Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (48)

Неслучайна прилика

„Блестящо синьо кълбо с дванадесет пипала…“ — Според проф. Морисън така биха могли да изглеждат разумните същества от друг свят. Описанието всъщност съвпада с представата ни за нашите космически съседи, създадена от многото научнофантастични романи и разкази. Вероятно тази пред-става за външния вид на представителите на извънземни цивилизации се е създала поради мисълта за несъвършенството на човека, за неговите ограничени възможности и малка сила в сравнение с някои животни.

Много специаласти са на същото мнение и предполагат, че у всички организми общи трябва да бъдат само принципите, които отговарят на техните функции. Това означава, че те ще имат някакви крайници, подобни на нашите ръце и крака, някакви органи за зрение, осезание и слух и ще отговарят на условията на планетата-майка. Например за тях зрението в инфрачервената област на спектъра по различни причини може да бъде по-подходящо, отколкото зрението в светлинните лъчи, които са достъпни за нас. Те могат да бъдат джуджета с големината на земна мишка, а могат да бъдат и гиганти — това ще зависи от количеството храна и силата на привличане на планетата-майка. Продължителността на живота в някои светове може да бъде изключително голяма — те могат да живеят по няколко века — разбира се, измерено в земно време. С оглед на тази библейска възраст развитието там ще може да бъде много по-интензивно, тези същества ще имат повече време за образование и за разрешаване на отделни проблеми. Между другото, за такива същества радиоразговорите със съседи, отдалечени на петдесет светлинни години, ще представляват само малка част от живота им.

Мнението, че развитието на същества, подобни на човека, не може да се повтори върху друга планета, бе подкрепено на 17.IV. 1965 г. в сп. „Сайънс“ от проф. Джордж Гейлорд Симпсън, специалист по сравнителна палеонтология от Харвардския университет. Изследването на вкаменелости недвусмислено доказва, че не съществува някакво централно стъбло, водещо равномерно от първоорганизмите до човека. Напротив, дървото на живота непрекъснато се разклонява и човекът е крайната издънка на клона, който повече не се разделя. На-истина възможно е на някоя твърде подобна на Земята планета животът да започне приблизително по същия начин да еволюира до появата на човека. Но живите организми са започнали взаимно да си влияят, едновременно с това им е оказвала влияние и променящата се среда … А според закона за естественит подбор са оставали живи само единиците, които са успявали да се приспособят най-добре към новите условия на живот. Това, естествено, се е пренасяло в следващите поколения живи организми. Както вече е известно, множеството видове, конто са се появили на Земята през тези хиляди години, е само незначителна част от възможните форми на живот. Доказателството е огромната приспособимост на живата материя в променящите се условия. Може да се каже, че днешните организми са резултат от точната последователност на различни събития през изминалите два или три милиарда години. Човекът не бива да бъде изключение от това правило — твърди Симпсън. Ако някои от явленията са били в друга последователност или ако са били заменени с други, хомосапиенс изобщо нямаше да съществува. Според американския палеонтолог хипотезата за същества, подобни на човека и живеещи в други светове, е погрешна. Би трябвало тяхната планета-майка и всички организми, които живеят там, да преминат през абсолютно същото развитие, както Земята — нещо, което е много малко вероятно, ако не и невъзможно.

