съдба може да постигне и някои от сведенията в книгата. Но независимо от това основното направление на търсенията не се променя. Днешната експлозия на идеи, които понякога са противоположни и решително нетрадиционни, е характерна за определена степен на познанието. Обикновени тя се появява след натрупването на нови, изненадващи резултати от лаборатории и обсерватории и сигнализира за промяната на количеството в ново качество. Подобен етап е или изходен пункт за формирането на нова научна дисциплина, или началото на преминаването на старата на нов курс. Всички науки, на които се базира съвременната цивилизация, преживяха това. Очевидно свръхпродукцията на идеи е трамплин за скока напред.

Понякога учените изказват доста фантастични идеи, които на пръв поглед не се различават от хрумванията на фантастите. Към тази категория можем да отнесем хипотезата за управляемата панспермия, за живота на студените звезди и блуждаещите планети, за изкуствената сонда на непозната цивилизация, кръжаща в нашата Слънчева система… Но тук има няколко съществени различия. Това са мисли на ерудирани учени, които не търсят слава, а се стремят да придвижат познанието напред. Въоръжени са с научни знания и методи, аргументират се със сериозни доказателства. Те дискутират върху мненията си със своите колеги на закрити конгреси или по страниците на специализирани списания, и то понякога доста рязко и безкомпромисно. Но щом се установи, че противникът е бил прав, те не се колебаят да признаят своите предишни заблуждения. За разлика от фантастите учените нямат интерес да спорят за своите хипотези с неспециалисти или да им внушават незрели представи. Днес научните проблеми са толкова комплицирани, че ентусиазираните дилетанти, като откривателят на Троя Шлиман или изобретателят на микроскопа Льовенхук, изобщо нямат надежда за реализация.

Естествено, основните мисли на учените получават гласност чрез радиото, телевизията и печата. И техните автори се радват на популяризирането, доколкото, разбира се, това не е изопачено от стремежа към сензационност. Всеки човек, който се смята за образован, трябва да има поне обща представа за бъдещето на света, в който живее.

Какви са границите на човешкото познание? Ще успеем ли някога да обясним същността на НЛО, да намерим други силови полета, да укротим гравитацията, да установим връзка с евентуалните ни космически съседи?

С въпроса за човешкото познание се занимава философията. И очевидно най-точен отговор е формулирал В. И. Ленин в разсъжденията си за наличието на ализарин във въглищния катран:

„1. Нещата съществуват независимо от нашето съзнание, независимо от нашето възприемане, извън нас; няма съмнение, че ализаринът е съществувал вьв въглнщния катран и преди, както няма съмнение, че преди не сме знаели за неговото съществуване и не сме отбелязали наличието му.

2. Категорично няма и не може да има принципна разлика между нещата и явленията. Разлика има само между това, което е забелязано, и това, което не е забелязано.

3. В теорията на познанието, както и във всички останали области на науката, е необходимо да се мисли диалектически, т.е. да не се предполага, че нашето познание е готово и неизменно, а да се изследва по какъв начин от незнанието възниква знание, как непълното и неточното знание става по-пълно и по-точно.“

А ако песимистите са прави и астрономите открият „космическо чудо“, което се базира, на отсъствието на друг живот и друг разум в достъпната за наблюдения част на Космоса?

И това не е изключено. Такъв е рискът на неконвенционалното усилие.

Засега търсенето на космическите цивилизации изхожда от непреки доказателства и логически разсъждения, подобно на съществуването на слънчевото неутрино, на планетите около други слънца, на парниковия ефект на Титан и на много други въпроси на днешната наука. То се нарежда между основните научни проблеми на нашето време. И като всяко откривателско приключение и този стремеж може да доведе до резултати съвсем различни от очакваните. Но търсенето ни дава сила и възможност да се откъснем от антропоцентричния и геоцентричния поглед върху Космоса. Така че евентуалният неуспех ще даде резултат и ще оправдае днешните ни усилия. Всъщност, ако се обърнем към историята, ще видим, че човечеството често си е поставяло големи и на пръв поглед безсмислени задачи. Но в действителност тези перспективи са били двигателят, който ни е карал да вървим напред, към нови хоризонти.