На това мнение се противопостави в сп. „Американ Сайънтист“ проф. Робърт Биъри. Според него познатите ни качества на елементите, съществуващите форми на енергия и условията на средата, които правят възможно възникването на живота и по-нататъшното му развитие, определят строго броя на възможностите за развитие. Биъри изхожда от предположението, че животът се ражда в течна среда под въздействието на различни други влияния. В течение на много време в океаните са се развили тревопасни и месоядни видове, много от които по-късно са се установили на сушата. И двата типа организми са общо характеризирани от двустранна симетрия, тъй като вискозитетът на средата (т.е. вътрешното триене, лепливостта и адхезията) изискват издължена линия, правеща възможни бързите движения. В частта, която предхожда трупа — ние я наричаме „глава“ — всички същества имат отвор за приемане на храна. Отворът е заобиколен с най важните сетивни и осезателни органи. Главата е и „сейфът“, съхраняващ мозъка. Това разположение не е случайно. За всеки преследвач е най-удобно отворът за приемане на храна да е колкото се може по-високо, а за рибите — колкото се може по-напред. Затова там трябва да бъдат както органите, установяващи характера и състоянието ка храната, така и мозъкът. Такъв строеж е жизнено необходим — мозъкът трябва да е информиран моментално и непосредствено за всичко и също толкова бързо трябва да бъдат изпълнени неговите заповеди. Защото какви изгледи за съществуване ще има същество, чиито сетивни органи ще изпращат информация от главата до мозъка, разположен в другия край на тялото? Оттук Биъри прави извод, че развитите същества от други планети също трябва да се отличават с двустранна симетрия и е необходимо техният мозък да е разположен в единия край на тялото в близост до най-важните сетивни органи.

В продължение на сто милиона години най-големи мозъци на Земята са се развили у съществата, които са се установили на сушата. Изглежда, че най-висшите форми на живот са достигнали и най-високата възможна миниатюризация на нервните клетки и тъкани. Ако това се потвърди, обитателите на другите светове не биха могли да имат способни на абстрактно мислене мозъци с размери, по-малки от нашите. Много вероятно е, че толкова съвършен мозък не е могъл да се развие под земята или във въздушния океан. Опитите с делфини доказват, че течната среда не е толкова неблагоприятна за развитието на голям управляващ орган, колкото изглежда. Това води до предположението, че във водите на другите планети могат да живеят разумни същества. От друга страна, ние знаем, че човешкият мозък се е развивал едновременно с поведението на човека, с използуването на оръдия и с развитието на речта. Сигурно обитателите на водното царство имат някакъв вид взаимна комуникация, а могат и да имат определен вид обществено поведение, но гъстотата и вискозитетът на водата не създават условия за изнамирането на оръдия за подводно използуване. Морската видра например изплува на повърхността със своята жертва — морския таралеж. — за да я смачка с тялото си. От гмурците знаем колко е трудно да се използуват в морето лостове за откъртване на скали или раковини. А камъкът, хвърлен в морето, не пада много далече, защото водната среда поглъща бързо енергията му. Затова според Биъри е твърде вероятно развитието на същества с голям мозък да е допустимо само на сушата.

В такъв случай остава възможността за съществуването само на сухоземни разумни същества. Но как се движат те? Организмът може да се хлъзга по пясъка или по снега, да се извива като червей или да променя мястото си с помощта на крака или лапи. Без съмнение последният начин е най-практичен — при него маневрирането е лесно и бързо, достатъчно е минимално количество енергия, триенето е малко. Между другото, на Земята не съществува нито един организъм, снабден с колела. Човекът е изнамерил колелото, но то не е много практичен помощник за придвижване в природата. Забележете, че всичките ни коли изискват добри шосета.

А колко на брой крака или лапи ще са най-удобни? Известна ни е стоножката — с много чифтове крака, познаваме и същества, включително и човека, но които е достатъчен един чифт. Изследването на вкаменелостите показва, че силното налягане на водната и сухоземната среда е довело до ограничаване на издатъците. Преди всичко можем да изключим системата за движение с нечетен брой. При кенгуруто например зоолозите смятат опашката за трета лапа, но е установено, че тя никога не е изпълнявала истински такава функция. И някои други животни имат закърнял „трети крайник“. Биъри предполага, че дребните, миниатюрни телца на насекомите изискват те да имат шест крака. А голям брой животни и птици се справят и с един чифт крайници. Интересно е, че гръбначните видове са снабдени с два чифта. Антропоморфните развити същества от далечния Космос също би трябвало да имат два или три чифта израстъци, необходими за придвижване. Очевидно по-голям брой ще е излишен.

С какво ще завършват тези крайници? Броят на пръстите не е подчинен на никакво правило… Значи далечните ни съседи могат да имат ръце с по четири, пет, шест или седем пръста. Това от своя страна би могло да доведе до избор на бройна система, различна от нашата — осмична, дванайсетична или четиринайсетична. Въпреки че и ние, „десетопръстните същества“, в миналото сме броели доста разнообразно — на дузини, шейсетини, петнайсетини. Дори съвсем доскоро английската валутна система беше затруднена от няколко необичайни бройни системи.

Дали за тези същества ще бъдат достатъчни нашите сетивни органи? Според Биъри системите за контрол над външната среда, подобна на нашата, са напълно достатъчни. Значи нашите съседи ще трябва да имат светлинни детектори за гледане, детектори за химични вещества, които ще осъществяват вкусовите и мирисните усещания, детектори, реагиращи на промените в налягането при възприятието на звукови вълни. Напълно е възможно далечните ни космически съседи да имат две очи, позволяващи дълбочинно зрение, две уши и орган за обоняние, разположен над устата.

Някои учени твърдят, че тези същества ще могат да реагират на магнитно поле, да виждат в други области на спектъра, да възприемат слухово по-високи или по-ниски честоти… Биъри не изключва всичко това. Но той не е сигурен дали изобщо ще им е нужен детектор за магнитно поле. Способността да се различава на тъмно инфрачервена светлина няма да е много разпространена — тази способност би трябвало дз има някаква функция. Затова пък много по-необходим ще бъде орган, възприемащ, значително по-широки звукови честоти.

Как ще бъде защитено тялото на разумните ни космически съседи? Биъри смята, че от гледна точка на зоологията и биохимията най-подходящи ще бъдат кожата и окосмяването.

В течение на сто милиона години животът на Земята е довел човека до определено съвършенство. Не бива да забравяме и за конвергенцията, за това чудно свойство на природата, което води до създаването на еднакви или подобни морфологични (т.е. външни и вътрешни формови условия на организмите) и физиологични белези на животните и растенията. Разсъжденията на Кларк и Доул за размерите на антропоморфните същества в различни сфери на привличане по cвоя начин определят височината им. Редица доказателства потвърждават факта, че животните и растенията, развиващи се независимо едно от друго, в крайна сметка се приближават не само по структура, но и по еднаквост на биологичните системи, начина на поведение и реакциите. „Ако изобщо някога успеем да установим контакт с извънземни същества, то определено няма да се срещнем с кълба, пирамиди, кубове или дискове. Много е вероятно да си приличаме“ — заключава проф. Биъри.

В сборника „Населенньй Космос“съветският биолог Юрий Рал се присъединява към мнението на Биъри.

Разбира се, и космическите същества, ако стигнат до най-висшето познание за живата материя и нейната организация, ще могат съзнателно да променят или поне да приспособяват някои свои индивиди за изпълнението на специални задачи. Тези методи, наречени научно „клонинг“, днес са изследвани от специалистите по биохимия, генетика и физиология. Според книгата на Г. Р. Тейлър „Биологична бомба с часовников механизъм“ целта на учените е да открият начин за вегетативно размножаване на хората с точни, предварително определени качества, които ще се определят от характера на родителите.

„Членовете на клонинговата група ще имат едно важно преимущество: като еднояйчните близнаци и те ще могат да приемат трансплантант на тъкан или цял орган от който и да е член на клонинга. Предимството ще бъде неоценимо за малки изолирани групи, например за екипажи на по-продължителни полети в Космоса; ще бъде по-уместно космонавтите да са подбрани измежду такива групи, докато не бъде решен проблемът за несъвместимостта с чуждия трансплантант…“ По-нататък Тейлър напомня, че еднояйчните близнаци по особен начин чувствуват и разбират взаимните проблеми, дори се твърди, че у тях се проявява психическо родство, равняващо се едва ли не на предаване на мисли. Може да се предположи, че представителите на човешкия клас ще се чувствуват по-сплотени и ще са способни на по-добро сътрудничество. В крайна сметка не е изключено екипажите на звездолети или далечните междузвездни патрули да могат да бъдат избирани от един и същ клонинг. А при първата си среща с предста-вители на чужда цивилизация може би ще попаднем на същества, които ще се отличават от типичните жители на тяхната планета-майка.